Опита се да си представи зарадваното лице на баща си, когато влезеше в стаята му. Неспособна да си припомни скъпите, добре познати черти, тя се поколеба. Ами ако той изобщо не е усетил липсата ми, запита се потиснато тя. Когато драконът я затвори в кулата, тя считаше душевното заболяване на баща си за благословия, но сега? Как щеше да се почувства, ако баща й просто стиснеше ръката й, наречеше я „добро момиче“ и я изпратеше в леглото? Тогава ней оставаше нищо друго, освен да вземе един от памфлетите на отец Томас и да се пъхне в студеното си легло, да се тревожи за Кити или да чака, докато Неса се прибере след срещата с най-новия си любовник.

Гуендолин се обърна бавно. Тесният коридор, който водеше от антрето към голямата зала, я канеше както в съня й. Уплашена и зарадвана едновременно, тя се запъти бавно натам. Сърцето й биеше като безумно.

Голямата зала беше сърцето на Уейркрейг Касъл — сърце, разбито при нападението на Къмбърленд. Едно гюлле беше отнесло голяма част от покрива. През дупката се виждаха носещите се по небето облаци. Дъждът бе престанал. Луната се подаде иззад облаците, сякаш искаше да се увери, че бурята е отминала и тя може да продължи пътя си необезпокоявано. Знамената на клана висяха на парцали от масивните греди, останали цели дори след убийствената канонада. Върху черната основа танцуваха яркочервени дракони, покрити със засъхнала кръв. В края на залата се виждаше огромна камина с изкусно изсечен перваз, покрита с дебели паяжини.

Гуендолин обходи залата и се почувства като един от призраците, които живееха тук. Стори й се, че чува ехото на смеха им, песните и шума, когато вдигаха чашите си и пиеха за някогашната сила и достойнство на клана Маккълог.

Тя разтърси глава, за да прогони видението. Призраците в тази зала не бяха на падналите воини. Тук живееше духът на жената, която беше дала живота си, за да превърне ветровитата зала в уютен дом. Гуендолин помнеше много добре съпругата на Иън Маккълог. Добродушна, весела дама, която обичаше да се смее и обожаваше единствения си син. Нежната й женска ръка се усещаше навсякъде. Под счупеното кристално огледало все още стоеше богато украсеният й диван, покрит с извехтели копринени възглавници. Вместо с мрачните стенни килими тя бе покрила стените с френски лен в пастелнорозово и синьо. Паднала коринтска колона лежеше в локва дъжд.

Гуендолин продължи обиколката си. Трябваше да внимава къде стъпва, за да не се пореже на парчетата изпочупени съдове. Тя вдигна едно парче порцелан и помилва блестящата повърхност. Цял живот беше мечтала да има такива красиви вещи. Сега беше тъжна, защото всичко беше разрушено — порцеланът и мечтите, за които й напомняше. Докато въртеше парчето порцелан в ръката си, кракът й настъпи отрязана глава. Беше готова да изпищи, но навреме забеляза, че това беше мраморната глава на статуята от двора на замъка — Афродита. Главата й се усмихна надменно, подигравателно и в същото време съчувствено. И тогава го видя.

Той седеше както обикновено на тъмно. Ала нощта не беше в състояние да го скрие изцяло. Седеше на дългата махагонова маса, скрил лице в ръцете си. Пред него имаше кристална гарафа с малко уиски, сребърна запалка и свещ, която не беше запалил. Не носеше нито жакет, нито палто, само риза с небрежно навити ръкави. Под измокрения фин лен се очертаваха сухожилията и мускулите на могъщите му рамене.

Той не забелязваше присъствието й. Тя можеше да се измъкне на пръсти и завинаги да се отърве от него. Когато наистина го направи, вън отекна гръм и мускулите му моментално се напрегнаха.

Преди да е осъзнала какво прави, Гуендолин се втурна към него и нежно сложи ръка на рамото му.

Той вдигна мократа си глава, без да я погледне.

— Добър вечер, мис Уайлдър.

— Откъде знаете, че не е Тапър?

— Тапър не би посмял да се промъква в тъмното. Знае, че мога да му прережа гърлото. — Гуендолин преглътна уплашено. — От друга страна обаче, неговото гърло не е и наполовина толкова хубаво като вашата шийка.

Уискито беше смекчило кратките гласни и прегласи на произношението му до обезоръжаващ напев. Преди да е успяла да издърпа ръката си, той я хвана и я задържа. Палецът му се плъзна по дланта й.

— И ръцете му не са толкова меки. — Той потърка буза в дланта й. — Как мислите, дали коравосърдечната мис Уайлдър ще се смили и ще ме посети в съня ми, за да се порадвам на меките й ръце и ухаещата на сън кожа?

Топлината му беше подлудяваща.

— Пияните мъже не сънуват, доколкото знам.

Драконът се изсмя сухо.

— Тогава сигурно не сте сън, а дух. Бялата господарка на замъка ме предупреди да се пазя. Каза ми, че идването тук може да ми струва безсмъртната душа. — Той я погледна, без да отделя лицето си от сянката. — О, забравих, практичната мис Уайлдър не вярва в призраци, нали?

Ядосана, че той бе отгатнал така точно съня й, Гуендолин отговори:

— Досега не вярвах, но вече не съм толкова сигурна.

