Светлините, които грееха нощем в прозорците на замъка, не бяха дело на призрачна ръка, а на занаятчиите, които работеха до късна нощ, за да възвърнат величието на владетелския дом. Уейркрейг Касъл трябваше да засияе отново в стария си блясък. Доста от мъжете, които бяха напуснали Балиблис след убийството на водача си, се завърнаха по домовете си, след като се разчу, че съдбата на селото се е обърнала. По улиците непрестанно се чуваха радостните викове на бащите, чиито синове се бяха завърнали след цяло десетилетие, плачещи жени прегръщаха внучетата си.

За първи път от петнадесет години насам Балиблис се беше отърсил от сенките на миналото. И всичко това само защото наследникът на клана Маккълог се бе завърнал, за да потърси правото си.



В една ранна сутрин Гуендолин бързаше от пазара към къщи, хвърляше от време на време бърз поглед нагоре към замъка и си пожелаваше да забрави бързо сянката, която беше паднала върху живота й. Откакто бе видяла за последен път господаря на Уейркрейг Касъл, бяха минали повече от два месеца, но тя усещаше присъствието му все така ясно както тогава в тъмната си спалня. Той изчакваше. Работеше и наблюдаваше. Очевидно времето му още не беше дошло.

От два месеца избягваше търпеливо всеки намек за хилядата фунта в злато, които преди търсеше упорито. Селяните отдавна вече не проклинаха игричките на дракона. Вместо това се възхищаваха от дързостта на младия си господар и се смееха, като си припомняха грубите му шегички за тяхна сметка. Глупави и вечно надяващи се, каквито си бяха открай време, те вярваха, че ужасните грехове са им простени. Само Гуендолин познаваше дракона по-добре и усещаше, че това е само затишие пред буря.

Рос седеше на стълбите на селската кръчма и се оглеждаше мързеливо. Гуендолин го забеляза твърде късно и не успя да мине от другата страна на улицата. Той стана й се поклони церемониално.

— Желая ви добър ден, мис Уайлдър. Изглеждате много красива в това свежо лятно утро.

Ако не я зяпаше така настойчиво, Гуендолин щеше да помисли, че се шегува. Откакто се беше завърнала в селото, тя носеше отново сивокафявите вълнени дрехи и вехтите престилки, които прикриваха фигурата й. Косата й беше стегната в дебела плитка, навита на тила и скрита под груба мрежа. Тя я опъваше с все сила и често получаваше главоболие, а понякога дори имаше чувството, че е станала кривогледа. Но така поне забравяше за малко как драконът милваше разпуснатите й къдрици.

— Много ти благодаря, Рос. Колко мило от твоя страна, че ме забелязваш — отговори със сладък гласец тя, настъпи го и продължи пътя си.

Чу го как изохка, но не се обърна, защото от магазинчето за мехлеми излезе забързано братовчедка му Марсали и гордо й показа бебето си.

— Искате ли да видите моето малко ангелче, мис Уайлдър? Тя ще ми стане истинска красавица.

Гуендолин извади кърпичката си и избърса мръсното личице на малката.

— Май прилича на мъжа ви.

Тя се отдръпна внимателно от ритащото бебе и продължи пътя си, но само след две крачки я пресрещна майката на Рос, която направи толкова дълбок реверанс, че коленете й изпращяха.

— А как е скъпият ти баща, мила? — попита превзето тя. — Надявам се, че е добре.

Когато Гуендолин се отдалечи, жената се наведе към една от приятелките си и пошепна в ухото й — достатъчно високо, за да я чуят и мъртвите:

— Колко жалко, че момичето е обещано. Винаги съм мислила, че ще вземе някой от синовете ми.

Гуендолин ускори крачка, без да знае да се смее ли или да плаче. Хората в селото упорито отказваха да повярват, че тя не е метреса на водача на клана им, фактът, че упорито отказваше да говори какво се беше случило между нея и Бърнард Маккълог през двете седмици, когато беше затворница в замъка, предизвика всевъзможни слухове. Вече не можеше да излезе от дома си, без да я посрещнат с реверанси и поклони, както и с извинения за всичко, което й бяха сторили. Макар да се забавляваше с ласкателствата им, тя се вбесяваше от твърдата убеденост на селяните, че се е любила с Бърнард. И че той е загрижен за съдбата й.

Вратата на родния дом най-сетне се затвори зад гърба й и тя въздъхна облекчено.

— Гуени?

— Да, татко, върнах се. — Тя остави кошниците и изтича в страничния двор, където баща й почиваше в креслото си под сянката на ябълката. Коленичи пред него и уви коленете му в излинялото палто. Болеше я да го гледа такъв — през последните седмици той бе загубил много килограми. Ребрата му заплашваха да пробият сбръчканата пергаментова кожа, очите му всеки ден хлътваха по-дълбоко. Айзи без усилия го вдигаше на ръце и го изнасяше в градината. Той прекарваше топлите летни дни близо до гроба на майка им — очевидно това го успокояваше, защото по някакъв начин усещаше близостта на любимата си съпруга.

Уайлдър се вкопчи в ръката на Гуендолин и я погледна с воднистосините си очи, изпълнени със страх.

— Сънувах, детето ми. Сънувах, че той идва да ме вземе.

— О, татко — отвърна укорително тя, клатейки глава. — Колко пъти трябва да ти повтарям, че Къмбърленд е на много мили оттук. Никога няма да ти стори зло.

— Аз не говоря за Къмбърленд, а за дракона! Той се е върнал, нали? За да унищожи всички ни.

