Гуендолин седна на пода и взе книгите в скута си. Можеше да остане цял ден така и да ги разлиства с удоволствие, но цветното петно в другия ъгъл привлече вниманието й. Като водена от невидима ръка тя стана и се запъти нататък, все по-уверена, че сънува.

Още не беше осъзнала напълно, че е станала, когато падна на колене като смирена молителка пред свещен олтар. Не можа да устои на изкушението и зарови и двете си ръце дълбоко в сандъка. Извади нещо от поплин на розови и бели ивици, след него избродирана фуста с рюшове. Следващото беше бяла муселинена рокля с яркочервени панделки, а после километри плисирана синя тафта. Когато притисна елегантната вечерна рокля до гърдите си, Гуендолин изведнъж се събуди от опиянението, в което беше изпаднала.

Пусна роклята на пода и въздъхна дълбоко. На света нямаше шивач, който би ушил толкова красиви рокли за жена с нейните размери. Тези неща се правеха за мършави красавици като Глинис и Неса. Гуендолин се усмихна меланхолично, като си представи радостните крясъци на Кити при вида на тези празнични одежди.

Трябваше веднага да затвори капака, но не можа да устои на изкушението и пъхна ръцете си в мекия, пухкав кожен маншон. На младини майка й беше носила такива одежди всеки ден. Въпреки това Леа Уайлдър никога не беше съжалила, че трябваше да изостави лукса, в който беше отраснала, за да се омъжи за смелия, весел управител на шотландския благородник от далечните сини планини. Когато дойде да живее в Шотландия, тя взе със себе си само вярната си слугиня Айзи. Всеки път, когато съпругът й обещаваше, че един ден пак ще живее в лукс и богатство, тя го прегръщаше и го целуваше с любов. Обичта ти и красивите ни дъщери са единственото богатство, което ме интересува, заявяваше категорично тя.

Гуендолин бързо избърса сълзите си. Откъде ли драконът беше взел тези хубави дрехи, запита се тя и помилва една кадифена яка. Колко ли села беше ограбил, преди жадният му поглед да се спре върху Балиблис. А може би искаше да я подиграе с тези непривични за нея одеяния?

Тя беше готова да затвори капака, когато погледът й падна върху бялата фуста.

Гуендолин се огледа недоверчиво, за да е сигурна, че не я наблюдават похотливи очи, и захвърли чаршафа. Вдигна фустата и я сложи на хълбоците си. Беше й точно по мярка, сякаш я бяха шили специално за нея, трябваше даже да стегне шнура на кръста, за да не се свлече на пода. Огледа критично синия копринен корсаж, но не го изпробва, защото й трябваше камериерка за сложното стягане на шнуровете.

Посегна отново към вечерната рокля. В никакъв случай не искаше да пръсне шевовете на прекрасната роба или да разтегне тафтата. Стисна здраво зъби, стегна корема си и навлече роклята през главата си. Тафтата я обгърна като блестящ облак и тя трябваше само да пъхне ръцете си в тесните ръкави, които на лактите преминаваха в широки плисирани камбанки.

Гуендолин се огледа, смаяна от безупречната форма на роклята. И без да се стяга с корсета, тя не беше нито тясна, нито шевовете се опъваха. Завъртя се в кръг и се почувства красива и лека като тафтата, която шумолеше толкова приятно.

Черешовочервените рози по корсажа на бялата муселинена рокля бяха неустоимо изкусителни. Без да се бави, Гуендолин свали тафтяната рокля и облече муселинената. Изпробва всичко в сандъка, докато накрая се отпусна изтощено на пода, облечена в копринена пола и стиснала в ръце лавандуловосиня копринена чантичка и шест чифта обувки от пъстра мароканска кожа.

Обходи с поглед помещението, колебаейки се между върховната радост и отчаянието. Защо драконът я беше потопил в тази странна магия? Намираше се в негова власт едва от един ден, а вече се беше превърнала в самодоволно, фриволно същество, което бе захвърлило книгите заради тюла и пъстрите панделки.

В главата й внезапно прозвуча замайващият дрезгав глас: „А нима няма да ви хареса да играете ролята на моето разглезено домашно кученце?“

Очевидно той беше решил да направи от нея точно това. Тя не биваше да забравя, че стаята в кулата, колкото и луксозна да беше, е само една затворническа килия. Тя беше пленница на дракона. Дори когато я обсипваше с екстравагантни подаръци, той не можеше да я обезщети за най-ценното в живота, от което я беше лишил — свободата й.



Той дойде при нея, когато падна нощ.

Гуендолин се събуди от дълбок сън с неприятното чувство, че до нея има някой. Не го издаваха нито едно движение, нито дишане, но присъствието му беше ясно доловимо — като постоянният шум на морето и ударите на вълните в скалите в подножието на кулата.

Нощта не беше толкова мрачна като при първата им среща и Гуендолин можа да види блясъка на очите му на фона на призрачната лунна светлина, която падаше през решетките. Той седеше на стола пред масата за хранене, протегнал дългите си крака.

Гуендолин седна в леглото, благодарна, че се беше сетила да извади от сандъка затворената нощница и добродетелното боне.

