— Раундтрий — заяви с безкрайно презрение Тиболт, — беше проклет педераст. Роланд задоволяваше известно време фантазиите му, така че той го прибра при себе си. Но тогава откри Теди, естествено в резултат на грижливото ни планиране, и бе готов да изпрати хубавичкия Роланд да си върви по пътя. И досега не мога да разбера как Теди успяваше да флиртува с онзи дъртак, без да повърне, но явно се справи чудесно. Епископът го желаеше неистово. И когато го каза на Роланд, несретното копеле го уби в пристъп на ревност. Достатъчно по този въпрос — додаде викарият. — Двамата си оставате по местата. Сузана, вземи свещите. Аз ще вървя след теб.

Духна самотната свещ, която бе донесъл. Скоро Роухън и Филип потънаха в мрак.

— Стойте край черепите, господа, или ще застрелям малката курва.

Баронът събу незабавно ботушите си. Взе ги в една ръка и тръгна безшумно след брат си. Филип побърза да го последва.

Обратният път до подвижната стълба им отне като че ли само един миг. Внезапно се чу вик и Сузана полетя върху съпруга си, а двамата заедно събориха виконта.

Чуха Тиболт да говори на човека отгоре — очевидно Тиодор Миках. Чуха издърпването на стълбата, скърцането на дървените куки в ръбовете на отворения гроб.

— Какво представлява проклетата чаша? — провикна се след него Филип.

Викарият се засмя. Звукът им се стори нереален. Той беше вече над тях.

— Сбогом, Роухън.

А след това надгробният камък се стовари над тях по-оглушително от гръмотевица.

Тримата потънаха в непрогледен мрак.

— Никак не си падам по тъмнината — обади се виконтът. — Още като дете го ненавиждах. Наистина.

— Сузана, добре ли си?

— Да, но съм съгласна с Филип. Никога не съм виждала толкова черно черно. Ужасяващо е.

— Това е моята ръка, Роухън, не на жена ти.

— О, извинявай. Поне всички сме тук живи и здрави.

— Играеше си с нас — произнесе замислено съпругата му. — Той не е нормален, Роухън. Трябва да се измъкнем оттук и да го открием. На всяка цена. Трябва да спасим чашата.

Не можеше да я види, но гласът й звучеше напрегнато, устремено.

— Да, права си. Доказа, че е напълно побъркан. Добре ли се чувстваш, Сузана?

Усети пръстите му по лицето си. Целуна дланта му.

— О, да, прекрасно.

— Тогава да се измъкваме оттук. Вече проверихме какво има в едната посока и видяхме, че коридорът свършва със стена от черепи. Сега трябва да тръгнем в другата посока.

— Не ми се вярва, че ще мога да те вдигна на раменете си, Роухън, и че ти ще успееш да избуташ надгробния камък.

— Нищо не пречи да опитаме, но се съмнявам.

— Ако не открием друг начин да излезем оттук, тогава ще опитаме — обади се младата жена, все така здраво вкопчена в ръкава на барона. — Аз съм много силна. Ще видите.

Тримата се хванаха за ръце, като Сузана беше в средата. Движеха се допрени до стената, като лорд Маунтвейл опипваше пътя със свободната си ръка.

— По дяволите! — промърмори той, след като усети паяк да полазва по кокалчетата на дланта му. — Ще ми се да бях с ръкавиците си.

Стори им се, че вървяха така цяла вечност.

Започнаха да усещат наклон под краката си. Внезапно Роухън се натъкна на стена от пръст и камъни. Трескаво заопипваха повърхността й.

— Нищо — рече най-сетне лорд Деренкорт. — Страхувам се, че сме хванати в капан.

— Не — заяви непоколебимо младата жена, — не сме.

— Знам, че се опитваш да поддържаш духа ни, любов моя, но…

— Не — повтори тя, а въодушевеният й тон все едно че ги заля с ослепителна светлина. — Хайде, да се връщаме към крещящата стена.

— Но ние вече бяхме там — възпротиви се Филип. — Мисля, че по-скоро трябва да отидем под гроба на игумена. Роухън ще опита да ме вдигне, а аз ще се напъна да отместя камъка.

— Не, той е прекалено тежък. Идвайте с мен!

И тя ги изостави. Чуха само леките й стъпки, които я отнасяха нататък по коридора.

— Ама тя бяга ли? — учуди се виконтът. — Но тук е съвсем тъмно.

— Ще се нарани — провикна се Роухън и се спусна след нея, като се спъваше и проклинаше, но не намаляваше темпото. — Сузана! Почакай ме!

Тя обаче не се спря. Намериха я в другия край на коридора. Беше се подпряла над стената срещу черепите.

Странно, но сега вече не бе чак толкова тъмно.

— Очите ни очевидно привикнаха с мрака — произнесе бавно баронът. — Започвам да различавам нещата.

— Да — отвърна съпругата му. — Сега наистина е доста светло. О, Боже, не мога да достигна резето.

Лорд Маунтвейл я привлече в обятията си.

— Всичко е наред, любов моя. Ще се измъкнем оттук. Не се притеснявай.

— Изобщо не се притеснявам. — Отдръпна се и му се усмихна. — Цялото ти лице е изцапано.

— Нима можеш да ме видиш така ясно?

— О, да, и Филип също, косата ти е посивяла от прахта. А сега, Роухън, застани право срещу стената с черепите. След това протегни колкото се може повече ръка към стената. Ще откриеш едно малко резе. Дръпни го към себе си.

