Бърнард стисна здраво ръката й и за един дълъг, объркан миг Гуендолин наистина повярва, че ще я хвърли в пропастта, за да отмъсти за предателството на баща й. Ала ръката му обхвана талията й и я преведе през тясната пътека. Тя затвори очи и се облегна на него.

— Внимавай къде стъпваш — пошепна той и продължи напред.

Панелната врата в стената се отвори с жално скърцане. Лунната светлина падаше през решетката на кръглото прозорче и потапяше стаята и разхвърляното легло в призрачен сумрак.

От раклата в ъгъла се подаваха дантели и коприна. „Триумфът на рационалното мислене“ от Мандерлей лежеше разтворена на пода. Всичко си беше така, както го бе оставила Гуендолин.

— За мен ли го остави така или се надяваше селяните да ти изпратят друга девица?

Бърнард се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си.

— Този път бих предпочел уличница. Девиците са много трудни.

— Щом като заговорихме за уличници — рече тя, отиде до раклата и измъкна една дантела, — мислех, че ще върнеш роклите, все едно на коя от любовниците ти са били.

— Боя се, че това е невъзможно. — Устните му се опънаха. — Тези неща бяха на майка ми. Тя беше практична жена, лишена от суета. Но баща ми обичаше да я изненадва с разни красиви дреболии, донесени от Лондон и Париж. — Бърнард вдигна книгата от пода и прелисти няколко обшити със злато страници. — Книгите бяха негови. Най-голямото му желание беше да се заинтересувам от тях. За съжаление аз се занимавах единствено е лов и обучение на соколи. Исках да стана воин, не учен.

— Баща ти много се гордееше с теб. Не можеш да го отречеш.

Бърнард хвърли книгата на масата.

— В нощта, когато Къмбърленд завладя замъка, не можах да се представя като истински воин.

— Но оцеля.

— Само защото един от офицерите на Къмбърленд се оказа коварен тип, мразещ всичко шотландско, но с предпочитания към красиви млади момчета.

Устата на Гуендолин пресъхна.

— Нима той те е…

— Не, но щеше да го направи. Започна с груби шеги, после ме заплаши, няколко пъти ме докосна уж случайно. До деня, когато ме постави натясно в гората близо до Единбърг. — Бърнард сведе глава и лицето му потъмня от срам. — Смъкна ме на земята и ме опипа с отвратителните си тлъсти ръце.

— А ти какво направи?

Той вдигна глава и погледна в ужасеното й лице.

— Убих го. Разпорих корема му със собствения му нож. Когато свърших, бях целият в кръв, но не усещах нищо. Нито срам, нито страх, нито разкаяние.

Ако намерението му беше да я уплаши, то не постигна успех. Гуендолин изпита злобна радост, че английският офицер беше мъртъв.

— Щяха да ме екзекутират, но после решиха да ме дадат на служба в кралската флота. Бяха уверени, че там ще пречупят духа ми. В Единбърг ме качиха на един кораб и капитанът заповяда да ме затворят в трюма. В едно от помещенията, където по-рано са затваряли робите. Приличаше на гроб. Даваха ми хляб и вода, колкото да не умра, но аз всеки ден се молех да си отида от този свят.

Гуендолин затвори очи. Не искаше да види гордото момче със сияещи очи, което толкова обичаше планините и тресавищата на родината си, затворено в непрогледен мрак, давещо се във вонята на собствената си мръсотия.

— И как успя да запазиш разума си?

Бърнард вдигна рамене.

— Може би не успях съвсем. Когато стигнахме в Англия, бях като животно. Сам не се познавах. Когато корабът пусна котва, ме извадиха от затвора и ме хвърлиха в краката на един адмирал. Естествено аз бях убеден, че и той е като другите. Ако не бяха толкова слаб, щях да се хвърля върху него, за да му прегриза гърлото. Помолих го да ме обеси. Вместо това той наказа всички от кораба с по двадесет удара с камшик, задето са се отнесли така жестоко към едно дете. — Той поклати глава. — Знаеш ли какво си мислех аз през това време? „Как смее този мръсен англичанин да ме нарича дете?“

Гуендолин усети как я заля вълна на дива нежност.

— Адмирал Грейсън беше почтен човек. Много строг, но не безсърдечен. Жена му починала при раждането на сина им и вероятно видя у мен детето, което е искал да има. Когато пораснах, ми купи офицерски патент, а когато напуснах флотата, убеди заможните си приятели да вложат пари в корабната ми компания. През цялото време исках да се върна в Балиблис, но трябваше да почакам, докато адмиралът умря.

Най-сетне Гуендолин разбра какво беше накарало Бърнард да прояви лоялност към онези, които би трябвало да са смъртните му врагове. Разбра защо говореше езика им, защо се обличаше като тях, защо се беше бил в армията им.

Тя пристъпи към него и пусна тартана на пода. Той я погледна подозрително, но не направи опит да я спре. Не помръдна дори когато връхчетата на пръстите й се плъзнаха по бузата му. Преди време тя бе опипала лицето му в търсене на някакви белези, но се оказа, че те бяха в душата му.

— Бедният ми дракон — пошепна тя и плъзна пръсти по силната му брадичка. — Отнесли са се с теб като със звяр. Не си имал друг избор, освен да станеш такъв.

