— Той ни остави да умрем долу, Роухън — промълви лорд Деренкорт. — Много съжалявам.

— Аз също. Роухън сведе поглед към изцапаната си до ушите съпруга, към разкъсания й десен ръкав, привлече я отново към себе си и я целуна, а след това я целуна отново, този път вече по-сериозно.

— Причината е в чашата, нали? — попита виконтът; гласът му прозвуча сковано от страх, страх от неизвестното, от онова, което никой от тях не разбираше.

— Да — отвърна ликуващо тя. Вече само дето не танцуваше и не се смееше. — В чашата. Но сега вече знам какво представлява тя… поне така мисля.

Двамата мъже се извъртяха и я погледнаха.

— Това беше Свещеният Граал — произнесе спокойно тя.

Единственият звук, нарушил последвалото вцепенено мълчание, бе квакането на една жаба, недалеч от ботуша на Филип.

— Но тя е само един мит, една легенда — рече най-сетне Роухън, като се мъчеше да осмисли току-що казаното, да го сравни и напасне с онова, което вече знаеше по въпроса. — Не може да е истина.

— Да, истина е. Точно заради това Тиболт ми даде да пия само няколко капки. Страхувал се е, че ако ми сипе повече, тогава силата ще придобия аз, а не той. — Отдръпна се от барона и скочи на крака. — Трябва да побързаме. Трябва да му отнемем Граала. Знаете добре, че ще злоупотребява вечно с неговата мощ.

Съпругът й се изправи бавно, изтупа прахта от бричовете си, по-скоро за да си даде време за размисъл, време да възприеме случилото се, което не можеше да разбере, камо ли да приеме.

— Да — каза най-после той. — Трябва да го намерим.

— Трябва да се върнем в страноприемницата и да се измием и преоблечем.

Младата жена поклати глава, като едва се сдържаше на едно място от притеснение.

— Не, на кой му пука дали сме чисти или мръсни? Искам да открием Тиболт. Непременно трябва да го открием. Преди да се е измъкнал. Не можем да му позволим да избяга със Свещения Граал.

— Съжалявам за Тиболт, Роухън. Той ни остави долу да умрем, но тогава, добре де, Сузана някак си започна да вижда неща, които ние не виждахме и онази скрита врата ни спаси. Но няма причина той да напусне Дънкелд преди зазоряване. Нека да отидем да се измием. После ще намерим и него.

Двайсет минути по-късно се срещнаха отново пред хана, дотолкова чисти, доколкото можеха да станат с помощта на леген хладка вода.

Но къде бяха Тиболт и Тиодор Миках?

33

Минаваше три часа през нощта, когато се добраха до Дънкелдската конюшня.

Това бе стара, разпадаща се сграда със сламен покрив, измазана с глина. Миришеше на застояла пот, кожа, безир и конска тор. Щом влязоха, отнякъде изцвили кон. Не виждаха почти нищо, макар да бяха оставили широко отворени вратите на постройката.

— Надявам се собственикът да не се появи с оръжие в ръка — прошепна Филип. И погледна мрачно към Сузана. — Предполагам, че ако това все пак стане, тя просто ще махне с ръка към него и той в миг ще забрави, че сме тук. Или пък дори ще ни предложи с усмивка услугите си. Това не ми харесва, Сузана. Целият изстивам, само като си помисля.

— Аз също, Филип — отвърна младата жена.

— Ще се справим — заяви баронът. — Хайде, крайно време е да запазите тишина.

В същия момент Роухън се сети за видението на майка си, в което той бил в някаква пещера с млада дама и двамата били много изплашени, само че тази нощ Сузана не бе изобщо изплашена.

Влязоха в конюшнята.

— Няма празни места — обяви виконтът, след като прегледаха сградата. — Една от старите кранти едва не ме ухапа по ръката, а после ми се усмихна. Интересно дали тук някъде няма овес, за да дам на старото момиче. Струва ми се, че съм влюбен.

Маунтвейл въздъхна.

— Оттук не можем да получим никаква информация. Дори някой от тези коне да принадлежи на Тиболт, аз не го познавам. В града трябва да има и други страноприемници. Главната улица е само една. Ще трябва просто да я извървим от край до край. Ако е все още тук, трябва да бъде в някой хан.

Изчакаха лорд Деренкорт да даде от една полускрита торба, която очевидно е трябвало да бъде напълно скрита, малко овес на милата стара кобила, която го бе ухапала, а след това му се бе усмихнала. Чуха го да говори:

— Ще изпратя да те вземат, миличка. Ти си създадена да бъдеш моя. Роухън казва, че трябвало да си намеря съпруга. Струва ми се, че за да привикна с тази мисъл, ще трябва да започна с кобила. Интересно дали и съпругата първо ще хапе, а после ще се усмихва. — Обърна се към своите приятели. — По дяволите, увлякох се и изгубихме няколко минути. Свещения Граал — додаде почти шепнешком той, — ако съществува, има сила, която един човек не може да приеме и въпреки това е реална. Добре, да вървим.

— Да. Незабавно — обърна се към своя приятел Роухън, когато той се присъедини към тях, като бършеше ръце в бричовете си.

След десет минути стояха пред „Хана на игумена“, последната постройка на „Кътидрал стрийт“. Тя се намираше малко по-навътре, много стара, триетажна сграда, напълно притъмняла, ако се изключи…

— О, Божичко, вижте — прошепна Сузана, — светлина. На третия етаж, ей там, в ъгъла.

