Най-после той се върна при нея и сведе глава към гърдите й. Върхът на езика му закръжи около чувствителните, жадни за ласки зърна. Тя се надигна насреща му и впи нокти в сатенения чаршаф, докато той я милваше с устни и зъби. Усети как между бедрата й потече топла влага и изохка нетърпеливо.

Преди да е успяла да си поеме дъх, той вдигна краката й и започна да целува чувствителните коленни ямки. Наболата брада погъделичка нежната кожа, топлите и влажни устни оставиха парещи следи. Устата му се плъзна нагоре по вътрешната страна на бедрата и я принуди да разтвори крака. Гуендолин се разтрепери като лист.

Той погали успокояващо девствената белота на тялото й.

— Не бива да се страхуваш от мен, любов моя. Тази нощ не съм чудовище, а просто мъж, който иска да се люби със съпругата си.

Със съпругата си.

Гуендолин беше забравила, че грешно удоволствие като това можеше да бъде под божията благословия. Не беше подготвена, когато Бърнард бързо плъзна ръце под дупето й, вдигна го, разтвори още бедрата й и жадно зацелува центъра на женствеността й.

Връхлетя я невероятно удоволствие и тя се вкопчи в косите му. Замъгленият й поглед отново се устреми към тавана. Дали богините също бяха вкусили от тази наслада? Персефона я погледна съзаклятнически. Зачервените бузи и отворените устни на Психея бяха като нейно огледално отражение.

Езикът на Бърнард сякаш достигна до самото ядро на женствеността й и я изтръгна от глупавите размишления. Все още трепереше от блаженство, когато той отново завладя устата й, за да я нахрани с амброзията на собственото й удоволствие.

— Ако знаех колко прекрасно е да те изяде драконът, въобще нямаше да протестирам, когато ме вързаха на онзи кол — прошепна задъхано тя.

— О, скъпа, почакай да те изям наистина. Усещам как апетитът ми нараства — изръмжа той и нежно загриза гладката кожа на шията й.

Пръстите му не оставиха съмнение от какво имаше нужда, за да задоволи глада си. Те се мушнаха между бедрата й, за да я подготвят внимателно за онова, което предстоеше. Когато той легна върху нея и закри лунната светлина, Гуендолин отново се разтрепери.

Бърнард взе лицето й в двете си ръце.

— След като имаше достатъчно смелост да се опълчиш срещу дракона в собственото му леговище, не мога да повярвам, че сега се страхуваш.

— Това не е страх — отговори тя и нежно помилва гъстите му къдрици. — Изпаднала съм в паника.

Бърнард я погледна дълбоко в очите.

— И аз, Гуендолин. И аз.

Това смайващо признание я подтикна да му отвори широко бедрата си. Той се заби дълбоко в нея и от гърлото му се изтръгна дрезгав стон. Прониза я остра болка и тя щеше да изпищи, но нахлулата в тялото й наслада бързо прогони болката. Мъчението да го приеме толкова дълбоко в себе си почти моментално отстъпи място на инстинктивното удоволствие да се чувства изпълнена докрай от могъщата му мъжественост. Вече нямаше спасение. Бърнард нахлуваше все по-дълбоко в нея, тласъците му се усилваха, ускоряваха ритъма си и Гуендолин разбра, че всъщност тя не искаше да избяга.

Вкопчи се в него, сякаш ставаше въпрос за оцеляването й. Нямаше да му позволи да се отдръпне, да изчезне отново от живота й — нито на момчето, в което се беше влюбила, нито на мъжа, когото обичаше.

Тя се надигна насреща му и го обгърна с ръце и крака. Искаше всичко, което е бил в миналото, всичко, което щеше да бъде някога — ангел и демон, момче и мъж, звяр и принц, съпруг и непознат. Престана да се съпротивлява срещу завладяващата му доминантност, дори изпита радост, че е пленница на дивата му страст.

Той бе опрял ръце вляво и вдясно от лицето й, нахлуваше в нея и се отдръпваше, като я гледаше право в очите. Погледът му беше див и неумолим като ритъмът на слабините му между бедрата й, който непрестанно се ускоряваше.

— Ти ми каза, че някога си ме обичала — изпъшка той. — Но аз съм алчен и не мога да се задоволя с малко. Искам да имам всичко.

Той повдигна хълбоците й, вдигна я цялата към себе си, решен да й подари всички радости на плътското сливане.

И чу, каквото искаше да чуе от нея. Чу вика, който можеше да бъде произведен само от последната вълна на удоволствието. Вцепени се за миг, а после тялото му се сгърчи в същите спазми, които разтърсваха и нея. Долу в селото няколко души се стреснаха насън, прекръстиха се и промърмориха, че отново са чули рева на дракона.



Гуендолин и Бърнард стояха прегърнати на масата под кръглото прозорче и наблюдаваха луната, която се спускаше към хоризонта. Корабът, довел Бърнард в родината, все още беше на котва и мачтите му се очертаваха ясно пред залязващата луна. Въпреки положените от него героични усилия и двамата знаеха, че нощта няма да продължи вечно.

Когато и последната следа на луната се скри зад сребърните вълни, той я прегърна по-здраво, тя облегна глава на рамото му и тъжно въздъхна.

