Катрин Каултър - Дивият барон

Колкото до брат му, той не помръдваше, единствено погледът му се местеше ту към лорд Маунтвейл, ту към съпругата му, облегнала гръб в затворената врата. В това време Теди се превиваше от болка. Мърсъро бе счупил ръката му с ритника.

Най-накрая се обърна към Роухън.

— Нямаше изход навън. Освен това ви оставих в пълен мрак. Как се измъкнахте?

Баронът нямаше намерение да му обяснява, че Сузана бе прогледнала през тъмнината, че бе видяла малката ръчка в стената с черепите и скелетите, че бе видяла дори древната врата, която ги изведе към свободата. Не, първо искаше да получи Граала.

Тиодор Миках хленчеше от болка.

— Гаден глупав педераст! — развика се насреща му викарият. — Млъквай веднага!

— Не съм гаден глупав педераст. Аз съм един нещастник, защото повярвах на лъжливо копеле като теб. Значи не можели да се измъкнат, а? А какво ще кажеш за благословения си Граал? Той сигурно няма по-голяма сила от книжен нож.

— Филип, защо не претърсиш набързо тези двамата?

Виконтът се наведе към ранения. Откри привързан към глезена му нож.

— Мръсно предметче — рече той, издърпа го от каишката и, след като се изправи, го пъхна в колана си. — Тиболт — продължи спокойно младият мъж, — не мърдай. С прекалено голямо удоволствие бих те накълцал.

Макар да бе ранен, Миках имаше други планове. Спусна се светкавично към вълшебната чаша и я хвърли към ръката на барона, като изби оръжието от дланта му. После се хвърли към Сузана, завъртя я с гръб към себе си и допря едно ножче в гърлото й.

— Проклет да си, откъде се взе този втори нож? Как можеш да мърдаш скапаната си ръка? Филип ти я счупи.

— Нали знаехте, че съм артист? — изсмя се Тиодор. — Един артист научава много неща, милорд. Не — прибави припряно той, като се обърна към виконта, — не мърдай или ще й прережа гърлото. Първата жена, на която клъцнах врата — продължи замислено той, — живееше в Хонфльор. Бях занесъл доста обемист пакет на един приятел-контрабандист. Тя се заслуша в разговора ни. Никога няма да забравя гъргорещия звук, който издаваше и яркочервения цвят на кръвта. Така че внимавайте, господа, тъй като съм напълно сериозен. Можете да вземете проклетия си брат, милорд, на мен ми е нужен само Свещения Граал. Той е на пода. А ключето е до него. Подайте ми ги.

Роухън дишаше тежко, на края на самообладанието си. Трябваше да върже Сузана и да я остави при кобилата на Филип в конюшнята. Проклятие! Как бе допуснал това да се случи на два пъти за няколко часа? Наистина беше страхотен покровител. Не виждаше никаква надежда.

— Не й прави нищо.

— В такъв случай по-добре побързайте, милорд. Дайте ми ковчежето.

Баронът дори не отвори капака му, просто го взе и се изправи бавно.

— Подай ми го и бъди предпазлив.

Младата жена хлъцна. По шията й се плъзнаха няколко капчици кръв.

— Ако ти го дам, какво ще направиш? — попита лорд Маунтвейл.

— Ще трябва да я отведа със себе си, но се кълна, че няма да я убия, ако ме оставите на мира.

— Кълнеш ли се? — провикна се Филип. — Проклето копеле. Как да ти повярваме? Ти си престъпник до мозъка на костите. И си по-низше същество и от презрения плужек.

— Кълна се, че няма да я убия. Дайте ми ковчежето или смятайте съпругата си за мъртва, милорд.

Роухън му подаде кутията. Беше доста тежка. Как можеше да тежи толкова, след като в нея имаше само една очукана златна чаша, притежаваща повече сила, отколкото можеше да си представи човек?

— Не! — извика Тиболт. — Той не може да притежава Граала!

И стиснал пистолет в ръка, пристъпи към Тиодор.

— Няма да го имаш, мръсник такъв!

Внезапно Сузана се строполи на пода. Това свари Миках напълно неподготвен, така че той я остави да падне. В следващия миг викарият стреля и куршумът прониза доскорошния му приятел в гърлото. Разнесе се отвратителен гъргорещ звук, последван от шепота на ранения:

— Какъв глупак бях да се доверя на един Божи човек. Виж се само, ти приличаш по-скоро на Дявола.

Бяха изминали само секунди, но ризата му вече бе подгизнала от кръв. Внезапно и той се просна като отсечено дърво на земята.