Баронът впери поглед в нея; едвам различаваше очертанията на главата й.

— За какво говориш? Да не си болна?

— Не, направи го, моля ти се. Искам да изляза от това ужасно място.

— Но аз не разбирам… — започна виконтът.

Едва сега лорд Маунтвейл осъзна, че нещо в нея се бе променило. Около нея се излъчваше някакво сияние. Той поклати глава. Не, сигурно се заблуждаваше. Но как тогава успяваха да виждат? Тя му се усмихваше с абсолютно спокойствие. Никога не бе му се струвала по-красива.

— Можеш да виждаш всичко, така ли? — попита предпазливо той, уплашен до мозъка на костите си.

— Да. Не се притеснявай. Издърпай ръчката към себе си, Роухън. Използвана е само веднъж, преди много столетия, но все още работи. Напълно гладка е, така че няма опасност да се нараниш с нея.

Значи тя знаеше тези факти и виждаше въпросната ръчка. Младият мъж се приближи до стената от черепи. Опипом намери пътя до края й и с мъка провря ръка. Не усети нищо освен сухата прахообразна консистенция на стената. Абсолютно нищо друго. Въпреки това бе убеден в правотата на своята съпруга. Натисна още по-дълбоко, почти нос в нос с един череп.

Внезапно почувства някаква изпъкналост. Пръстите му я обхванаха и бавно я дръпнаха към него.

— Намери ли нещо, Роухън? Откри ли го? — вълнуваше се зад гърба му Филип. В гласа му прозвуча недоверие. — Не, не може да си намерил нещо. Сузана няма откъде да знае тези неща, нали?

— По-бързо — извика младата жена. — Скачайте назад!

Никой не се усъмни в думите й. Едвам успяха да отстъпят бързешката назад, като се препъваха, когато се разнесе звук на нещо, което се чупи, последван от силен трясък, от триещи се едни в други и чупещи се кости.

— Боже мили, какво става? — възкликна виконтът и се спусна отново към стената от черепи. Протегна напред ръка. — Черепите ги няма. Боже милостиви, изглежда под тези скелети е имало някаква врата. Когато дръпна ръчката, Роухън, вратата се е отворила и те са изпопадали през нея. Но къде?

Сузана се обади невъзмутимо зад гърбовете им:

— Просто на пода под нас, на не повече от метър и половина по-ниско. А сега върни ръчката на място, Роухън, бързо, бързо.

Той се подчини. Отворената врата се върна на мястото си. Пред тях зееше черна дупка.

— Какво е това? — попита той. — Какво стана?

— В края на отвора има врата, през която ще можем да се измъкнем. Всички ще успеем да преминем през нея, не се притеснявай. По-бързо, трябва да напуснем това място.

Баронът се обърна към нея. Виждаше я ясно, сякаш се къпеше в облак светлина. Усети, че го изпълва някакво спокойствие, че паниката от неизвестното отстъпва. В този момент разбра, че и тримата щяха да оцелеят от това изпитание. Разбра, че онова, което бе станало с неговата съпруга, каквото и да бе то, вероятно щеше да отзвучи, но онази част от нея, която бе извадила на показ вътрешната й сила и доброта, никога нямаше да си отиде. Прие този факт с огромна благодарност. И се усмихна широко.

— Елате, мадам, нека да се махаме от това място.

Вдигна я и я постави в отвора. Двамата с виконта я последваха. Мястото бе достатъчно високо, за да не се налага да се навеждат. Маунтвейл се огледа назад към коридора. В него се носеше слаба, призрачна светлина, но в отвора, където скелетите бяха лежали в продължение на столетия, бе по-тъмно от най-тъмния кладенец.

— А, ето го — рече в този момент Сузана. — Отдръпни се само малко, Роухън. Да, така е добре. — Миг по-късно се отвори някаква ниска, тясна врата. Тя водеше към друг коридор. — Не се притеснявайте — рече през рамо младата жена. — Този води към реката. Всички мислят, че това е просто пещера, не по-дълбока от четири-пет метра.

Внезапно усетиха свеж полъх по лицата си. И тримата си поеха дълбоко въздух.

— Ето — рече Сузана. — Помогнете ми да преместя тези камъни и клони. Те прикриват само частично отвора.

Беше все още тъмно, луната висеше високо в небето, когато приятелите се озоваха на брега на реката, мръсни до уши, но изпълнени с безкрайно облекчение.

Роухън придърпа своята съпруга към себе си и двамата седнаха на земята. Филип ги последва, като кръстоса крака. После се изкашля неловко, изкашля се отново и, въпреки това, гласът му прозвуча като грачене.

— Не разбирам какво стана, Сузана. Знаеше какво да правиш, виждаше всичко. Не разбирам.

Баронът я притискаше към гърдите си, стискаше я в обятията си.

— Аз също не разбирам — отвърна тя. — Просто изведнъж всичко ми стана пределно ясно. — Сви рамене. — Трудно е да се обясни. Така или иначе, виждах всичко и знаех, че ще оцелеем. В съзнанието ми нямаше просто капка съмнение.

— Знам какво изпитва Филип — произнесе съпругът й. — Всеки човек се притеснява, когато не може да обясни нещо логически. Ако не може да го види, пипне или разбере.

Младата жена се наведе и го целуна по мръсната буза.

— Знам, но не можем да стоим повече тук. Трябва да открием Тиболт. Честно казано не ми се иска, но знам, че трябва да го направим. Трябва да му отнемем съда. Той не трябва да остава в него.