Той стисна ръцете й в желязната си хватка и изсъска вбесено:

— По дяволите, Гуендолин, не искам да ме съжаляваш!

— Какво тогава искаш? — попита нежно тя и приближи лицето си към неговото.

— Това — отговори едва чуто той, устремил жаден поглед към полуотворените й устни. — Това искам.

25

Бърнард впи устни в нейните. Коравият, настойчив език възпламени у Гуендолин неочаквана страст. Тя зарови пръсти в косата му и отговори на целувката. Искаше той да изживее черната си магия и беше готова да плати най-високата цена, дори да се превърне в пепел. Всъщност би трябвало да се страхува. Но това място, тази нощ и този мъж я бяха белязали с магия, която заличи всичките й страхове и задръжки.

Когато той се отдели от нея, тя простена разочаровано, но в следващия миг въздъхна щастливо, защото върхът на езика му се плъзна към трапчинките й.

— Господи, как обичам трапчинките ти — прошепна той. — И ще ги вкуся, преди да е свършила нощта.

Устните му се плъзнаха надолу по шията й. Намериха лудо биещия пулс и едно нежно, ранимо място на шията. Пролазиха по ушната мида, захапаха я, а после езикът му си проби път навътре.

Гуендолин шумно пое въздух. Нищо в живота й не я бе подготвило за страстния копнеж, който пламна в долната част на тялото й. Бърнард чу безпомощния й хленч и го задуши с устата си. Гуендолин мислеше, че той ще иска да утоли собствения си глад с нея, а се оказа, че той задоволяваше нейното желание с безкрайни целувки и нежни докосвания. Тя се загуби дотолкова в целувката му, че изобщо не забеляза как той развърза корсажа и разголи гърдите й. Едва когато хладният нощен въздух помилва голата й кожа, тя осъзна, че е разсъблечена до хълбоците.

Той сложи ръце върху пълните й гърди, преди тя да е успяла да ги скрие, притисна ги внимателно и започна да разтрива зърната с палец и показалец, докато тя захълца от удоволствие.

— Просто не мога да повярвам, че не знаеш колко си красива — пошепна до ухото й той. — Толкова мека и сладка, толкова пищна. На всички места, които мъжът обича да докосва.

За да докаже правотата на думите си, той плъзна ръце към дупето й и я притисна към коравите си хълбоци. Обсипа устата й с пърхащи целувки и я задържа в ръцете си, докато мъжката му твърдост, скрита под шотландската поличка, се стремеше към меката й женственост и разпали в тялото й нов пламък. Толкова горещ и необуздан, че тя се уплаши да не изгори. Тя мушна ръце под ризата му, помилва гърдите му, после продължи надолу и изтръгна дълбок стон от гърлото му.

— Ако пръстите ти продължат тази опасна игра и се спуснат малко по-надолу — изсъска той през здраво стиснати зъби, — нашата сватбена нощ ще свърши още преди да е започнала.

Гуендолин послушно се върна на гърдите му и помилва меките косъмчета, които покриваха могъщите мускули.

— Не смей — отвърна с усмивка тя. — Цял живот чакам тази нощ и искам утрото никога да не идва.

— Ако е така, любов моя, обещавам ти да сторя всичко, за да го отдалеча.

Бърнард вдигна широката тафтяна пола и я измъкна през главата й. Гуендолин затвори очи. Изведнъж изпита радост, че не носеше обръчи и корсет, които щяха да затруднят разсъбличането й. Той свали копринените й долни гащи и тя се озова гола пред него като новородено бебе.

Бърнард я огледа с такава жадност, че тя изпита страх. Сигурно ей сега щеше да хвърли дрехата си, да я притисне до вратата и да я вземе.

Вместо това той я вдигна на ръце и я отнесе на леглото. Тъй като до днес винаги беше стъпвала здраво по земята, Гуендолин се уплаши, че точно сега можеше да загуби връзката си с реалността.

Бърнард легна върху нея и в първия момент тя изпита чувството, че ще я задуши с тежестта си. Ала веднага усети, че тялото й беше копняло за тази завладяваща тежест също както за горещата му, корава мъжественост, която се притисна между бедрата й.

Когато той стана, за да свали ризата и поличката си, тя изпита диво нетърпение и затрепери от радостно очакване. Лунната светлина проектираше решетката на прозореца върху леглото й и отново я превърна в негова пленница. Тя лежеше сред ивици светлина, докато той пак бе изчезнал в тъмната сянка.

Опита се да си представи как изглеждаше в очите му: просната гола върху копринените чаршафи като една от похотливите богини, които й се усмихваха от тавана. Не можеше да види Бърнард, но усещаше горещия му поглед и тръпнеше все по-силно.

Когато той заговори, от гласа му беше изчезнала всяка следа от годините в Англия и тя се наслади на добре познатите родни звуци.

— Знаеш ли, когато бях момче, това беше моята стая. Колко часове съм лежал по гръб и съм се взирал в тази дяволска картина на тавана… Мечтаех си една от богините да слезе от небето и да падне право в обятията ми. — Той преглътна. — Ето че се случи точно това.

В слабините й се надигна желание, усети теглене в гърдите, сякаш те се молеха за малко внимание. Нищо не можеше да се сравни с това сладко мъчение, докато го чакаше на леглото и копнееше за милувките му.