Тапър си представи как щеше да се ядоса истинският дракон, когато случилото се излезеше наяве, и отчаяно затърси изход.

— Не е ли по-добре да имаш тайна, вместо да разкажеш историята си на цялото село? Тайна, известна само на нас двамата?

Смаяна и веднага запленена от това предложение, тя склони глава. Той забърза към нея.

— Помисли, Кити. Ти си единствената в Балиблис, която познава истинското ми лице. Защо не се опиташ да запазиш тайната ми още поне няколко дни? Сигурен съм, че тази голяма отговорност ще накара сестрите ти да те уважават.

Тя размишляваше усилено, докато босите й пръсти рисуваха кръгове в праха.

— Гуени винаги казваше, че не мога да опазя нито една тайна, че рано или късно ще се разбъбря.

Тапър се усмихна снизходително.

— Някога един приятел каза същото и за мен. Но може би досега не си имала тайна, която си е струвало да опазиш. Хайде, Кити, бъди добро момиче и ми обещай, че няма да се разбъбриш.

Тя го изгледа предизвикателно.

— Мисля, че ще мога да опазя тайната ви. Но само ако ми обещаете нищо.

Тапър преглътна мъчително. Можеше само да се надява, че тя няма да поиска да види крилете му, да усети огнения му дъх или да върне Гуендолин в селото.

— Да те чуя.

— Искам утре да дойдете отново тук, след като изгрее луната — изрече смело тя.

Тапър кимна въодушевено. Беше убеден, че сделката е печеливша за него.

— А дотогава, красавице моя, не забравяй, че държиш съдбата ми в нежните си ръце. — И той поднесе една от тези ръце към устните си. С този галантен жест истинският дракон постигаше сериозни успехи пред жените.

Кити реагира с радващо потреперване. Тапър свали наметката си и загърна раменете й. Тя отметна глава назад, затвори очи и подканващо отвори устните си. Тапър се усмихна меланхолично и поклати глава. Наведе се към нея и целуна бащински челото й.

Когато отвори очи, Кити се видя сама на пасището. Смаяна от изчезването на дракона, тя устреми поглед към луната. Повечето от познатите й мъже, включително Нийл, веднага бъркаха под полата й, обаче изисканият милорд дракон дори не се опита да мушне език в устата й. Вместо това й целуна ръка, нарече я дама и я загърна в наметката си.

Кити се уви в топлата черна наметка и забърза към къщи, питайки се дали пак щеше да се срещне с дракона.

11

Няколко дни след неуспешния опит да Гуендолин да избяга от затвора си, драконът не се появи в стаята й. Въпреки това присъствието му беше постоянно като приглушеният шум на морските вълни.

Когато се будеше от обърканите си сънища и и се озоваваше сама сред играта на сенките около леглото си, Тапър бързаше да й донесе ново съкровище от явно неизчерпаемия магически запас на дракона — позлатена четка за коса, гребен със седефена дръжка, първото издание на „История на насекомите“ от Рене дьо Рьомюр, подвързано в телешка кожа, кръгла вана, пълна с парфюмирана вода за къпане.

Селото, сестрите й, дори скъпият й баща избледняха в сянката на дракона и се превърнаха в призраци от друг живот. Сякаш беше дошла тук не преди няколко дни, а вече цял век живееше в замъка като глезено домашно кученце.

Компанията й се състоеше само от Тапър и Тоби и това естествено не я задоволяваше. Тапър я забавляваше с историите на оригиналната си пралеля Тафи и научаваше от нея едно по едно любовните приключения на Неса и опитите на Глинис да си намери нов съпруг. Когато ставаше въпрос за Кити, той слушаше с особено внимание. Ако Гуендолин споменеше луничавия Нийл, който бе отнел невинността на сестра й, Тапър помрачняваше и бързаше да напусне стаята. Тоби се свиваше на кълбо в края на леглото и спеше по цял ден.

Гуендолин му завиждаше за спокойствието. Самата тя ходеше часове наред по стаята, измъчвана от странно безпокойство. Тапър й носеше чудесни неща за ядене, приготвени от даровете на селяните. Въпреки това тя нямаше апетит и само ровеше в чинията си.

Една сутрин Тапър едва влезе през вратата, превит под тежестта на огромен товар, скрит под ленено платно. Гуендолин скочи от леглото, неспособна да скрие любопитството си. От злокобното коледно утро, когато бе починала майка й, не бе изпитвала такава детска радост. От новото й съкровище се виждаха само чифт позлатени крака, които приличаха на драконови нокти, обхванали две златни топки. Тапър изохка и пусна товара си на пода. След това извади от джоба си сгънат лист хартия и тържествено го подаде на Гуендолин.

Докато мъжът бършеше потта от челото см, тя разчупи яркочервения печат. На меката хартия беше написано едно единствено изречение:

Бих искал да се видиш е моите очи.

— Да го развия ли? — попита със сияещо лице Тапър и започва да развързва платното.

— Не! — извика почти сърдито Гуендолин, защото знаеше какво ще намери под платното. Тапър беше смаян от отказа й да приеме подаръка на дракона, но беше достатъчно тактичен да премълчи.

