Младата жена пое верижката от дланта му. Почувства топлината, която се излъчваше от миниатюрното златно ключе. Беше доволна, че ръцете й не трепереха, макар да бе уплашена до смърт. Как да го възпре? Какво да стори? Забеляза, че Роухън и приятелят му вече бяха на достатъчно разстояние един от друг. Въпреки това ако единият успееше да се добере до натрапника, той щеше да успее да простреля другия.

— Нужна ми е повече светлина — заяви тя, след като известно време плъзга пръсти по дебелия дървен капак. — Не мога да намеря ключалката.

Тиболт се наведе и постави единствената си свещ на земята и заопипва бавно дървената повърхност на ковчежето. Той също не откри търсената дупчица. И въздъхна горестно.

— Всичко в този живот е трудно. Аз съм само на двайсет и четири и вече съм го разбрал.

— Почакай да те открия аз — обади се невъзмутимо Роухън, — и тогава ще започнеш да осъзнаваш истински колко труден може да бъде животът.

— Дон Жуанът заговори. Заплашва. О, да, знам, че си бележит член на спортния салон, че малцина се осмеляват да тренират на ринга с теб от страх да не им разбиеш зъбите. Няма да се изненадам, ако науча, че си изпозастрелял някой и друг съпруг, след като си прелъстил съпругите им.

— Нима наистина имаш такова мнение за мен, Тиболт?

Викарият сви рамене.

— Ти си като нашите родители. Те са неморални, порочни. Старият умря, но тя е още жива. А, намерих я. Пръчката е просто декорация. Ключалката е точно там, където ковчежето започва да се разширява.

И погледна встрани за миг. Младата жена се хвърли отгоре му и го събори с тежестта си на гръб, сграбчила с две ръце дланта, в която той стискаше пистолета.

— Кучка! — Удари я силно с юмрук в челюстта. Тя извика и изгуби съзнание, като се отпусна върху му. — Не, братко, не мърдай, или ще я убия. Стойте настрани, и двамата!

— Не, Роухън, не.

Гласът на Филип беше тих и спокоен.

— Така, нека сега да се освободя от нея и ще видим с какво разполагаме тук. Не се приближавай, Роухън, тя е добре.

Викарият се надигна на колене пред кутията.

— И двамата направете две крачки назад. Точно така, до онези прекрасни черепи.

Тиболт пъхна ключето в ключалката. Не се случи нищо. Той изруга, като го въртеше предпазливо напред-назад. Най-накрая то се превъртя.

„Сега или никога“ — помисли си баронът, готов да се хвърли. В този момент брат му вдигна глава, усмихна се и насочи пистолета към гърдите на съпругата му.

— Да, Роухън, само се опитай.

Лорд Маунтвейл вдигна ръце и замръзна на място. Викарият вдигна капака. В този момент Сузана се надигна и впери поглед в девер си.

— Добре ли си, скъпа?

— Да, но малко замаяна.

Сега вече Тиболт не поглеждаше към тях, но държеше оръжието си все така близко до гърдите й.

Взираше се в ковчежето. Очите му се разшириха, лицето му се озари от ликуваща усмивка.

— „Дяволският съд“! — промълви той. — Да, да, точно такъв съм си го представял. — Започна да гали нещо с ръце. — Толкова стар, толкова почернял, точно такъв, какъвто би трябвало да бъде. Никога не съм вярвал, че има нещо общо с дявола, но сега вече ще разбера със сигурност.

— Какво е това?

Баронът направи крачка напред.

32

— Не мърдай, братко!

Викарият извади бавно чаша със столче от мощехранителницата. Беше златна и толкова стара, че изглеждаше черна. По нея нямаше никакви орнаменти, никакви скъпоценни камъни. Беше висока около двайсет сантиметра. Кой знае как успяваше да блести дори в този мрак.

— Това значи е „дяволският съд“ — промълви Филип. — Наистина е съд — чаша, много стара чаша. Но какво е нейното значение? Какво представлява всъщност?

— Скоро ще разберем. Вземи чашата, Сузана. Да, точно така, действай много внимателно. Както казва Деренкорт, тя е много, много стара. — Тиболт бръкна в джоба си и извади оттам плоска бутилка. — Дръж здраво чашата. — Сипа само няколко капки в нея. — А сега ще видим. Изпий съдържанието й, Сузана.

Съпругът й подскочи, все едно че го ужили оса.

— Не, Сузана, не пий!

Викарият вдигна пистолета и го насочи към главата й.

— Това, Роухън, е всъщност светена вода, не отрова. А сега, Сузана, ще пиеш ли или да прострелям Роухън?

— Сузана, няма да ставаш изкупителна жертва. Хвърли чашата.

— Ако наистина държиш толкова много на него, Сузана, ще отпиеш веднага или той ще умре.

Младата жена погледна към своя любим. Той беше пребледнял, готов да скочи върху брат си, удържан единствено от ръката на приятеля си, поставена здраво върху рамото му.

