Животинчето го удари с лапичка по носа.

— Шиши би трябвало вече да се тренира, Сузана — подхвана Тоби. — Би трябвало да се обучава при братя Харкър. Те и двамата мислят, че има заложби на първокласен състезател.

— Какво ще кажеш, Роухън?

— Аз с удоволствие бих се върнал в Маунтвейл хаус. В Лондон сме вече цели две седмици. Започва да става уморително. Можем да се върнем в провинцията за месец-два, да осигурим всички необходими състезателни уроци на Шиши, да посетим някое и друго надбягване, може би дори да поплуваме с кораб, да си направим няколко пикника.

— Ами аз, Роухън? Вчера получих писмо от мистър Бийм. Пише, че трябва да продължа обучението си, ако искам да отида по-скоро в Итън.

— Струва ми се, че решението е взето. В петък тръгваме.

Бъдещият котешки шампион измяука гръмогласно и заби нокти в бричовете на лорд Маунтвейл.

* * *

Баронът най-после заминаваше без съпругата си. Пулвър си отдъхна, че нещата се връщат към нормалното, но в същото време почувства разочарование. Голямо разочарование.

Баронът вече бе женен човек. Имаше дете. Шуреят му беше прекрасно момче. Баронът не би трябвало да посещава някоя от многобройните си любовници. Но той бе тръгнал, след като бе вечерял в компанията на своята съпруга и на Тоби и бе поиграл половин час с дъщеря си.

Секретарят влезе в кабинета на своя господар и измъкна някакви сметки, но цифрите танцуваха пред очите му. Беше разсеян. Чудеше се какво ли прави бедната баронеса, какво ли си мислеше. В крайна сметка му стана съвсем непоносимо.

Излезе от стаята и се насочи към салона с намерението да утеши горката съпруга. Изведнъж дочу тих смях. Обърна се и видя младата си господарка да слиза по стълбите, наметната с пелерина, очевидно готова на свой ред да излезе.

Нима негово превъзходителство в крайна сметка наистина се бе оженил за подобна на скъпата си майка дама? Да не би тя да отиваше на среща с някой любовник? Не, не още. Все още не бе родила Наследника. Не може да не знаеше това правило.

— А, Пулвър. Мариан спи дълбоко. Тоби чете. Аз излизам, както виждаш. Но ще се върна, както, сигурна съм, ще направи и баронът.

И излезе.

Кочияшът дръпна юздите пред очарователната къща на „Грейс стрийт“, само четири улици по-нататък от „Кавендиш Скуеър“. Очите на младата жена светнаха. Сведе поглед към парчето хартия в ръката си. Сградата очевидно не бе непозната на кочияша.

Нямаше представа какво щеше да открие. Роухън й бе оставил бележка върху тоалетката, за да я помоли да дойде на този адрес. Невъзможно бе да я очаква тук с някоя любовница, нали? Къщата беше очарователна. Но кой се нуждаеше от втора къща, ако не трябваше да държи любовница в нея? Въпреки това почука усмихнато на входната врата.

Отвори й сам той.

— Добър вечер, скъпа моя. Щастлив съм, че откри бележката ми и дойде дотук.

— Здравейте, милорд. Да не би да има някоя гола жена в спалнята? Или пък в салона, разположена прелъстително в някое канапенце? А защо не в кухнята, просната върху масата?

Баронът замълча разочаровано.

— Никъде нямаше нито една жена последния път, когато огледах. — Целуна я леко, после свали пелерината й и я хвърли върху облегалката на един стол в малкия вестибюл. — Ела, Сузана.

Хвана я за ръката и я поведе в уютния салон, осветен от безброй свещи. Доминиращата мебел в стаята бе голямо бюро, отрупано с книжа. Книжа бяха разпръснати и на пода около него.

На канапето нямаше гола жена.

Нямаше дори портрет на гола жена над камината от италиански мрамор. Тапетите бяха бледосини, а не вулгарно червени.

— Реших, че е по-добре да ти покажа, отколкото да ти кажа.

— Да ми покажеш какво? Какво да ми кажеш?

Баронът изглеждаше странно смутен.

— Всъщност — започна бавно той, — време е да ти кажа истината. — Филип ме мъмри отдавна, повтаря, че е време, но аз исках да изчакам, докато дойде подходящият момент.

Какво ставаше с безупречния й съпруг?

— Е, както знаеш, според мен истината обикновено е най-подходяща, поне в повечето случаи.

Маунтвейл си пое дълбоко въздух. Беше му трудно да продължи.

Сузана не каза нищо, само му се усмихна, очакващо. Най-сетне не издържа и рече:

— Знаеш ли, че си по-красив в този момент, отколкото бе само преди два часа по време на вечеря?

— Няма да улесниш задачата ми, нали, Сузана?

— Определено. Не бих искала да ме помислиш за някоя трудна и нежелаеща да сътрудничи съпруга. И така, съпруже мой, защо, по дяволите, ти е тази очарователна къщичка? Не виждам каква нужда имаш от втора къща само на четири пресечки от другия ти дом. И какво е това голямо бюро насред салона? Какви са тези книжа?

Той си пое отново дълбоко въздух.

— Надявам се, че няма да се разочароваш, Сузана, но истината е следната: аз не съм женкар. Нямам абсолютно никакви развратни наклонности. Не съм спал с всички лондончанки.