Смес от тъга и страх стегна гърлото на Гуендолин.

— Драконът вече го няма татко. Отиде си завинаги. Повече няма да ни досажда.

— Но когато се върне, ти ще ме пазиш от него, нали? — Той стисна ръката й с неочаквана за състоянието му сила и тя изохка.

— Разбира се, татко. Кълна ти се — увери го тя и целуна сухата буза.

Лицето му засия.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Ти си моето добро момиче, нали?

Баща й никога нямаше да узнае, че тя беше лошо момиче, изпълнено с грешна страст и позорни копнежи. Доброто момиче щеше да е благодарно, че не се е поддало на изкушенията на дракона, но Гуендолин всяка нощ се будеше обляна в сълзи, с парещо от желание тяло. В първия момент вярваше, че отново е в леговището на дракона, и ставаше да търси сянката му в мрака. Едва когато чуеше равномерното дишане на Кити, се връщаше в реалността.

Тя изпита облекчение, когато Айзи излезе от кухнята с кош мокри дрехи. Ако работеше до изтощение, тази нощ може би нямаше да сънува дракона. Остави баща си да дреме в слънчевия двор и отиде да простре прането.

Айзи взе кошниците с продукти и ги отнесе в кухнята. В този момент в двора се появиха сестрите й и Гуендолин стисна зъби. Глинис и Неса бяха още по-нахални от селяните. Всеки ден я подлагаха на разпит и с часове се цупеха, когато тя отказваше да им разкрие пикантни подробности от нощите с дракона.

Гуендолин извади една бисквита от джоба на престилката си и зачака приближаването им. Неса и Глинис си размениха многозначителни погледи. И двете бяха забелязали необикновения апетит на сестра си след връщането й в селото. За съжаление месечното й кървене се появи навреме и сложи край на спекулациите им.

— Трябваше да дойдеш с нас, Гуени — заговори весело Неса. — От Единбърг пристигна корабът на Маккълог, натоварен с какво ли не. Стояхме на брега и гледахме как силните млади матроси гребат към скалите. Такива хубави момчета…

Глинис вдигна ръка към гърдите си.

— Никога не бях виждала толкова красиви неща — позлатени первази за камина, полилеи от цветно стъкло, пейки, тапицирани с копринено моаре. Нашият господар има безупречен вкус.

— И изобщо не е скъперник — добави Гуендолин, опитвайки се да не мисли за смешното екстравагантен легло, което никога не беше споделила с него.

— Защо да е скъперник, като има цяла флотилия? Един от моряците ми разказа, че за проявена смелост в служба на короната бил провъзгласен за рицар. При Луисбург бил спасил някакъв си адмирал от ръцете на французите.

— Какво щастие за англичаните, че не са го убили, а са го принудили да служи в кралската флота — отбеляза сухо Гуендолин. — Но ми се струва странно, че никога не сме чували за геройствата му.

— Защото е живял под друго име — обясни Неса. — Бърнард Грейсън. Англичаните дори не подозирали, че е шотландец.

Гуендолин поклати глава и продължи да окачва дрехите на въжето.

— Никога няма да разбера как се е бил за страната, която уби баща му. — Това беше едно от многото неща, които никога нямаше да разбере у Бърнард Маккълог.

Неса хвърли бърз поглед към сестра си и смушка Глинис в ребрата.

— Майката на Мейзи си говорила с една от перачките и узнала, че живял много затворено. Макар че след напускането на флота бил канен в най-изисканите лондонски салони, предпочитал да посещава игрални зали и бордеи.

Колко смешни и тромави са му изглеждали плахите й целувки и несръчните й нежности! Ядосана на себе си, Гуендолин изстиска силно една от роклите на Неса.

— Но всичко това е минало. — Глинис сведе глава, за да не се забележи блясъкът в очите й. — Сега той има голямо богатство и си възвръща наследството. Крайно време е да си потърси жена.

— Ако изборът му е паднал върху теб, трябва да побърза, докато не си си намерила трети съпруг — изсмя се кратко Гуендолин, метна на въжето голяма хавлия и опръска сестрите си. — Ясно ми е, че има достатъчно сребро в джобовете си, за да отговори на вкуса ти, но е доста млад. А ти не би се омъжила за човек, който ще те надживее, нали, скъпа сестричке?

— Позволявам ти да се омъжиш за него, Глинис — засмя се Неса. — Защото аз съм твърдо решена да му стана метреса.

Сестрите се разсмяха още по-весело и Гуендолин и извади от джоба на престилката си още една бисквита. В този момент градинската портичка изскърца.

Като видя застаналия в сянката мъж, сърцето й направи огромен скок. Но това беше само Тапър, облечен в невзрачен черен сюртук и тесен панталон до коленете.

— Добър ден, дами. — Той се поклони учтиво пред двете сестри и се обърна със сериозно лице към Гуендолин. — Питах се дали мога да поговоря за миг с вас, мис Уайлдър. На четири очи.

— Но разбира се, мистър Тапингъм — отговори тя, опитвайки се да разгадае странното му изражение. През последните седмици Тапър често гостуваше в дома им, но всеки път, щом я видеше, си намираше някакво оправдание и изчезваше. Вероятно още се чувстваше виновен за ролята, която беше играл при отвличането й. Глинис и Неса се отдалечиха неохотно, като няколко пъти се обърнаха да ги погледнат. Все още не можеха да проумеят как малката им сестра бе успяла да си хване такъв екзотичен обожател.