Вече не се срамуваше от голотата си, а безлунният мрак й вдъхна допълнителна смелост. Обърна се към Бърнард и коленичи пред него.

Когато нежните й устни започнаха да милват долната част на тялото му, той зарови пръсти в косите й.

— Какво правиш, момиче? Окончателно да ме подлудиш ли си решила?

Тя нямаше думи за онова, което ставаше в сърцето й, и му даде единствения отговор, на който беше способна. Той притисна с две ръце слепоочията си и изкрещя дрезгаво, преизпълнен с наслада. Гуендолин трябваше да плати за греховете на баща си, но и тя попадна под властта на онази странна смес между сила и ранимост, която направляваше и неговите действия. Тя вече не беше пленница, а доброволна молителка пред олтара на удоволствието. Прошката беше по-сладка от всичко, на което се беше осмелявала да се надява, но и наполовина не толкова прекрасна като мига, когато Бърнард падна на колене и притисна бузата й до лудо биещото си сърце.



Макар че спалнята беше обляна от първите утринни лъчи, Бърнард седеше в сянката до леглото и наблюдаваше спящата Гуендолин. Бледата кожа и златните коси бяха доказателство, че тя е същество от светлината, и самото й съществуване гонеше мрака.

Бърнард се уви в наметката си и се облегна назад. В друго време щеше да копнее за чаша порто и пура, но сега искаше да запази вкуса й на устните си.

Тя спеше сгушена върху завивката, бузата й върху сплетените ръце, устните зачервени от целувките му. Слабините му затрепериха. Малко преди разсъмване Гуендолин му бе показала какво удоволствие умее да дарява с устните си.

Той приглади назад една златна къдрица, за да открие челото й. За първи път от петнадесет години искаше да защитава друго човешко същество, не да разрушава. В същото време съзнаваше, че най-голямата опасност, от която трябваше да я опази, е той самият.

Червените петна по чаршафите и кървавите следи по бледите бедра на Гуендолин все повече се набиваха в очите му.

„Жаждата за отмъщение ще е жива, докато му дадете неопетнена кръв.“

Припомнил си старото проклятие, Бърнард опря глава на ръцете си. Беше взел кръвта на една невинна само за да установи, че нищо не се беше променило. Безброй пъти беше повторил на Гуендолин, че момчето, което тя е обичала, отдавна е умряло, че той самият никога не е тъгувал истински за него.

Момчето никога не би помислило да я накаже за престъплението на баща й. Никога не би я подложило на тази карикатурна сватбена церемония. То щеше да й даде празника, който тя заслужаваше. И първата брачна нощ.

Тя заслужаваше чисти чаршафи, свежи цветя и огън в камината. Камериерката щеше да й помогне да замени красивата сватбена рокля с девствено бяла нощница, да изчетка косите й пред огледалото и да отговори търпеливо на въпросите й, за да й отнеме страха от предстоящата нощ.

Той не отиде при нея в тъмното, а на светлината на свещите. Не й даде чаша червено вино, за да успокои обтегнатите й нерви, преди да й открадне първата бегла целувка. Трябваше да я отнесе в леглото и да я положи нежно върху меките възглавници, а после да я люби с почитта и уважението, които заслужаваше. Не биваше да я люби безброй пъти, да я тласка от един оргазъм към друг, без да даде малко отдих на крехкото й тяло.

Отчаяният му поглед се плъзна по елегантната извивка на гърба й. Момчето можеше да й даде толкова много — дом, деца, сърцето си.

Много му се искаше да вярва, че и мъжът е способен да й го даде. Ала знаеше, че всеки път, щом я погледне, ще си спомня за сделката на баща й с дявола. И за онова, което му беше струвало предателството.

Изведнъж се появиха спомени, които си беше забранявал в продължение на петнадесет години. Топлата, солена миризма на понито му, когато валеше дъжд; дълбокият смях на баща му, от който трепереха стъклата; нежната ръка на майка му, когато приглаждаше немирните му къдрици. Предателството на Алистър Уайлдър го лиши от минало, а както по всичко личеше, и от бъдеще.

Врагът най-сетне имаше лице. Лицето на мъж, на когото някога се беше възхищавал и когото беше уважавал. Мъж, на когото баща му поверяваше себе си и семейството си. Алистър Уайлдър беше злоупотребил с доверието на своя господар и приятел и Бърнард щеше да го мрази до края на живота си.

Беше само въпрос на време, докато тази омраза отровеше всичко, до което се докосваше — и Гуендолин.

Стана точно както се беше опасявал. Целувката й, дадена с такава готовност, го бе обрекла да прекара остатъка от живота си в мрак. Сега беше прокълнат да знае какъв е истинският мрак — не отсъствието на слънцето, а нейното.



В съня на Гуендолин се появи драконът. Тя спеше в легло от санталово дърво и подправки, когато сянката му падна върху нея.

Тя не искаше да се събуди и очите й останаха затворени, когато отвори ръце и произнесе името му. Първо си помисли, че той пак ще нахлуе между бедрата й, за да й отнеме болката от празнотата, но той не го направи. Само я взе в прегръдката си, целуна челото й, трапчинките, ъгълчетата на устата.

— Сутрин ли е вече? — пошепна тя и се сгуши в него.