Катрин Каултър - Дивият барон

Никой не се съгласи с това; в него нямаше нищо весело, никакво обещание за нещо порочно. Но и никой не се възпротиви открито, поне не пред лейди Сали Джързи. На никой не му стискаше да го направи.

Всички зачакаха жадно да видят новата баронеса. Да видят колко време щеше да мине, преди съпругът й да я зареже отново в някое забутано местенце в Англия и да поднови буйните си похождения. Всичките му любовници — на брой сигурно цял легион — несъмнено страдаха по него.

Пулвър, секретарят с измъчената физиономия, заяви пред приятеля си Дейвид Плъми:

— Тук са вече четири дни. И не разбирам нищичко. Баронът не си е подал носа вечер, освен ако не трябва да придружи някъде своята съпруга. По нищо не личи, че възнамерява да поднови стария си начин на живот. През цялото време докато бяхме в Маунтвейл Хаус, той бе образец на съпруг. Това ме потиска безкрайно.

На което Дейвид Плъми бе отвърнал:

— Кураж, Пулвър! Очаквам да се върне към старите си привички всеки момент. Баронът обича жените, нали така? И е първородният син на своите родители, нали? Освен това е сатир и се нуждае от нескончаемо разнообразие. Мъж с такава репутация няма да ни кара да чакаме още дълго. Просто в провинцията не се е намерила нито една жена, която да пожелае.

Подобно предположение наистина не бе за вярване.

Секретарят изобщо не бе чак толкова сигурен, колкото своя приятел. Беше виждал неведнъж заедно барона и баронесата. Тя не бе и наполовина така красива както повечето жени, с които бе контактувал съпругът й. Е, не беше грозна, но не бе и ослепителна, като свекърва си например. В нея обаче имаше нещо много мило, нещо неуловимо, някаква съобразителност и начин на изразяване може би, които караха Роухън да се смее повече, отколкото го бяха чували да се смее когато и да било досега. Освен това двамата като че ли прекарваха през деня подозрително дълго време в спалнята на барона.

Това бе пълна загадка за всички.

Колкото до Мариан, тя си бе внушила, че не е безразлична към Пулвър. Това бе объркало окончателно бедния човечец и го караше да тича да се крие в кухнята.

— Та тя е още дете — обясняваше той на Тинкър, камериера на негово превъзходителство, — дете, но той я оставя да седи в скута му, да докосва лицето му с малките си пръстчета, които почти не вади от устата си. Тя пищи — пищи от смях и това като че ли му доставя радост. Понякога пък крещи от недоволство. Тогава баронът само я целува и й казва да млъкне, а тя изпълнява. Това е смайващо, Тинкър. А сега пък взе да се заглежда по мен. Не мога да го понеса, Тинкър. Не ми е в природата да търпя малки деца.

Но само след седмица Пулвър бе истински щастлив, когато момченцето докоснеше бузата му с мокрите си пръстчета. А първия път, когато го целуна, едва не изгуби съзнание от радост. Но ако се случеше Мариан да затропа с крака и да завика, той се озоваваше много бързо в коридора и хукваше да търси барона. Онзи, на когото се възхищаваше най-много обаче, бе Тоби, макар последният да бе още само едно момче. Двамата четяха заедно и посещаваха Британския музей. Роухън сподели със своята съпруга, че никога досега не бе виждал толкова въодушевен подобния си на мъртвец секретар.

Колкото до Сузана, всеки път, когато трябваше да стъпи в дома на един или друг представител на висшето лондонско общество я за бал, я за прием или парти с игра на карти, тя се чувстваше уплашена до смърт. Знаеше всеобщото убеждение, че бедният барон бе извършил страшна грешка и я бе задълбочил още повече, като ненадейно бе извадил на бял свят своята съпруга и момиченце. Знаеше също така, че всички очакваха той в най-скоро време да ги зареже отново в изгнание и да поднови стария си разюздан начин на живот. Тази мисъл я депресираше безкрайно.

— Горе главата — казваше неизменно Роухън, преди да й помогне да слезе от каретата.

През тази сряда вечер на приема на „Кинг стрийт“, тя бе вдигнала толкова високо глава, че той вече се опасяваше да не си удари темето в горната рамка на вратата. Лорд Маунтвейл й се усмихна, обхвана я през кръста и я свали бавно на земята; не пропусна да забележи, че очите й потъмняха в резултат на неговия допир. Искаше му се да й каже, че се чувства като крал, когато го погледнеше по този начин. Вместо това произнесе дрезгаво:

— Казах ли ти, че тази вечер си особено прелестна? Харесвам косите ти, хванати по този начин, с всичките сини панделки преплетени в плитките ти.

— Да, но не го мислиш сериозно. Панделките са избрани, за да бъдат в тон със синята ми рокля. Ах, Роухън, знам, че просто опитваш да ми повдигнеш духа, за да не побягна да се скрия в стаята за почивка на дамите.

— Разкрихме те — отвърна той и я целуна. — Откога си станала толкова цинична?

— Просто съм реалистка.

