Тапър свали шапката си, премести я от едната ръка в другата, като избягваше да поглежда към Гуендолин.

— Надявам се, ще ми простите, че ви се натрапвам, мис Уайлдър, но не знаех към кого другиго мога да се обърна. Ако бащата на Катриона не беше… — Той спря, очевидно не намирайки думи.

— Душевноболен? — помогна му Гуендолин.

Тапър кимна благодарно.

— Ако бащата на Катриона не беше душевноболен, разбира се, щях да се обърна към него. Ясно ми е, че вие не сте най-възрастната в семейството, но имате най-много…

— Разум? — помогна му отново тя, започвайки да губи търпение.

— Абсолютно точно! Поради това дръзнах да се поставя в това изключително неприятно положение и застанах днес пред вас, за да ви помоля за… за…

Гуендолин усети, че той ей сега ще започне да заеква, и тихо предложи:

— Крака?

Тапър я погледна обвинително.

— О, не, мис Уайлдър, разбира се, че не. Дойдох да ви помоля за ръката на Катриона. Възнамерявам да се свържа с нея в свещен брак. — Учуден от собствената си смелост и решителност, той сведе поглед и смачка периферията на шапката си. — Естествено не бих ви се разсърдил, ако ме сметнете недостоен за съпруг на Катриона.

— Не ставайте глупав. Винаги съм мечтала да омъжа малката си сестра за съучастник на похитител.

Тапър потръпна като от удар и Гуендолин веднага съжали за закачката си. Внимателно измъкна шапката от ръцете му, приглади периферията и погледна във верните му кафяви очи.

— Каквото и да е мнението ми за вашия… приятел, не мога да скрия, че ще сте добър съпруг за Кити. Кога възнамерявате да се венчеете?

Тапър се ухили облекчено.

— Тъй като ще се оженим на шотландска земя, не ни е нужно специално разрешение от английската корона. Ако нямате нищо против, ще станем мъж и жена още в края на следващата седмица.

— Значи не ни остава много време. — Гуендолин се намръщи, защото съзнаваше, че я чака много работа. — Трябва да ушием нова рокля на Кити, но можем и да преправим онази, с която Глинис се омъжи за втори път. Айзи ще опече сладкиш с джинджифил и ще направи сладки за гостите. Не можем да си позволим големи волности, но с малка жертва от всички страни ще можем…

Като видя Тапър да изважда от джоба на сюртука си сгънат пергамент, запечатан с пурпурночервен восък, Гуендолин загуби дар слово. Той й подаде писмото, по-нервен от всякога.

Финият пергамент й беше добре познат.

— Ако господарят се нуждае от пресен дивеч — проговори хладно тя, — да се обърне към селския месар.

— Това не е искане, а предложение — увери я смутено Тапър.

Гуендолин не можа да устои на умолителния му поглед и отвори писмото. Държеше го с крайчетата на пръстите си, сякаш беше отровно.

— О, разбирам. Маккълог е решил да организира сватбеното празненство. — Тя прочете писмото докрай и стисна устни. — Кани цялото село да участва в празника. — Отпусна пергамента и добави: — Извънредно великодушно предложение, но ние не се нуждаем от благодеянията му.

— Помоли да ви предам, че това е обезщетение за дълга, който има към вас.

Гуендолин беше готова да разкъса писмото на мънички парченца и да ги хвърли в лицето на наглия дракон, но си припомни колко мечтаеше Кити за голямо сватбено празненство и премълча. Представи си как масите щяха да се огъват под печеното, пастетите и бъчвичките с уиски, как селяните щяха да пеят и танцуват и да свирят на гайди до сутринта и потръпна. Празненството щеше да се състои в дома на завърналия се водач на клана Маккълог. Сестра й щеше да запомни за цял живот сватбата си, а Бърнард… той щеше да бди и да наблюдава празнуващите. Може би тя трябваше да наблюдава него…

Гуендолин въздъхна примирено. Трябваше да се пожертва, за да има Кити истинска, хубава сватба. Тежка жертва, но трябваше да я принесе.

— Добре, уведомете Маккълог, че приемаме предложението му — отговори величествено тя. — Но той трябва да знае по-добре от всеки друг, че има дългове, които никога не могат да се изплатят.

20

Тази нощ гайдите не плачеха за изгубения принц на Балиблис. Уейркрейг Касъл сияеше в стария си блясък, призраците бяха намерили заслужения покой. Селяните не се притесниха от кралските едикти, които след унищожението на Бони принц Чарли при Кулодън им забраняваха да носят шотландската си носия, и се появиха в крепостта в яркоцветни тартани и украсени с пера шапки.

Минаха през поправените, обковани в желязо порти, влязоха в осветения от факли вътрешен двор и студената нощ зазвъня от смеховете им. Високо горе в една от кулите, зад стъклото на прозореца стоеше самотна фигура, която претърсваше засмяното човешко множество за единственото лице, което може би нямаше да види.

Най-добрите майстори на Англия и Шотландия бяха работили денонощно, за да издигнат нови стени, да закърпят всички дупки и да обновят стаите, но за Бърнард замъкът си оставаше руина. Липсваше му уединението. Липсваше му мракът.

Липсваше му тя.