Е, това не го беше очаквала! Младата жена го гледаше, неспособна да проговори.

— Но човек с твоята репутация… — успя най-сетне да възвърне донякъде дар слово тя.

— Точно така — отвърна Роухън. — Това е моята репутация, не аз самият.

— Но защо? Защо са били нужни тези преструвки? Защо е трябвало да караш хората да те мислят за сатир, за женкар, за… за…

— Не се сещаш за други определения ли? Има още, но би могла спокойно да забравиш и тези, които вече изрече.

Баронът сведе глава, целуна я и взе ръката й.

— Много е просто — не исках да разочаровам родителите си. Те желаеха отчаяно да бъда като тях. И, можеш да ми вярваш, репутацията и на двамата е напълно истинска. Когато разбрах, че Джордж и Тиболт не възнамеряват да вървят по техните стъпки, просто нямах друг избор — оставах само аз. Но, нали разбираш — всъщност това не бях аз, не истинският аз.

— Но ти ме любиш така, сякаш си го правил много повече пъти, отколкото се полага за един мъж… о, Боже.

Тя се взря в него, натъжена от думите, излезли сами от устата й.

— Е, да, но това е по-различно. Тогава ти казах истината. Баща ми действително ме предаде в ръцете на една от своите любовници, щом навърших четиринайсет години. Приготвих се за борба и се постарах да се представя добре. Честно казано се забавлявах доста. Но никога не съм изпитвал силно желание да легна с всяка жена, която зърна. Единствено с теб. Всеки път, когато те погледна, ми се иска да те метна на рамо и да те отнеса в леглото си. Но само теб, Сузана, само теб.

Докато говореше, лорд Маунтвейл наблюдаваше съпругата си внимателно и за притеснения му поглед тя му се стори нещастна.

— О, по дяволите, съжалявам, ако съм те разочаровал. Съжалявам, ако си искала сатир. Извинявам се, ако си гледала на мен като на предизвикателство.

Младата жена се усмихна сияйно.

— О, не, Роухън, ти ме направи най-щастливата жена в Англия. Но, знаеш ли, някак си не съм изненадана. Ти просто никога не си се държал така, както се очаква от човек с твоята репутация. Обичам те, обичам те целия, без значение точно кой или какво си.

— Покажи й проклетите си рисунки, Роухън. А на сутринта, ако небето не се продъни пак да вали, я разведи из градините, които си проектирал.

Сузана се обърна. На прага стоеше закръглена и много красива жена. Тя се усмихна и се поклони.

— Аз съм Лили, икономката на негово превъзходителство. Поддържам чиста и спретната малката му къщичка.

В този момент баронесата вече бе решила, че нищо повече на този свят не може да я изненада.

— Здравей, Лили. Аз съм Сузана Карингтън.

— Да, много добре знам коя сте. Е, най-после изповяда всичките си липсващи грехове, Роухън. Той няма нито една грешна костица в тялото си, миледи. А сега, бихте ли желали чай?

Докато икономката носеше чая, младият мъж показа своите рисунки на любимата си.

— Това ще бъде градината на лорд Дакъри за дома му в Съмърсет. Както виждаш, няма да бъде терасовидна както нашата градина в Маунтвейл Хаус. Ще се простира на едно ниво и високи плетове ще преграждат отделните й части. Там ще има естествено езеро, планирам го по-големичко, с много водни лилии и тръстика, за да изглежда естествено. Лорд Дакъри е любител на розите, затова съм предвидил много беседки, заобиколени с рози — ето виж тук една, другата е десетина метра по-нататък, по-голяма, с прелестна пейчица и няколко стола. От нея човек ще може да се наслаждава на следобедното слънце. Освен това теренът е леко наклонен на запад. На всичкото отгоре през повечето летни и пролетни дни тук полъхва приятен ветрец. Какво ще кажеш?

Сузана го съзерцаваше невярващо.

— Посетил си имението на лорд Дакъри?

— Естествено. Започваме работа след две седмици.

Младата жена обви врата му с ръце. И го целуна.

— О, обичам те. Ти си създаден за мен, точно за мен. Искам и аз да участвам. Знаеш, че съм много добра с цветята, че те се развиват като подивели под моите грижи, защото, също като майка си, имам слабост към растенията. О, моля те, остави ме…

Баронът се разсмя, а след това я прегърна силно.

— Какво щеше да стане с мен, ако не те бях открил? — Целуна я по ухото, по гладката линия на челюстта, после — по устата. — Знаеш ли, че ти също си създадена за мен?

Лили се изкашля от прага.

— Мъж с вашата репутация, милорд, не би трябвало да показва чак толкова любов към съпругата си. Майка ви ще получи конвулсии.

— Майка ми, както добре знаеш, е направена от здрав материал. Пребледня само леко, когато разбра, че има внучка.

Икономката се засмя.

— В такъв случай ви оставям. Добре дошла, Сузана. Наслаждавайте се на съпруга си. Той е действително прекрасен човек. Добрият Господ знае, че такива като него не са много.

Щом тя излезе, младата жена завря лице във врата на любимия си и прошепна:

— Откога познаваш Лили?

— Хмм, чакай да видя. От около седем години, струва ми се. Беше ми любовница, а след това просто свикнахме един с друг. Тя е много добра приятелка и ми помага да поддържам репутацията си на сатир.