С треперещи ръце Гуендолин запали една подир друга всички свещи в стаята. Изпитваше див гняв срещу безликия си похитител, но се гневеше още повече на самата себе си, че бе допуснала да бъде омагьосана от него.

Огледа затвора си и се изсмя злорадо. Благодарение на щедростта му сега разполагаше с много неща, които можеше да запрати по главата му, щом влезеше в стаята. За съжаление през последните дни той избягваше компанията й също така упорито, както преди я беше търсил.

Погледът й падна върху недовършената вечеря. Значи лорд драконът си мислеше, че може да купи благоволението й с щедри подаръци и ласкателни думи върху скъпа хартия? Е, беше дошло времето да му покаже, че Гуендолин Уайлдър е омесена от друго тесто.



Тапър влезе в преддверието на затвора и остави таблата на масата. Драконът продължаваше да нанася бележките си в подвързаната с кожа сметководна книга. Почеркът му беше неразбираем, но прецизните редици числа оставяха съвсем друго впечатление.

— Казах ти, че не съм гладен, Тап. — Той прелисти страницата, без да вдигне глава. — В тази ветровита стара гробница измръзнах до кости. Липсва ми наметката. Успя ли да я намериш?

— Нямам представа къде си я оставил — отговори Тапър, покашля се нервно и сложи таблата върху сметководната книга. — Погледни. Не си единственият, който няма апетит.

Драконът погледна недокоснатото ядене и се обърна към приятеля си.

— Да не е болна?

Тапър поклати глава.

— Не изглежда зле. Но това е шестото ядене, което отказва.

— Два дни — промърмори драконът и стана. — Не е яла от два дни. Каква игра играе?

— Опасна, ако питаш мен. Нямаше как да не забележа, че тази вечер изглеждаше бледа и щеше да се свлече на земята, ако не я бях подкрепил.

Драконът нервно приглади косата си назад. От няколко нощи спеше зле и настроението му непрестанно се влошаваше. Първият му рефлекс беше да вземе таблата, да иде в стаята й и да я нахрани лъжичка по лъжичка. След минута размисъл реши, че това е най-доброто за момента, стана и посегна към таблата.

Тапър го спря.

— Слънцето още не е залязло. Почакай да се стъмни.

Драконът изруга и се отпусна отново на стола. Ролята, която играеше, го принуждаваше да чака нощта като хищник, решил да издебне своята жертва.

— Къде си тръгнал? — попита той и удостои Тапър с мрачен поглед.

— Да се позабавлявам със селяните. За тази вечер съм предвидил свирене на гайда. Мисля да започна по-отрано.

— Да започнеш рано и да свършиш късно, нали? В последно време изпълняваш задълженията си с истинско усърдие. Снощи се върна чак след полунощ.

— Не си ли чувал поговорката: „Дяволската работа никога не свършва“ — издекламира Тапър с ангелска усмивка и се запъти към вратата.

— Май си прав — промърмори все така мрачно драконът, взе си един сладкиш и го пъхна в устата си.



Гуендолин очакваше появата му, но когато вратата се отвори с трясък, едва не извика от уплаха. Сгуши се в леглото и усети как сърцето й лудо биеше в гърлото. Луната вече беше минала покрай прозореца й и тя не виждаше нищо друго, освен заплашителен силует в дълбокия мрак. Шумното му дишане я предупреди, че ако беше истински дракон, той щеше с един огнен залп да обгори кичурите, които се бяха изплъзнали от нощната й шапчица.

Драконът остави нещо на масата и се обърна към нея. Дори в мрака присъствието му беше ясно доловимо — като докосването му. Тя не можеше да се отърве от чувството, че той виждаше много добре в тъмнината — виждаше как пулсираха вените на врата й и гърдите й се вдигаха и спускаха неравномерно.

Каза си, че беше най-добре да прекъсне напрегнатото мълчание.

— Добър вечер, милорд дракон. На какво дължа честта от вашето посещение?

— На собствената си глупост. Тапър каза, че два дни не сте яли нищо.

Тя вдигна грациозно рамене.

— Не се притеснявайте, господарю. Уверявам ви, че трябва да пропусна много повече хранения, за да отслабна.

Той пристъпи към леглото. Гуендолин си беше въобразявала, че никога вече няма да се уплаши от него. Оказа се, че се е лъгала.

Не знаеше каква осъдителна постъпка е очаквала от него, но със сигурност не беше помислила, че той ще я вдигне на ръце, сякаш не тежеше повече от Кити, и ще я отнесе до масата. Отпусна се на един стол и я настани в скута си.

— Отворете уста — заповяда той. Коравата му хватка осуети всеки опит да му избяга.

Първата мисъл на Гуендолин беше, че той ще я целуне както първия път и ще отиде дори по-далеч. Ала до устата й се допря не неговата уста, а студена лъжица.

— Отворете широко уста и гълтайте — нареди дрезгаво той.

Гуендолин не помнеше кога за последен път я бяха принуждавали да яде. Много по-често чуваше крясъците на Айзи: „Ей, момиче, остави една сладка и за Кити!“ Много добре помнеше как Айзи я удряше през пръстите с дървената лъжица, когато си искаше втора порция овесена каша. Пикантният аромат на канела напълни устата й със слюнка. Но колкото и да я болеше сърцето, трябваше да му се противопостави.