Той се облегна на перваза на прозореца и за миг затвори очи. Липсваше му куражът на Гуендолин, склонността и да му противоречи, мекотата, която беше показала в обятията му. Всичкият толкова цимент на света нямаше да стигне, за да запълни дупките и цепнатините, оставени от нея. Толкова много неща останаха недоизказани, толкова много отговори й дължеше.

От два месеца се стремеше да стои далеч от нея и си повтаряше, че в крайна сметка нищо не се беше променило от нощта, когато я намери в двора на замъка. Дори да се обличаше като джентълмен и да живееше като принц, в сърцето си той оставаше звяр, същество без съвест и без разкаяние.

Страхът, който бе прочел в очите й през онази нощ на скалите, не можеше да се изличи от съзнанието му. Тя се страхуваше от Бърнард Маккълог много повече, отколкото от дракона. И той не можеше да я обвинява за това.

Продължи да наблюдава селяните, които влизаха на тълпи през гостоприемно отворените порти. Нещастниците не знаеха, че влизат в капан. Преди да свърши нощта, щяха да се сбият, за да му предадат предателя, унищожил семейството му. Може би беше по-добре, че Гуендолин не бе дошла. Не можеше да очаква, че тя ще одобри онова, което беше замислил.

Бърнард стисна зъби, за да се овладее, и нагласи с привични движения дантелените си маншети. Нямаше време да седи тук и да се самосъжалява. Долу чакаха преданите му сънародници. Всички искаха да вдигнат наздравица за здравето на своя господар и той трябваше да ги почете с присъствието си.



Гуендолин седеше до леглото на баща си, решена да остане там толкова дълго, колкото можеше. Много й се искаше да прекара вечерта, забила нос в най-новия алманах на „Кралското общество за природонаучни познания чрез експерименти“, но сърцето не й даваше да остави Кити сама в сватбения й ден. Тя въздъхна. Още отсега усещаше липсата на сестра си. От тази нощ вече нямаше да се събужда от острите й малки лакти.

Веселата свирня на гайдите проникваше през затворените капаци на прозорците. Дори старата гора не можеше да заглуши музиката и смеховете, които слизаха към селото по клисурите. Несъмнено с напредването на нощта празникът ставаше все по-необуздан, за което трябваше да благодарят на щедростта на господаря. Леещото се без мяра уиски щеше да развърже езиците и да разбие изгражданите с години задръжки.

Баща й трепна насън. През целия ден беше раздразнителен. Плашеше се от сенките, постоянно дърпаше Гуендолин за ръката и й обясняваше колко страшен бил гневът на дракона. Накрая й се дощя да си нахлупи една възглавница на главата и да заспи. Колко жалко — баща й никога нямаше да узнае, че най-малката му дъщеря взема за съпруг бъдещ виконт.

Вратата изскърца, влезе забързаната Айзи и зяпна, като видя Гуендолин до леглото на баща си.

— Защо още се мотаеш тук, момиче? Сестрите ти са в замъка от часове.

Гуендолин стана и оправи завивката на баща си.

— Татко беше много неспокоен днес. Мисля, че е най-добре аз да остана с него, а ти иди да се забавляваш с другите.

— Стара жена като мен не се забавлява. Тази вечер е за млади хора, дето кръвта им кипи. — Айзи посочи с глава към вратата. — Хайде, момиче, върви. Ако не идеш, сестра ти никога няма да ти прости.

Избягвайки да погледне Айзи, Гуендолин намести възглавницата на спящия.

— Ако й обясниш, че днес татко е много зле, сигурно ще ме разбере.

Айзи опря ръце на хълбоците си.

— Кити сигурно, но да бъда проклета, ако и аз проявя разбиране.

Гуендолин сведе глава. Нямаше смисъл да се противи.

— Не знам дали мога да се върна на онова място. Още не съм готова да се срещна с Бърнард Маккълог.

Айзи поклати глава.

— Познавам те от раждането ти, момиче, и никога досега не съм те виждала да бягаш от битки. Не знам какво ти е сторил младият Бърнард горе в замъка, но ме е срам, че позволяваш на този мъж — или звяр, все едно — да ти попречи да стоиш до сестра си в най-важния ден от живота й.

Гуендолин вдигна бавно глава, замислена за онова, което бе казала Айзи. Старата прислужница беше права. Колко егоистично от нейна страна да разваля радостта на Кити. На ставане хвърли бърз поглед към леглото. Баща й спеше дълбоко. Най-сетне се беше успокоил.

— Е, добре, Айзи, отивам. — Тя взе шала си от облегалката на стола и пулсът й веднага се ускори.

— Но не с тези дрехи, в никакъв случай — възрази Айзи и огледа презрително кафявата вълнена рокля. — Няма да ти позволя да се явиш на сватбата на сестра си като слугиня в кухнята.

Тя излезе шумно и се върна много скоро, преметнала през ръката си небесносинята тафтяна рокля. Гуендолин спря да диша.

Не беше виждала тази рокля от последния ден в замъка. В ранното утро, когато се прибра в дома си, тя я свали трескаво, хвърли я на пода и си пожела никога вече да не я вижда. Смяташе, че Айзи я е хвърлила, а се оказа, че слугинята я е изпрала, изгладила и грижливо закърпила.