— Не изпитвам нужда да го видя. А това е още една причина да ме пуснете да си отида.

— Мисля, че се разбрахме по този въпрос.

Гуендолин си представи обърканото лице на баща си, който нямаше да разбере защо тя не идва да му помогне да се облече и да му поднесе утринната каша.

— Тогава помислете поне за близките ми! Не ви ли е грижа как се чувстват те сега? Нима искате да ме смятат за мъртва?

— А къде беше прекрасното ви семейство, когато онази груба тълпа ви довлече тук? — попита обвинително той.

Баща й — в леглото с хубава топла тухла. Сестрите й — заети да й благодарят за жертвата, да се кълнат във вечна вярност и да обещават, че Лаклан ще напише песен в нейна чест. Гуендолин преглътна мъчително. Мълчанието й беше достатъчно красноречиво.

— Така си и мислех — промърмори мъжът. — Според мен тук вие сте на по-сигурно място, отколкото при вашите хора.

Това е мръсна лъжа, помисли си възмутено Гуендолин.

— А ако обещая да не казвам нищо за непочтените ви игрички?

Не беше подготвена за сладкия ужас да усети пръстите му върху бузата си.

— Не ме лъжете, мис Уайлдър.

Палецът му се плъзна по долната й устна, тя затвори очи под превръзката и се опита да си втълпи, че той не е в състояние да я развълнува.

— Защо поне не се опитате да ми повярвате? — пошепна тя. — Мисля, че говоря убедително.

— Наистина сте убедителна — отговори със същия тон той. — Но аз отдавна вече не вярвам на никого, а нещо ми казва, че трябва да съм луд, ако започна да вярвам първо на вас. — Той се отдели от нея и продължи с предишния хладен тон: — Ако обещаете, че няма отново да го проснете в безсъзнание, ще ви изпратя Тапър с нова закуска. Предполагам, че докато сте тук, ще имате нужда и от някои други неща.

Гуендолин скочи, метна края на чаршафа през рамото си и вирна брадичка в посоката, където предполагаше, че се намира той.

— Ще ми трябват много неща. Би трябвало веднага да удвоите исканията си за храна. Както виждате, аз съм жена с голям апетит и очаквам да отговорите на нуждите ми.

Драконът май се беше задавил, защото гласът му пресекваше.

— За мен ще бъде безкрайно удоволствие да утоля глада ви. Надявам се да останете доволна от мен.

— А аз се надявам, че не очаквате през остатъка от пребиваването си тук да остана увита в тези… дрипи. — Не беше нужно да му казва, че коприненият сатен беше истинска благодат в сравнение с грубия лен и вълната, които беше свикнала да носи.

— Но разбира се, че не. Можете по всяко време да ги захвърлите.

— Освен това са ми нужни забавления, за да си убивам времето. Знайте, че мразя да шия и тъка, предпочитам хубавите книги. Хората в селото знаят, че поглъщам по две на ден.

— Пак се върнахме на чудесния ви апетит.

Ако не беше убедена, че в момента, когато посегнеше да свали превръзката, той щеше да й върже ръцете на гърба, тя щеше да го направи. И то само за да си достави удоволствието да го дари с унищожителен поглед.

— Желаете ли още нещо, мис Уайлдър? — попита той. — Да се погрижа ли и за музикални забавления? Може би да поръчам цигулковия квартет, който наскоро триумфира във Воксхол?

— Благодаря, мисля, че нямам нужда от музика. — Когато той стигна до вратата, тя добави многозначително: — Поне засега.

После падна тежко на високото легло и се постара да изглежда колкото се може по-величествена. И сигурно щеше да го постигне, ако беше преценила правилно разстоянието и не беше паднала на пода, право в локвата студен шоколад.

Гръмкият му смях отекна болезнено в ушите й.

Вбесена, Гуендолин смъкна превръзката от очите си, но драконът вече бе изчезнал.



Скоро след това тя седеше увита в мокрия чаршаф на края на леглото и наблюдаваше вратата, която се отвори колебливо.

Тапър внимателно провря глава в стаята.

— Ако имате намерение отново да метнете нещо по главата ми, мис, ще ми позволите ли първо да оставя таблата? В тази част на страната е много трудно да се намери пшеничено брашно и шоколад.

— От този миг нататък можете да сте спокоен за живота си, мистър Тапингъм. Това беше единственият кафез за птици в стаята.

— Това ме успокоява. Освен това трябва да ви благодаря, защото ударът прогони главоболието, което ми навлякоха многото чаши портвайн предишната вечер.

Заобикаляйки я, той остави таблата на масичката. Двамата се оглеждаха предпазливо. С кучешкия поглед и червеникаворусите къдрички той изглеждаше безобиден. Но тя в никакъв случай не биваше да забравя, че си има работа със слуга на сатаната.

— Предполагам, че господарят ви няма да ни прави компания. — Гуендолин подуши прясното хлебче, правейки се на равнодушна.

— О, той не ми е господар. Той ми е приятел. — Тапър й подаде чаша шоколад и тя вдъхна дълбоко сладкия аромат. Първата глътка беше блаженство.

— Учудвам се как човек като вас се е запознал с този… този… — Тя стисна зъби, за да не подложи на съмнение легитимния произход на дракона. — Ще ми кажете ли как се запознахте с този загадъчен дракон?

Тапър се изсмя тихо.

— Това е дълга история. Но скъпата ми леля Тафи винаги казва, че говоря твърде много. Не искам да ви досаждам.

