— Дяволите да те вземат, момиче — изсъска той и се скри зад първата редица. — Явно е загубила ума си! — обърна се той към селяните.

— Аз пък съм готов да се обзаложа, че е загубила не ума, а душата си. — При думите на Рос навалицата се люшна от страх. — Само я погледнете! Това ли е нашата добра и мила Гуендолин Уайлдър?

Възцари се злокобно мълчание. Гуендолин за пореден път си каза, че Рос може да не е особено умен, но притежава завидна дързост.

Старият й враг излезе напред, като се пазеше от зъбците на вилата.

— Нали помните, нашата Гуендолин беше дебеличка и с пълни бузки! Гледаше в земята или в книгите. Грижеше се за лудия си баща, без да мърмори.

— Моят баща е герой! — извика възмутено Гуендолин. — Разумът му е цената за страхливостта на твоя баща и на другите мъже от Балиблис.

Албърт пребледня, но не направи опит да се защити. Рос се ухили още по-широко и Гуендолин се уплаши не на шега.

— А каква цена си платила ти за благоволението на дракона? Невинността си? Или безсмъртната си душа? — Той се обърна към момците от селото: — Само я погледнете как е разпуснала коси и деколтето й е като на уличница! Посмя да излезе срещу нас, защото вярва, че драконът й е дал силата да омагьоса всяко мъжко сърце. — Рос понижи глас и селяните протегнаха шии, за да го чуят. Явно размишляваха усилено върху думите му, защото всички измерваха Гуендолин с изпитателни погледи. — Сама ни каза, че е почти четиринадесет дни е била в замъка с дракона. Кой знае на какви свинщини я е научил.

Лаклан преглътна с мъка. Голямата му адамова ябълка подскачаше от напрежение. Даже непоколебимият Албърт извади от джоба си кърпа и си изтри челото. Жена му го смушка в ребрата.

— Драконът не е звяр! — извика Гуендолин. Изпитваше дива омраза към Рос, който превърна нежностите, които беше споделяла с дракона, в най-мръсното нещо на света. — Той има в малкия си пръст повече мъжественост, отколкото ти ще имаш през целия си живот!

— Ето, виждате ли! — изграчи Рос. — Точно както ви казах. Чудовището я е омагьосало.

— Как я е омагьосал, след като според теб и според всички тук е смъртен, а не същество от друг свят! — изплака Кити.

В очите на Гуендолин нахлуха сълзи. Ако оживееше, щеше да прегърне сестра си за тези смели и разумни думи. Рос вдигна рамене.

— Сигурно съм се излъгал.

— А може би омагьосаният си ти — усмихна му се сладко Гуендолин и селяните наоколо се изсмяха. Рос ги удостои с яден поглед.

— Аз казвам: да изгорим вещицата!

— Да я изгорим! — повтори майка му и хвърли тържествуващ поглед към съпруга си.

Тълпата се развълнува. Одобрителните крясъци вцепениха Гуендолин. Колът, за който я бяха вързали онази нощ, все още стърчеше в средата на двора. Тогава я бяха оставили на милостта на дракона, но сега можеха да я вържат, да натрупат в нозете й сухи съчки и да я подпалят с факлите си.

Тя направи крачка назад, после още една и размаха вилата. Ако се втурнеха да я преследват, с нея беше свършено.

— Драконът не ме е омагьосал! — опита се тя да надвика адския шум. — Той не е чудовище. Той е мъж. Истински мъж.

Селяните се събраха в подножието на стълбата. Светлината на факлите позлатяваше остриетата на мечовете. Глинис и Неса се колебаеха. Кити най-сетне успя да се освободи от Нийл и се втурна към сестра си, но навалицата я погълна.

Застанала на последното стъпало, Гуендолин вдигна поглед към осветеното от луната небе. Отникъде не се чуваше спасителният рев, не се виждаше и крилатата сянка, готова да й се притече на помощ.

Ако не беше толкова глупава да повярва в дракона, сега нямаше да стои тук; и да чака тълпата да я разкъса. Но и сега не съжаляваше — за нито една целувка, за нито една ласка.

Силна ръка я обхвана изотзад и я стопли. Ароматът на санталово дърво и подправки замая сетивата й. Сърцето й възликува.

Драконът се върна при нея, както й бе обещал.

Когато двамата излязоха под светлината, селяните ужасено се отдръпнаха назад. Гуендолин не можеше да им се сърди. Блестящият пистолет в ръката на мъжа беше недвусмислена заплаха. Пред него ръждясалите мечове и старите ками изглеждаха като играчки на глупави деца, решили да си поиграят на войници.

Когато заговори, той не го направи на студения, трезв английски, а на пеещия, вълнуващ диалект на своята родина.

— Съветвам ви да се махнете от двора на този замък, добри хора, ако искате да се отървете живи. Никой няма да вземе главата на дракона, нито ще гори вещици. Уейркрейг Касъл отново е в ръцете на своя законен собственик и повелител, водача на клана Маккълог.

18

Гуендолин се вцепени в ръцете на дракона и отчаяно се опита да преглътне шока, който й причини гласът. Беше вярвала, че никога повече няма да го чуе. Безброй нощи, прекарани в пиене и пушене на пури, бяха направили прекрасния баритон чужд за ушите й, но в него бяха останали тонове, които познаваше като ударите на собственото си сърце.