— Добре, копелето е мъртво. Връщайте се в стаята, до един. Досега нямаше как да ви убия, колкото и да ми се искаше. Предполагам, че всеки момент ще се появи нежелана компания. Връщайте се, дяволите ви взели!

Тиболт блъсна грубо брат си обратно в спалнята и припряно затвори вратата след него. Чу се вик, последван от втори. Някъде с трясък се отвори врата.

— Какво става тук?

Викарият натъпка пистолета в джоба на жакета си.

— Заключих крадците в стаята си. Те простреляха приятеля ми. По-бързо, къде е мировият съдия?

— Добре — обади се някакъв дребен човек с огромна нощна шапка и тънки крака, подаващи се изпод дълга и обемна бяла нощница. — Аз шъ доведа въпросната особа. Има голяма вероятност обаче да съ й натряскал с бренди, както му й обичай.

— Не, не, аз ще го доведа. Вие само дръжте крадците в стаята ми. И не рискувайте излишно!

В следващия момент баронът отвори бурно вратата. Четиримата новодошли, до един с нощници и двама от тях — с нощни шапки на глава, се ококориха срещу вбесения мъж с пистолет в ръка, който изглеждаше по-разярен дори от току-що измамен при игра на карти мъж.

— Проклятие — провикна се Роухън. — Той избяга! Бързо, трябва да го хванем. Той отнесе Свещения Граал!

След него от стаята изскочиха един мъж и една жена, без да обръщат внимание на облечените в спални дрехи гости на страноприемницата. Те още дълго останаха да гледат втрещени над мъртвия човек в краката си, потънал в локва от собствената си кръв.

— Той няма повече от десет минути предимство пред нас — извика виконтът, докато приятелят му наместваше съпругата си върху седлото.

— Слава Богу собственикът на конюшнята го е видял да отпрашва по източния път — рече младата жена, като увиваше полата около краката си.

Миг по-късно се носеха в галоп по осветения от ярката луна път. Не говореха помежду си, само пришпорваха конете, докато най-сетне Роухън ги спря и каза:

— Трябва да ги оставим да си починат малко. Сузана, добре ли си?

— Да, но трябва да го намерим. Трябва да вземем Граала от него.

— Ами ако вече е пил от чашата? — попита лорд Деренкорт. — В такъв случай сме изгубени. А и защо да не го е направил? Може да е пил още с излизането си от хана. И сега нищо чудно да ни очаква на следващия завой, за да ни унищожи.

— Не — промълви едва чуто младата жена. — Не, сега си дадох сметка, че все още не е пил от Граала. Не може да го направи, разбирате ли?

Двамата й спътници се обърнаха, за да я погледнат.

— И защо да не може, дяволите го взели? — почти изкрещя Филип.

— Защото не успя да вземе светената вода — отвърна невъзмутимо тя. — Току-що си спомних, че зърнах шишенцето върху леглото му.

— Тя е права — възкликна съпругът й. — Мили Боже, тя е права. А това означава, че той ще трябва да открие светена вода, за да може да пие от чашата.

— А това значи църква — допълни приятелят му. — В Дънкелд имаше църква. Защо просто не отиде да си вземе светената вода в нея?

— Защото знае, че ще го последваме — отвърна Роухън. — Не е искал да рискува. Оставете ме да помисля. Така, намираме се почти на крайбрежието. Пред нас се намира малкото градче Монфийт. Сигурно е решил, че е най-безопасно да спре в него и да открадне малко светена вода.

— Нямаме много време — възкликна Сузана и срита кобилата си в хълбоците. — По-бързо! Не можем да го оставим да пие от Граала.

Оказа се, че в Монфийт няма църква. Затова пък малко извън града имаше древен манастир, разположен върху скалите над Бъдън Нес. Небето започваше да изсветлява, луната — да избледнява. Скоро щеше да се зазори.

Щом направиха големия завой по тесния, изровен от колелата на колите път, въздухът замириса силно на вода. И тогава пред погледа им внезапно се извиси старият манастир, целият в развалини, разположен върху малък скалист нос на самия край на канарите. Видяха и коня на Тиболт да пасе на поляната на братята монаси.

В нито едно от прозорчетата не се виждаше светлина.

В този момент младата жена зърна девера си. Той носеше под едната си мишница ковчежето, а в другата си ръка — чаша с вода и бързаше към развалините, намиращи се на най-високата точка. Точно тогава той се обърна и ги забеляза.

Чуха смеха му.

— Елате — провикна се викарият. — Елате!

Беше се качил върху някаква паднала греда. Наблюдаваха го как налива водата в Свещения Граал.

— Не! — извика Сузана. — Не!

Тиболт вдигна пълната чаша, изсмя се победоносно и я пресуши.