Грозни обстоятелства бяха направили от него твар на нощта, а с глупостта си той беше повярвал, че ще укроти мъчителното безпокойство, като отиде да погледа спящата пленница.

Тя дишаше дълбоко и равномерно като дете, на устните й играеше плаха усмивка, която смекчаваше коравата линия на брадичката. Русите кичури падаха в безредие покрай лицето й — глупавото боне, което беше измъкнала от сандъка, не беше в състояние да ги укроти.

Когато тя най-сетне се събуди, той не беше в състояние да произнесе със сухите си устни нито една дума на копнеж и желание.

Трябваше да избяга, преди лунната светлина да го издаде, но остана и продължи да й се подиграва, да си играе с нея, докато гордите й очи се напълниха със сълзи. Тогава отиде при нея, като рискува гордостта и анонимността си под измамната лунна светлина.

Ала това не беше нищо в сравнение с последната му лудост — да притисне устните си върху нейните. Искаше да си открадне само малка глътка нектар — само няколко капчици след дългото въздържание. Нямаше друг избор, освен да я хвърли в леглото и да вкуси с език сладката й уста.

Претърси с парещ поглед небето, но и там не намери утехата, която морето му бе отказало. Боеше се, че я е измамил. Защото целувката, на която тя отговори с такава готовност, нямаше да му върне човешкия образ, а щеше само да разпали жаждата, която можеше да го жигоса като звяр за вечни времена.

8

Когато Гуендолин се събуди на следващата сутрин, в краката й се бе разположило джудже.

Нощта беше дълга, неспокойна, тя спа лошо, затова й трябваше доста време, докато разбере, че краката й са изтръпнали не от изтощение, а от нечия действителна тежест.

Отвори очи и видя разбъркани бакенбарди, снопчета сива коса и жълти очи, присвити в злобни цепки. Нададе остър вик и скочи от леглото.

Преди да стигне до тайната врата, нещото беше изчезнало. Но ленената кърпа в края на леглото не оставяше съмнение къде е било скривалището му.

Гуендолин притисна ръка до сърцето си, пое дълбоко въздух и се запита дали пък не губи разума си. Безкрайната нощ беше населена с мъже и чудовища. Кошмар след кошмар. Тя протягаше ръце към дракона, без да знае дали той искаше да я погълне или само да я целува. Щеше да повярва, че среднощната среща се е случила само в сънищата й, ако още не усещаше вкуса на дракона върху устните си.

— Няма дракони — прошепна задъхано тя, — няма и джуджета.

За да е по-сигурна, извади от сандъка с дрехите чадърче за слънце и се запъти към леглото.

Коленичи, без да обръща внимание на треперенето на ръцете си, и се опита да се овладее, за да може да си представи натрапника като огромен тлъст плъх.

Тъй като се опасяваше, че нещото ще я нападне веднага щом вдигне ленената кърпа, тя пъхна чадъра под леглото и го завъртя. Отговори й нечовешко ръмжене и косите на тила й настръхнаха.

Гуендолин се изправи бавно и се отдръпна назад, по-далече от леглото. Каквото и да беше съществото под леглото (вече не беше сигурна иска ли да го знае), тя беше затворена с него в стаята без врата. Писъкът й нямаше да привлече спасителите. Помисли дали да не скочи на леглото и да се разпиши с всички сили, но се страхуваше, че виковете й ще предизвикат у съществото неконтролирана жажда за кръв.

Тя огледа отчаяно затвора си. Досегашното търсене на път за бягство не беше показало нищо друго освен прозореца с решетка, който се намираше безнадеждно високо. Но това беше, преди любезният дракон да й предостави маса. И стол, който можеше да сложи върху масата.

Точно това направи. Само след секунди столът беше върху масата, а тя — върху него. Ако успееше да разхлаби решетката, можеше да се промуши през кръглия отвор.

Страхуваше се, че ръждясалата желязна решетка ще се окаже непреодолимо препятствие, но няколко силни удара с чадъра превърнаха старата мазилка в прах. Опитвайки се да не киха, тя нанесе решителния удар, решетката се залюля и падна някъде пред прозореца. Шумът, който се вдигна, беше достатъчен да събуди мъртвите в гробовете им. „Дано да съм уплашила и чудовището“ — помисли тя с бегъл поглед към леглото.

Гуендолин се надигна на пръсти, погледна през прозореца надолу и се зарадва: единственият път към свободата не беше гладък скок в шумящия прибой. В действителност гледката я изпълни с повече надежда, отколкото очакваше: само на три стъпки под прозореца се виждаше площадка с каменен парапет.

Сърцето й заби като лудо. Ако успееше да слезе на площадката, щеше да се спусне по стълбите в двора на замъка. А стигнеше ли там, щеше да се върне в селото и да избяга от ноктите на дракона.

Тя се огледа, изкушена да хвърли последен поглед към подаръците му. Нямаше да вземе нито един, само нощницата, с която беше облечена, и спомена за целувката, толкова сладка, че през остатъка от живота си щеше да се пита дали не я беше сънувала.