Рос беше толкова блед, сякаш бе видял смъртник, но мускулестата ръка, която стягаше талията на Гуендолин, изобщо не беше на призрак.

Времето бързо се върна назад и Гуендолин си припомни ясно онзи съдбоносен миг преди две седмици, когато бе останала сама в двора на замъка. Драконът бе напуснал с развяна наметка скривалището си и от ноздрите му беше лумнала сребърна пара. Неспособна да отвърне поглед, тя бе проследила как лицето му — това красиво, ужасяващо, невъзможно лице — се отдели от сянката и се очерта съвсем ясно.

Разумът и логиката й бяха забранявали всеки спомен. До този момент.

Тя се обърна бавно към него.

И веднага разбра, че е била глупачка да смята Бърнард Маккълог за обикновен смъртен. Смарагдовозелените очи светеха с дяволски блясък, лицето му беше с внушаващата страхопочитание красота на архангел. Разбъркани тъмни къдрици, небрежно стегнати на тила с черна кадифена панделка, смекчаваха строгите черти. Непоколебимата брадичка беше като контрапункт на чувствената уста, в която нямаше нищо божествено — тя изглеждаше създадена за земни наслади и изкушаваше и най-добродетелната жена.

Нито един белег, нито една дребна деформация не нарушаваше красотата на това лице; само слънцето, вятърът и необузданият живот бяха оставили следите си през годините. Гуендолин не устоя и плъзна върховете на пръстите си по бръчките на челото, спря в ъгълчетата на очите му и слезе към дълбоките линии около устата. Тези признаци на ранимост не разрушаваха общото впечатление, напротив, правеха го още по-неустоим.

Тя оттегли рязко ръката си. Почувства се измамена в самото дъно на душата си — любимият й дракон не беше чудовище, а самата красота. Досега се беше смятала за умна, а той я направи пълна глупачка.

Не можеше нито да го гледа, нито да отвърне поглед от него, затова се освободи от прегръдката му.

Той вече не беше далечното момче от спомените й. С тесни бедра, но много по-едър и с по-широки рамене, отколкото си го беше представяла. Така и не бе обул ботушите си, отворената риза разкриваше впечатляващия гръден кош. Небрежната му външност подчертаваше още повече силата, която беше скрита в него. Зареденият пистолет изглеждаше съвсем естествено в ръката му, сякаш беше роден стрелец.

Гуендолин се отдръпна още назад, опитвайки се да избегне неизбежното. Неговото внимание беше насочено не към множеството, а към нея. Свободната му ръка стисна китката й и погледът му потъмня. В очите му светна въпрос.

— Не можех просто да те напусна — проговори тихо, настойчиво той. — Трябваше да се върна.

Да чуе гласа на дракона от измамническата уста на Бърнард — това беше повече, отколкото Гуендолин можеше да понесе.

— Е, поне този път не се наложи да чакам петнадесет години — изсъска тя.

Когато отново се опита да се освободи, Бърнард захвърли за момент сдържаността си и я привлече към себе си. Без да изпуска от поглед слисаните селяни, той заговори бавно, през стиснати зъби:

— Искрено съжалявам, че съм останал жив, защото това очевидно ви е неприятно, мис Уайлдър. Но в момента трябва да свършим много по-важни неща. Например да си спасим кожите.

— Ами ако аз вече не смятам, че си заслужава да се спасите? Какво ще направите? — попита язвително тя. — Ще ме застреляте ли?

В момента искаше точно това. Откакто беше паднала от дъба върху него, не се беше чувствала толкова унизена. Защо тогава не го уби наистина — така щеше да си спести днешните адски мъки. Да се влюби два пъти в един и същи мъж — това беше прекалено!

Преди драконът да е успял да й отговори, Тапър излезе от замъка, търкайки брадичката си.

— По дяволите, приятелю, не биваше да ме нападаш така! Защо просто не ме попита любезно? Много добре знаеш, че нямаше да ти попреча да скочиш от лодката.

Гуендолин огледа спасителя си. Чорапите и панталоните на Бърнард бяха мокри, залепнали за невероятно силните мускули.

— Драконът! — Жените и мъжете в двора се смаяха още повече, когато дребната тъмнокоса красавица полетя като вихър нагоре по стълбата и се хвърли на шията на Тапър.

— Кити! — Тапър се изчерви, но отговори на прегръдката с трогателна страст.

— Това вашата Кити ли е или неговата? — попита тихо Бърнард.

— Вече не съм толкова сигурна — отговори смутено Гуендолин, докато Тапър милваше косата на сестра си.

— Откъде ти хрумна, че той е драконът? Аз си мислех, че е другият. — Баба Хай посочи с пръст Бърнард.

— Не бъди такава глупачка — изграчи старият Тавис и се завлече до стълбата. — Всеки вижда, че този е Маккълог, излязъл от гроба, за да иска разплата.

След тези думи някои от селяните се прекръстиха, други се опитаха да се измъкнат към портата. До този момент Гуендолин не беше разбрала защо селяните са толкова ужасени от появата на някогашния си господар. Ала когато осъзна, че Бърнард беше живо копие на баща си, и тя се разтрепери.

— Глупакът си ти, старче! — Албърт издърпа Тавис обратно в навалицата. — Не помниш ли как на сутринта след нападението на Къмбърленд дойдохме в крепостта. Маккълог беше мъртъв.