— Не, ти си само едно глупаче — промълви баронът и я целуна по върха но носа.

Сцената се наблюдаваше от съвсем малко разстояние от Синджън Кинрос, графиня Ашбърнам, която изобщо не бе способна на каквато и да било проява на сдържаност.

— Роухън! — провикна се тя. — Това ли е твоята съпруга?

— Това, любов моя — обърна се младият мъж към Сузана, загледана в красивата дама, която бързаше към тях, — е Синджън Кинрос, една от най-приятните особи сред моите познати. А господинът, който крачи след нея, е Колин Кинрос, съпругът й. Съмнявам се, че някога изобщо успява да я догони, освен ако тя самата не пожелае. — Усмихна се на новодошлата и пусна съпругата си. — Е, малката — провикна се към високата млада персона той, — изглеждаш в чудесна форма както винаги. Колин, ти все още дишаш равномерно.

— Не би трябвало да оставям Синджън да се доближава до теб — отвърна мистър Кинрос, като оглеждаше с интерес Сузана. — Тя обаче заяви, че след като си женен, вече няма опасност от любовните ти аванси; не че си спомня някога изобщо да си правил подобни аванси, което, естествено, я разочарова. Дори започна да мисли, че е грозна и безинтересна. Беше ми нужна почти една седмица, за да я разубедя.

— Сузана — обади се графинята, — на теб сигурно не ти е много лесно, особено като се има предвид репутацията на Роухън. Струва ми се, че трябва да се отправим към това мрачно място и да щурмуваме драконите. Какво ще кажеш?

За радост на барона Синджън взе съпругата му под своето крило и започна да я развежда като майка, горда да представи пиленцето си.

След като бе запозната с лейди Маунтвейл, лейди Сали Джързи рече:

— Кажи, скъпа, срещна ли се вече с твоята несравнима свекърва?

— Да, мадам. Голяма съм щастливка. Шарлот е най-милата, най-сладка и красива жена, която съм виждала. Държа се чудесно както с мен, така и с Мариан, дъщеря ни.

Лейди Джързи очевидно не бе очаквала толкова ентусиазиран отговор. Той помрачи донякъде усмивката й. Шарлот мила? И сладка? Е, Шарлот бе много неща. Това може би беше още една страна на тази невероятна жена.

— Хмм! А какво мисли скъпата Шарлот за факта, че е станала баба?

— Двете с Мариан — нашата дъщеря — са големи приятелки.

— Представяте ли си — възкликна Сали, — скъпото ни момче станало баща. Бил е съвсем млад, когато се е оженил за вас и е създал детето.

— Аз бях още по-млада от него, мадам — отвърна Сузана, вдигнала гордо брадичка. — Но аз ви питам, — продължи тя, широко усмихната, — кой би отказал на Роухън? С неговата чаровна, порочна усмивка? За мен е, и винаги е било, голямо удоволствие да бъда негова съпруга.

Лейди Дръмонд Бъръл, друга видна особа сред висшето общество, каза:

— Шарлот със сигурност не би позволила да бъде превърната в баба. Прекалено е красива, прекалено съвършена… а, тя е толкова много неща. Но баба? Трудно е да се приеме. Тя несъмнено не може да го приеме благосклонно.

— Може би за всяка дама е трудно да приеме новото поколение. Това означава, че всички остаряваме, една определено неприятна мисъл. Всъщност, мадам, Мариан я нарича „Шарлот“. Това изглежда устройва и двете.

И младата жена се усмихна на лейди Бъръл — изключително грозна дама с език на пепелянка и топлота на гущер, която поради неизвестни никому причини бе станала една от водещите особи сред лондонското висше общество.

— Историята ви е толкова романтична — обади се лейди Джързи, впила жадно очи в лицето на Сузана. — Нашият скъп барон яздеше в галоп, за да отиде да ви навести, когато не навестяваше някоя от своите приятелки в Лондон.

— Предполагам, че скъпият барон ще бърза чак толкова само още месец-два — обади се, присвила устни, лейди Бъръл. — Този брак е изтраял близо пет години. Посещенията му със сигурност не са били особено редовни, особено пък след раждането на детето. Джентълмените не си падат по бременни дами и невръстни деца.

Роухън, благословен да е, изглежда винаги усещаше кога съпругата му бе на края на силите си в неравната борба със светските змеици. Сега той застана до нея и заяви невъзмутимо, с обичайния си чар:

— Когато става въпрос за Сузана, винаги съм бързал. Странно, но конят ми Гъливер я обича не по-малко от мен самия. Дори да заспивах на седлото, той продължаваше да препуска с пяна на уста към нея. — Обърна неподражаемата си усмивка към лейди Бъръл. — Всъщност, когато видите дъщеря ми, няма да искате нищо така силно, както да почувствате мокрите й пръстчета — тя си смуче пръстчетата, нали разбирате — на бузата си. Много е миличка.

Дори мисис Бъръл се усмихна, събитие, което както обясни по-късно Роухън на съпругата си, трябвало да бъде записано, за да се знае и от идните поколения, тъй като иначе никой нямало да повярва.