Виконтът погледна към пистолета, който бе издърпал току-що от джоба си.

Роухън изруга и рече тихо:

— Това трябва да са те. По дяволите, няма никаква надежда. Брат ми е мръсник, повече от мръсник. Щеше да напусне Дънкелд по-бързо от змия, ако мислеше, че имаме и най-малката надежда да се измъкнем. Това е прекалено много, за да го понеса. Но нямам друг избор. Трябва да вземем чашата.

Даде си сметка, че му е много трудно да нарича чашата с истинското й име: „Свещения Граал“. Беше прекалено невероятно, прекалено фантастично, прекалено неземно. Беше напълно съгласен с Филип: не беше лесно да се възприеме този факт, макар да го бяха видели със собствените си очи.

Главната порта на страноприемницата бе заключена, също както и вратата на хана, в който бяха отседнали те. Намериха един открехнат прозорец, който водеше към голяма кухня, цялата в петна и сажди, нечистени поне толкова години, колкото бе сборът от възрастите на тримата.

— Трябва ни свещ — промълви младата жена, щом се озоваха в кухнята, която миришеше на остаряла мазнина, пресни моркови и кисел ейл. — Не можем да рискуваме да се блъснем в нещо и така евентуално да разбудим собственика.

Баронът изсумтя и започна да търси свещ.

— Аха, ето я.

И вдигна свещта, за да я видят. Щом я запалиха, той прикри с длан пламъчето и тримата се запътиха към вътрешното стълбище на хана. То бе тясно, много старо и при всяка стъпка буквално крещеше по-силно от някоя истерична леля — стара мома.

Слава Богу този шум не привлече никого. Маунтвейл вече започваше да се пита дали в страноприемницата изобщо има жива душа. Дори миришеше на празнота, ако се изключи ароматът на моркови в кухнята.

Тръгнаха към стаята в края на коридора. Под старата врата се процеждаше тънка струйка светлина. Роухън си пое дълбоко въздух. Привлече своята съпруга към себе си и промълви в ухото й:

— Ти ще стоиш тук. Няма да се съглася в никакъв случай да влезеш в тази стая. Много ще се ядосам, ако направиш опит да не ме послушаш. Ще се вбеся. Закълни се, че ще останеш тук.

Беше трудно. Виждаше желанието й да спори, тъй като й се искаше много да бъде в онази стая, да застане лице в лице с Тиболт и Тиодор Миках. Беше участвала във всичко от самото начало, докато той самият — не, поне що се отнася до първите три претърсвания на Мълбъри Хаус. Гледаше я, без да премигне. Най-накрая тя се предаде и кимна.

— Добре, оставам тук, но само защото стаята най-вероятно е малка и ако се съберем прекалено много хора в нея, ще настане истински хаос.

— Точно това имах предвид и аз — отвърна баронът. — Притискай се непрекъснато до стената.

Погледна към Филип; той се усмихваше мрачно.

Подаде свещта на съпругата си. И кимна. Приятелят му завъртя предпазливо дръжката на вратата. Глупаците дори не се бяха заключили. Толкова бяха сигурни в себе си и в своята безопасност. Това вбеси дотолкова лорд Маунтвейл, че му идеше да завие на глас. Вратата щеше да бъде заключена, ако бяха очаквали някакви евентуални неприятности и усложнения. Трудно му беше да приеме този факт, но нямаше друг избор. Тиболт го бе оставил да умре — бе оставил и тримата да умрат — без никакви угризения.

Отвориха съвсем тихо вратата и замряха, заслушани в донеслия се до слуха им спор.

— Ти очакваше бляскави скъпоценни камъни, но това е без значение. Пред нас е Свещеният Граал, глупак такъв! Чрез него ще имаш толкова скъпоценни камъни, колкото пожелаеш.

Тиодор Миках помълча за момент, после произнесе замислено:

— Струва ми се, Тиболт, че не искам да бъда твой лейтенант, твой лакей. Искам аз да държа Граала, аз да пия светена вода от него. Аз искам силата, безсмъртието. Каза, че на курвата на Джордж не й станало нищо, след като пила от чашата. Доказа, че всичките тези приказки за „дяволски съд“ са просто измислица, пренасяна през вековете, за да я предпазят от евентуални крадци. Доказа, че това действително е вълшебният Граал.

— Не мога да те оставя да го направиш — отвърна бавно викарият. — Той е мой, само мой.

— Той не е на никой от вас. Не мърдайте или ще ви пръсна мозъците.

Тиболт и Тиодор Миках стояха насред стаята, вперили погледи в ковчежето, което бе поставено на масата помежду им.

— Роухън? — промълви викарият и отстъпи крачка назад. — Не може да бъде. Онази катакомба нямаше друг изход. Лично проверих. Тиодор също оглежда дълго. Нямаше как да се излезе!

— Очевидно сте се излъгали, и двамата. Изход имаше и ние го открихме.

Тиодор се спусна към пистолета си, захвърлен върху леглото. Филип спря устрема му с ритник. Не му пукаше, даже да му бе счупил някоя кост. Миках изви от болка.

— Сузана, влез и затвори вратата — провикна се баронът. — Да, сега вече всичко е наред. Така, застани до вратата. Имаше право, стаята е много малка.