— О, моля ви, направете го — усмихна се сладко Гуендолин и посочи затворената врата. — Нали виждате, че нямам други занимания.

Когато той се поколеба, тя му предложи хлебче, разбирайки, че е открила сродна душа. Беше го преценила правилно. Без да се колебае повече, той приседна на отсрещния край на леглото и се зае с маслените сладки. Гуендолин също си хапваше добре. Трябваше да бъде приветлива и да спечели доверието му. Ако искаше да победи дракона в собствената му бърлога, трябваше да е наясно със силните и слабите му страни.

— Срещнахме се преди две години в един от игралните салони на Пел Мел — започна Тапър, докато обираше трохите от жилетката си.

— Защо ли това не ме учудва? — Гуендолин скри киселата си усмивка зад глътка топъл шоколад.

— Бях сам в една от задните стаи и тъкмо се приготвях да си пръсна черепа… — Гуендолин ужасено пое въздух и Тапър я дари с окуражителна усмивка. — Та, както ви казах, бях сам в една от задните стаи и се готвех да се застрелям, когато… — Той направи пауза и остана с отворена уста. Гуендолин се приведе към него, молейки се да произнесе името, което очевидно беше на езика му. — Когато… драконът влетя в стаята.

— И ви спря?

Тапър енергично поклати глава и продължи, макар че устата му беше пълна:

— О, не. Каза ми, че не съм напълнил добре пистолета, че барутът ще се пръсне и няма да улучи главата ми, а ще ми отнесе крака. Взе ми пистолета, зареди го със собствения си барут и ми го върна.

Гуендолин остави хлебчето на чинията.

— След като е бил толкова… отзивчив, питам се защо не ви е застрелял собственоръчно.

Тапър се изкиска.

— Бях доста пиян. Начинът, по който се отнесе с мен, ме отрезви и ме освободи от самосъжалението. Точно тогава маркиз Едингъм ме бе заплашил, че ще протестира всичките ми полици, защото беше открил, че не съм в състояние да си платя дълговете. Намерението му беше да ме унищожи. А скандалът щеше да убие баща ми. Естествено това нямаше да бъде кой знае каква трагедия, защото капризният старик винаги ме е смятал за най-голямото разочарование на живота си, а смъртта му би ме направила виконт. За съжаление почти цялото наследство се състои от земи, които не може да се залагат. Титлата щеше да ми помогне само колкото да ме затворят в кулата за длъжници, а не сред обикновените хора.

Гуендолин поклати глава.

— Моля, не ми казвайте, че драконът е платил дълговете ви.

Тапър се усмихна меланхолично.

— Не пряко. Той предизвика маркиза на игра със зарове, която продължи до разсъмване. — Младият мъж кимна въодушевено. — Никога не бях виждал възрастен мъж толкова близо до сълзите, колкото беше маркизът, когато разбра, че не е в състояние да покрие загубите си. И ви уверявам, че те бяха застрашителни. Когато изгря слънцето, новият ми приятел ми връчи печалбата, аз я върнах на маркиза и платих всичките си дългове. Когато разбра какво е станало, маркизът скъса всички разписки, хвърли ги в лицето ми и ми пожела да се задавя с тях.

— Нима драконът не остави нищо от печалбата за себе си?

— Нищичко. Нито стотинка.

— Защо тогава този великодушен човек иска да разори бедните селяни, които нямат нищо освен парцалите на гърба си? Може би парите му трябват, за да плати собствените си дългове от игра?

Тапър се засмя подигравателно.

— Не, не е това. Някои дори твърдят, че е най-богатият човек в… — Той бързо затвори устата си и виновно наведе глава. Кръглото му лице се затвори. След минута скочи и се запъти заднешком към вратата. — Драконът ме предупреди да се пазя от вас. Каза, че сте два пъти по-умна от мен, затова трябва да си държа устата затворена и да не се доближавам много до вас.

Гуендолин стана, вдигна края на чаршафа, за да не се спъне, и отиде при него.

— Не можете да ме обвинявате, че искам да узная нещо за човека, който ме държи тук като заложница, мистър Тапингъм. Моля ви, не си отивайте.

Тапър я заплаши с пръст.

— Той ме предупреди да се пазя. Каза, че ако не успеете да ме объркате с красноречието си, ще се възползвате от възхитителните си трапчинки и от красивото си личице.

Гуендолин беше свикнала да я обвиняват в прекалена интелигентност, но никой досега не я беше наричал красива и очарователна.

— Наистина ли каза така?

Тапър извади от джоба на жакета си хартия, перо, мастилница и кутийка с пясък.

— Каза да ви оставя тези неща, за да направите списък на всичко, от което се нуждаете.

Той хвърли нещата на леглото, отвори вратата и изчезна. Гуендолин веднага позна хартията. Същия скъп пергамент, който драконът използваше, за да съобщи исканията си на селяните.

Потънала в мислите си, тя приглади дългия лист. Не беше постигнала и най-малкия напредък в разкриването на истинската самоличност на дракона. Защо не можеше да си спомни какво бе видяла снощи в двора на замъка? Ала споменът не искаше да се върне и тя трябваше да се задоволи с противоречивите сведения, които беше получила досега. Той беше играч, който подаряваше печалбата си. Грубиян, който се стараеше да не й причини болка. Крадец, който не се опитваше да й отнеме невинността, въпреки че беше изцяло в неговата власт.