Късно вечерта, дълго след като й бе сервирал вечерята, Гуендолин захвърли книгата си и скочи. Ядосваше се на себе си, защото от един час насам четеше все едно и също изречение. Беше й невъзможно да се съсредоточи, защото мислите й кръжаха около последното посещение на дракона и последният му подарък непрекъснато привличаше погледите й.

Не можеше да спи. Не можеше да яде. Не можеше да чете. Все признаци на любовно замайване. Не, това беше невъзможно. И все пак: колко пъти беше наблюдавала тези симптоми у Неса? Капризничене, неспособност да свърши нещо, липса на апетит, самотни въздишки.

Но как беше възможно да се е влюбила в този мъж, без да е видяла поне веднъж лицето му? Мъж, който се състоеше от дрезгав глас, изкусителни докосвания, завладяваща целувка и нищо повече!

Тя прокара пръст по устните си и в сърцето й се надигна старият страх. Сигурно и тя беше податлива на изкушенията на плътта като Неса. Досега вярваше, че е в състояние да устои на всяко изкушение, но само целувката на дракона беше достатъчна да я разтопи като восък и да възпламени в сърцето й див копнеж.

Очите се преместиха от подаръка на дракона към вечерята, която стоеше недокосната. Усети добре познатото желание да се нахвърли върху храната и да яде, докато на масата не остане нищо.

Вместо това Гуендолин стана бавно от леглото и се приближи до увития дар на дракона. Преди да е размислила, дръпна решително лененото платно.

Пред очите й се появи огромно огледало в резбована рамка от махагон със сребърни интарзии. Тя искаше да спре и да се наслади на красотата му, но жената в огледалото прикова вниманието й. Разкошната й коса светеше под трепкащата светлина на свещите. Халатът от ориенталска коприна очертаваше примамливо гъвкавите й закръглености. Бузите й пламтяха, очите светеха, влажните устни бяха полуотворени. Не приличаше на заложница на безскрупулен, луд дракон. Приличаше на жена, която очаква любовника си.

С треперещи ръце Гуендолин хвърли лененото платно върху огледалото. То беше омагьосано — също като мъжа, който й го бе подарил. Тя не само копнееше да се люби с този чужденец, а се чувстваше чужда сама на себе си.



Късно през нощта Гуендолин седеше будна в леглото си. Нещо я бе стреснало. Огледа се, но сянката на дракона не се виждаше никъде. Пълната луна светеше през решетката на прозореца и огряваше самотната килия. Тя подуши въздуха, но не усети миризмата на пура.

Наостри уши, но чу само приглушения шум на морето. Изведнъж стана и се запъти към прозореца, привлечена сякаш от песен на сирени.

С новата решетка драконът беше унищожил всяка надежда за бягство, но той не можеше да й попречи да се качва на масата и да наблюдава огряното от луната море, да вдишва дълбоко соления въздух с зажаднелите си дробове.

Гуендолин потърка очи. Малък платноход пореше вълните с курс към замъка. Издутите платна блестяха като алабастър. Изглеждаше недействителен като кораб на мъртвите, чийто единствен товар бяха душите на отдавна отишли си хора.

Тя примигна, сякаш искаше да прогони невероятната картина.

— Хвърлете котвата, момчета!

След този съвсем земен вик се чу силен плисък. Моряците пуснаха на вода малка лодка.

— Хей! — Гуендолин протегна ръце през решетката. — Помощ! Аз съм тук, горе! Помогнете ми! Държат ме в плен!

Докато тя правеше отчаяни опити да привлече вниманието на моряците и подскачаше като обезумяла по голямата маса, лодката бързо се придвижи към скалите под замъка. Гребците не се виждаха, личеше единствено светлата следа във водата. Гуендолин я проследи с поглед и когато лодката изчезна, изплака и се свлече на масата. Укоряваше се за слабостта, но това не й помогна. Защото това бяха неговите хора и неговият кораб.

Корабът обясняваше как драконът може да живее в Уейркрейг, без хората от Балиблис да го забележат. Това беше обяснението за всички луксозни вещи, които беше доставил в стаята й — резбованото легло, пухените завивки, восъчните свещи… може би дори огледалото, което я показваше такава, каквато той искаше да я види. Обясняваше и как той щеше да избяга, щом селото събереше златото и изгубеше окончателно гордостта си.

Някога Гуендолин беше мечтала за такъв кораб, който да я отнесе далече от Балиблис, в свят, пълен с прашни стари библиотеки, събрали всички съкровища на знанието. Свят на красиви салони, на остроумни разговори и научни дискусии, свят на смели идеи. Свят, в който мъжете ценяха у жените не само сърцевидното лице и крехката талия.

Внезапно я осени прозрението: този свят беше неговият свят, светът на дракона.

Гуендолин слезе от масата и закрачи гневно през стаята. Може би той щеше да си отиде, без да я освободи. Селото и без това вярваше, че тя е мъртва. Никой не се интересуваше дали драконът я бе погълнал или я беше оставил да изгние в златна клетка. Сигурно щеше да я остави тук, увита в халата на бившата му метреса, а той щеше да се върне в елегантния свят на салоните и баловете — в света, който не й беше съдено да познае.