Гуендолин се обърна отново към прозореца. На времето се беше измъквала и през по-тесни дупки. Веднъж като дете се бе скрила в кухо стъбло и беше изчакала падането на нощта, докато Рос и приятелчетата му претърсваха гората, за да я накажат за непослушанието й.

Тя остави чадъра на масата и се покатери на стола. Протегна двете си ръце през прозореца и се вкопчи в грубия камък на външната стена. Изтегли се нагоре, докато стъпи върху облегалката на стола. Изгряващото слънце позлатяваше морските вълни и гледката беше зашеметяваща. Тази сутрин морето беше спокойно, прибоят шепнеше нежно, вместо да бушува. Соленият вкус на морската вода прогони изкусителния аромат на санталово дърво и подправки.

Уверена, че ще се справи, Гуендолин зарита с крака. Тъкмо беше напъхала хълбоците си в дупката, когато чу шум.

Бум, бум, бум.

Тя се вцепени насред движението. В усърдието си да избяга от лорд дракона бе забравила звяра под леглото си. За съжаление той не я беше забравил.

Гуендолин си представи каква вкусна хапка представлява в момента, с безпомощно ритащи крака, докато висеше наполовина навътре, наполовина навън. Пое дълбоко въздух и отчаяно се изтегли напред, за да освободи хълбоците си. Но не се помръдна нито на сантиметър. Не само, че не можеше да се придвижи напред, ами не можеше да се върне и назад.

Заплашителното топуркане на тигровите лапи изведнъж замлъкна. Гуендолин престана да рита и затаи дъх. Нещото с лекота скочи от пода на масата и от масата на стола. Тя присви очи, стисна здраво зъби и зачака най-големият плъх, виждан някога в Шотландия, да забие острите си зъби в меките й стъпала.

Нещо помилва босите й пети — плюшено топло и меко като агнешка кожа. Гуендолин отвори широко очи, когато до ушите й достигна и друг шум, мек и ясен като плискането на морските вълни — дълбоко, гърлено ръмжене.

Тя беше толкова заета със звяра в стаята си, че не бе чула как вратата се е отворила. Развеселен глас коментира сцената с безкрайно обидните думи:

— Винаги съм го казвал, Тапър — тази стая има най-прекрасната гледка в целия замък.

9

Последното, което драконът беше очаквал да види при влизането си в стаята на пленницата, беше разкошният, добре оформен задник на мис Уайлдър в рамката на прозореца.

На зазоряване той най-сетне потъна в дълбок сън без сънища, но скоро бе събуден от задавен женски вик. Обърна се на другата страна и нахлупи възглавницата върху главата си, опитвайки се да повярва, че това е само отклик на един от многото кошмари, които го преследваха след идването на това място. В следващия миг обаче остър писък го изтръгна от обятията на съня и той се изправи като свещ в жалката си постеля.

Уплашен, че пленницата му е решила да се самоубие, той навлече набързо ризата и кожения панталон и се втурна като луд нагоре по стълбите. Обърканият Тапър го следваше по петите. Драконът толкова бързаше да стигне при Гуендолин, че забрави да скрие лицето си.

Очевидно мис Уайлдър беше направила опит да посегне на живота си, но не по толкова трагичен начин, както се беше опасявал. Поне не по отношение на него и Тапър.

Ритащите й крака, едва покрити от нощницата, не стигаха до импровизираната стълба от масата и стола и пред двамата мъже се разкри красивата гледка на съвършено оформените й прасци. Драконът се обърна към Тапър и видя, че безгрижните му кафяви очи са се закръглили от учудване.

Той устоя на изкушението да плесне с ръце пред лицето му, хвана го за лакътя и го изведе от стаята.

— Най-добре се качи на площадката и се опитай да я избуташ навътре.

Тапър не се съгласи толкова лесно.

— Тази страна ми се струва много по-привлекателна. Не е ли по-добре аз да…

— Направи това, за което те помолих — прекъсна го решително драконът и го бутна доста грубичко към стълбата.

Тапър се нацупи като обидено дете и се примири със съдбата си. Драконът се обърна отново към стаята. Много по-странен от притесненото положение на мис Уайлдър беше фактът, че Тоби се беше покачил на облегалката на стола и притискаше голямата си глава към глезените й. Драконът наостри уши и се вслуша невярващо. Проклетото животно мъркаше доволно!

Когато господарят му се приближи до масата, котаракът помръдна презрително уши и освободи полесражението. Гуендолин висеше на прозореца. Мълчанието й му даде да разбере, че знае кой стои зад нея.

— Мисля, че сте забравили чадърчето си, мис Уайлдър — рече той и попипа рюшовете от дантела. — Без него ще ви е още по-трудно да полетите.

— Надявам се да се разбия в някоя скала — отвърна тя със задавен, но ясен глас. — Това ще ми спести проклетите ви подигравки.

Драконът избухна в тих смях.

— Да се опитам ли да ви изтегля навътре?

— Не, благодаря. Предпочитам другата посока.

Мъжът махна стола и се покачи гъвкаво на масата. Гуендолин продължаваше да рита с крака, без да намери опора. Той я хвана за глезените, за да я укроти.

— Моля ви, мис Уайлдър, не се страхувайте. Всичко е наред. Ето, хванах ви.