Драконът махна ръката й от рамото си, стана и се скри в по-дълбоката сянка на камината. Гуендолин се почувства странно ограбена. В сърцето й нахлу студ.

Мъжът бе вдигнал глава към старите греди на покрива.

— Можете ли да си представите какво им е било през онази нощ? Предадени от своите. Изоставени от хората, на които са разчитали. Не можели да направят нищо друго, освен да съберат малкото оръжия, да се скрият в мрака и да чакат първия гръм на оръдията.

— Трябвало е да избягат с Бони принц Чарли — възрази тя. Така и не беше разбрала защо господарят на замъка не бе постъпил именно по този начин.

Мъжът се изсмя безрадостно.

— Това щеше да им спаси живота, но щеше да унищожи завинаги скъпоценната им гордост. — И проследи с пръст девиза, гравиран на перваза на камината. — „С право или без право…

— … всеки Маккълог размахва меча.“ — завърши изречението Гуендолин. Не беше нужно да го чете. Омразните думи бяха запечатани в сърцето й.

— Знаете ли дали са имали деца? — попита небрежно той и се опита да изтрие с пръсти дебелия слой прах върху камината.

Гуендолин скри лице от лунната светлина.

— Едно момче.

— Само едно? Необикновено, нали? Аз си мислех, че планинците се размножават като зайци.

Гуендолин поклати глава.

— Съпругата на лорда му роди само един син. Но той никога не я укори. Той я обожаваше. Твърдеше, че е получил от нея най-скъпоценния от всички дарове — прекрасен син. Наследник, който ще запази единството на клана след смъртта му. — Тя понижи глас. — Мисля, че селото не можа да преодолее загубата му.

Драконът изпухтя презрително.

— Доколкото сте ми разказвали за хората от Балиблис, позволете да се съмнявам, че някой е пролял и една сълза за момчето.

Гуендолин се обърна рязко към него.

— О, напротив! Аз например!

Драконът не отговори и тя се обърна отново към строшения прозорец.

— Бях почти дете, когато той умря. Но бях… влюбена в него. — Тя се усмихна меланхолично. — Бях достатъчно глупава да вярвам, че момче с неговото положение ще обърне внимание на една тромава, непохватна хлапачка като мен.

— Единствената ви глупост е била да се влюбите в някого, който е бил наполовина дете.

— О, вие нямате представа какъв беше той! Необикновено момче, наистина необикновено. Силен, любезен, благороден. Още тогава беше очевидно какъв е и какъв мъж ще стане.

— Без съмнение е бил образец на доброта — отговори иронично драконът. — Закрилял е слабите, помагал е на потиснатите, защитавал е добродетелта и е спасявал бедните девойки от опасни ситуации.

— Точно така. Веднъж наистина ме спаси. Но аз бях твърде горда и своенравна, за да му благодаря. Вместо това се стоварих отгоре му. Нямах представа, че за последен път го виждам жив.

Тя гледаше към руините в двора, но виждаше траурното шествие на селяните в онзи облян от слънце ден. Усети грапавото дърво, когато заби нокти в кората на дъба, чу жалния вой на гайдите, които възвестяваха смъртта на мечтите й.

— Понесоха трупа му надолу по хълма. Аз се бях качила на дървото и проследих как минаха по същия път, по който той обичаше да язди. Този път обаче го бяха сложили на гърба на понито с лице към земята. Покрит с тартана, който с такава гордост носеше приживе…

Гуендолин заплака беззвучно — както в онзи ден. Не забеляза, че драконът се втурна към нея, за да я спре. Не видя как той стисна безпомощно юмруци.

След малко тя изтри сълзите си и се обърна към него.

Той й обърна гръб и се опря на перваза на камината.

— Предлагам да ме оставите сам, мис Уайлдър. Аз съм пиян и самотен. Пиян съм от няколко часа, самотен съм отдавна. Не съм годен да правя компания на дама по нощница, която ми говори за призраци.

Признанието му стъписа Гуендолин. Досега беше смятала, че мъките на самотата са запазени за обикновени жени с красиви сестри.

— И къде да отида, милорд дракон? Да се върна в килията си?

— Все ми е едно къде ще отидете — процеди през зъби той. — Искам единствено да се махнете от очите ми.

Даже ако в този момент в залата беше паднал гръм, Гуендолин нямаше да напусне бойното поле. Защитната стена, която драконът беше издигнал пред лицето си, се бе пропукала и тя бе успяла да надзърне в душата му. Трябваше да направи опит да го извади на лунна светлина.

— Нима искате да се върна в селото? И да разкажа на съселяните си, че страшният дракон е просто един мъж? Мъж, който ги плаши до смърт, но крие лицето си, защото се страхува сам от себе си?

— Разкажете им каквото искате, по дяволите! — Той стисна с такава сила перваза на камината, че пръстите му побеляха.

Гуендолин вдигна ръка и пристъпи безшумно към него, но не посмя да докосне железния му гръб.

— А да им разкажа ли колко мил бяхте към мен? Да им кажа ли как заменихте парцаливите ми дрехи със скъпи одежди? Как ме принудихте да се храня, когато реших да гладувам? Как отблъснахте жертвата на девицата?

Той се обърна бавно.