— Няма да отворя уста — процеди тя през здраво стиснати зъби и поклати глава като упорито хлапе.

И двамата знаеха, че той е достатъчно силен да я принуди да яде, ако искаше. Но се оказа, че е намислил друго. Замайващата топлина на дъха му замени лъжицата в ъгъла на устата й.

След нежния полъх дойдоха устните. Нейните се поддадоха от само себе си и той се възползва от мекотата им, за да промуши езика си между тях. Тя простена сладостно. Преди Гуендолин да е разбрала какво става, езикът му бе заместен от лъжицата и устата й се напълни с топла каша. Тя се опита да я изплюе, но той покри устата й със своята и я принуди да погълне вкусното ядене. Хлебният пудинг беше сладък, но двойно по-сладка беше дразнещата игра на езика му.

Тя се притисна до гърдите му, за да го накара да прекъсне целувката. Когато отвори уста да протестира, той отново пъхна пълната лъжица в устата й, сякаш имаше насреща си пиленце, паднало от гнездото и останало без сили.

Когато отново поднесе лъжицата към устата й, Гуендолин си беше възвърнала дар слово.

— Ако още веднъж сложите в устата ми това нещо, ще го изплюя в лицето ви.

— Моля ви се, не обиждайте Тапър. Той се счита за отличен готвач. Някой ден ще го накарам да ви сготви шотландско ядене по своите рецепти. — Драконът се сети за овчето шкембе, напълнено с ароматни треви, специалитета на шотландците, и се потърси.

— Тапър може да е отличен готвач, но вие, господарю, сте нахален грубиян.

— Само когато си имам работа с упорито хлапе.

Побесняла от гняв, Гуендолин се опита да се освободи.

— Ще уточните ли най-после какво съм аз, милорд дракон — разглезено домашно кученце или упорито хлапе? Или оценката ви зависи от това доколко се покорявам на капризите ви?

Ръцете му се стегнаха още повече.

— Вие нямате представа какви са капризите ми, иначе моментално щяхте да престанете да ритате.

Гуендолин направи точно това. Мракът изостри сетивата й, уплътни неравния ритъм на дишането му, засили ударите на сърцето под дланта й. Всяко поемане на дъх беше наситено със санталово дърво и подправки.

Къдравите косъмчета на гърдите, които се подаваха изпод отворената риза, гъделичкаха върховете на пръстите й. Ала топлината и твърдостта на скута му й вдъхнаха панически страх и тя се скова като марионетка.

— Е — попита съвсем сериозно той, — ще ядете ли или трябва отново да ви целуна? — Дъхът му помилва пламтящата й буза. Беше повече от ясно, че щеше да осъществи заплахата си.

— Ще ям — отговори тя и отвори уста.

— Умеете да укротявате гнева на мъжа — изръмжа той и сложи в устата й лъжица пудинг.

Гуендолин не знаеше почти нищо за мъжката анатомия, но доколкото беше разбрала нещо от разговорите между Глинис и Неса, той изобщо не беше укротен.

— Повечето мъже не употребяват целувките като заплаха за наказание — промърмори тя.

— Не сте ли се запитали защо? Познавах дами, които ги възприемаха като награда.

— И тях ли държахте като затворнички или ги използвахте за забавление?

— Мога да ви уверя, че никоя досега не ме е забавлявала като вас. — Той обра с лъжицата пудинга от долната й устна.

Беше подлудяващо да седи толкова близо до него и да вижда само сянката на чертите му. Никога не бе помисляла, че ще седи в скута на непознат мъж, но по някое време между първата им среща и тази вечер той бе престанал да бъде чужд за нея. Може би не беше нищо друго освен фантом от сянка и материя, но тя го чувстваше познат и близък като баща си или тихото дишане на Кити в мрака.

— Видях кораба — изтърси изведнъж тя. Трябваше непременно да разруши усещането за предстояща целувка.

Сега беше негов ред да се вцепени.

— Аха… Това ли ви развали апетита?

— И това. Не мога да си обясня защо човек с вашите средства държи да ограби хора, които нямат почти нищо.

— За мен това не е кражба. Може би просто искам да им взема нещо, което никога не им е принадлежало по закон.

— Ако говорите за хилядата фунта, те не съществуват! Никога не са съществували.

Подигравателният тон, който я подлудяваше, отново се върна в гласа му.

— Защо да ви вярвам, мис Уайлдър? Доскоро и вие не вярвахте в съществуването на дракона.

— И сега не го вярвам. А вие само потвърждавате невярата ми.

— Тогава и аз не вярвам в девствеността ви. Готова ли сте да ми дадете доказателство?

Гуендолин не можеше да отговори на такава провокация. Само леко извъртя глава, за да види блясъка на очите му в мрака.

Той хвана един от златните кичури, които се бяха изплъзнали от бонето, и го нави на пръста си. Гласът му беше само дрезгав шепот:

— Да ви усещам толкова близо… в скута си… Знаете ли какво означава това за един мъж?

— Краката ви изтръпнаха, нали? — попита с нарочна небрежност Гуендолин.

В стаята се възцари тишина. След малко драконът се изсмя сухо. Вдигна я и закрачи към леглото. Хвърли я върху матрака и тя се отдръпна към горния край, убедена, че той смята да я последва.