— Добър вечер, милорд дракон. Мислех, че си имате по-важна работа, отколкото да ме наблюдавате как спя. Например да се спускате стремително от небето и да отвличате невинни деца.

— Никога не съм харесвал особено децата. Те изискват повече усилия, отколкото струват.

— Иска ми се да кажете същото и за мен.

— Още не съм сигурен дали си струвате усилията. Но предполагам, че нямате представа какво съм сторил за вас.

Гуендолин смръщи чело. Не можеше да се отърве от неприятното усещане, че той вижда много добре в мрака и очите му проникваха през тънката нощница. Имаше чувството, че няма нищо на гърба си освен проклетата си гордост.

— Защо дойдохте в стаята ми? — попита тя с хладното равнодушие, което беше единственото й оръжие. — Може би за да чуете благодарността ми за всички необикновени подаръци, с които ме отрупахте?

— Доставиха ли ви радост?

— Важно ли е това за вас?

Тя отбеляза напрежението в гласа му.

— Колкото и странно да ви се струва, важно е.

— Роклите са прекрасни — призна тя и подръпна копринената панделка, която стягаше нощницата и на шията. — Но се питам как се добрахте до толкова изискани дамски одежди.

— Принадлежаха на жена, която познавах.

— На жена, която сте обичали? — Гуендолин не можа да разбере какво я бе накарало да зададе този дързък и крайно неподходящ въпрос.

— Много я обичах — отговори без колебание той.

Гуендолин се опита да скри прилива от любопитство зад нервен смях.

— Изненадах се, като установих, че роклите ми стават, сякаш са шити за мен. За разлика от повечето дами във вашето обкръжение, аз не се нуждая от кринолин или турнюр, за да ми стоят добре — добави тя, изпитвайки искрено отвращение от подплънките и обръчите, които ужасно затрудняваха модните дами при качването в каретата или минаването през вратата.

Мъжът не се развесели ни най-малко.

— Някога хрумвало ли ви е, че повечето дами от моето обкръжение носят тези неудобни помощни средства, за да изглеждат така, както изглеждате вие? — попита глухо той. — По-женствени, по-закръглени… по-примамливи за мъжките ръце?

Даже да искаше, Гуендолин не можеше да отговори на въпроса му. Задъхваше се. Беше благодарна, че не беше увита само в чаршафа, защото сигурно щеше да го изпусне.

Неловкостта й не го притесни.

— Честно казано, нямаше да забележа, че имате малко повече плът по костите си, отколкото изисква модата, ако постоянно не ми го напомняхте.

Когато най-сетне си възвърна дар слово, Гуендолин се ядоса ужасно на дрезгавия си шепот.

— Исках само да ви спестя неудобството да го установите сам.

— Много мило от ваша страна — отвърна равнодушно той. — Освен това си спестихте неудобството да чуете от устата ми няколко нетактични думи. Така правят всички нормални хора.

Гуендолин седна като свещ в леглото, надявайки се, че той не може да види сълзите в очите й.

— Вие май забравихте, сър, че не сте обикновен смъртен, а чудовище?

Очакваше остроумен отговор, но не и че той ще излезе от сянката и ще й покаже част от лицето си.

Застана пред леглото й и потопи двамата в дълбока сянка. Плъзна палец по бузата й и улови сълзата, която се стичаше към брадичката.

— Някога хрумвало ли ви е, мис Уайлдър, че ние двамата с вас имаме нещо общо — и вие, и аз сме прокълнати същества. Аз съм дракон, а вие сте девица. Още от древни времена девиците са притежавали магическа сила. Омагьосват еднорози, разрушават проклятия… — Гласът му беше само дрезгав шепот. Гуендолин не смееше дори да диша. — … отнемат силата на мъжете. Ще видим кой е по-силен — вие или аз.

Последното, което беше очаквала, все пак се случи: той се наведе и притисна устни в нейните. Целувката беше суха, почти невинна, но разпали дълбоко в сърцето й копнеж и желание. Когато той се обърна да си върви, тя беше готова да го сграбчи за ризата и да го върне.

Незнайно как Гуендолин успя да се изправи на крака и се вкопчи в стълба на леглото. Не можеше да го остави да изчезне безследно в мрака.

— Ако наистина притежавах магични сили, целувката ми трябваше да превърне звяра в човек.

Мъжът спря на прага. Лицето му остана скрито в играта между сенките и лунната светлина.

— Забравяте, че не вие ме целунахте, а аз вас. За да ме освободите от тъмната магия, трябва вие да ме целунете.

Той остави Гуендолин сама с това дръзко предизвикателство и изчезна отново в нощта, която го беше родила.



Драконът стоеше в най-високата точка на Уейркрейг Касъл и гледаше морето с очите на мъж, който вече не намира утеха в борбата между прилива и отлива. Зад бреговата ивица, където се удряха вълните, мастиленосинята вода изглеждаше мека като кожата на жена, но драконът не се остави да бъде заблуден. Под меко накъдрената водна повърхност дебнеха скали и остри ръбове, които можеха да изтръгнат сърцето от тялото на мъжа.

Той сложи ръце върху каменния парапет, който го разделяше от бездънната пропаст под него. Погледна към луната, която кокетираше с облаците и оставяше ярки петна по нощното небе, и се запита кога щеше да се научи да избягва този измамен блясък.