— Всичко ще бъде наред — промълви тя. — Обещавам ти, всичко ще бъде наред.

Усмихна му се и повдигна чашата към устните си. Прохладната вода имаше странно сладък вкус.

— Изпий всичко — възкликна Тиболт. — Веднага, дяволите да те вземат.

Снаха му надигна съда и изсипа и последната капка в устата си. А след това преглътна. Викарият я наблюдаваше безмълвно.

— А сега върни чашата обратно в ковчежето.

Тя се подчини.

— Изправи се, Сузана!

— Отрова беше, нали, проклет нечестивец!

Виконтът сграбчи приятеля си за ръката и го дръпна назад.

— Това бе умен ход от твоя страна, Деренкорт. Не ми се ще да превърна брат си в инвалид. — След това се обърна към снаха си. — Изглеждаш съвсем добре.

Тя от своя страна не отделяше поглед от съпруга си.

— Нищо ми няма, Роухън. Не се притеснявай.

Тиболт имаше право — тя изглеждаше наистина добре. Очите й блестяха решително. Тогава баронът произнесе наум една молитва; един Бог знаеше каква бе тази течност.

Без да каже нищо, виконтът отстъпи заднишком и се облегна на стената на коридора, с все така насочен към снаха си пистолет. И внезапно се развика:

— Аз бях прав! За Бога, онези стари глупци са разбрали погрешно всичко. В продължение на столетия са мислили грешно! Аз спечелих!

Другите трима го изгледаха неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш с това, че ти си имал право, а старите глупаци се били объркали? — провикна се Роухън. — За какво говориш?

— Това — отвърна брат му, като стисна под мишница мощехранителницата, — не е „дяволският съд“. О, не.

— Какво е тогава? — попита младата жена. — Каква е тази чаша? Защо ме накара да пия светена вода от нея?

— Накарах те да изпиеш светената вода, за да се убедя, че не е оръжие на дявола, предназначено да унищожи всеки, който пие от него. Така поне разказва легендата — че всеки, който пие от тази чаша, умира от страшна смърт. Но това е само една лъжа, препредавана от старите глупаци, за да убият желанието на другите да я търсят. Но ти не умря, дори не ти стана зле. Ти оживя. Изглеждаш дори по-здрава, отколкото преди да пиеш от нея. Светлината в очите ти я нямаше досега.

— Това са глупости, Тиболт — обади се баронът.

В отговор викарият се засмя. Изгледа мълчаливо подред тримата си събеседници.

— Това божествено вълшебно средство не е ни най-малко опасно. То ще ме дари с безсмъртие. И ще ми даде най-голямата власт на земята. — Засмя се отново и в същия момент сграбчи снаха си за ръката и я завъртя към себе си. — Искаш да знаеш, нали? Искаш да знаеш какво представлява. Повечето от вас са прекалено глупави, за да го осъзнаят. Никой от вас няма нужната прозорливост, за да подозре за какво всъщност става дума, още по-малко да го разбере. Всички указания бяха там, всички до едно, но вие не ги видяхте. Сега вече това е без значение. Тя е моя, тя е моя!

— Какво е това, по дяволите? — развика се Филип.

Без да му обръща внимание, Тиболт рече:

— А сега, Сузана, двамата с теб тръгваме. Не мърдай, Роухън! Тя идва с мен. Ако имате намерение да ме нападнете, първо си помислете още веднъж.

Младата жена не помръдна.

— Ставай и тръгвай, или ще застрелям проклетия ти съпруг! Ще го убия, да знаеш.

— Сузана, любов моя, добре ли си?

Беше я нарекъл „любов моя“. Тя вдигна глава и му се усмихна ослепително.

— Да, добре съм. Не се тревожи за мен.

— Както гледам, май трябва да се тревожи за теб, Сузана. Ако не направиш точно каквото ти кажа, ще те нараня много лошо. Изобщо няма да ме притесни да убия една малка развратница като теб. Сега вече си се убедил в това, нали, братко?

Баронът кимна.

— Да, но ми е много трудно да го приема. Кога се промени, Тиболт?

Чудеше се дали щеше да му отговори. Нуждаеше се отчаяно от време, от частици време, през които брат му можеше да отклони поглед или да се разсее достатъчно, за да му даде възможност да се хвърли върху него. За негова изненада, викарият се засмя и поклати глава.

— Не съм се променял, глупак такъв. Просто се спотайвах под земята и чаках. Знаех, че трябва да има нещо за мен и то се появи. И сега то е само мое, на никой друг — заяви шепнешком той. После поклати глава и погледът му се проясни. — Вече всяко мое желание ще се осъществи.

— Няма ли да ни кажеш какво е това?

Знаеха, че Тиболт си играе с тях, че ги измъчва. Той само се усмихна, като очевидно се забавляваше безкрайно.

— Ти ли уби епископ Раундтрий?

Божият човек хвърли поглед към Филип. Изсмя се отново и поклати глава.

— Не. Няма да повярвате, но го уби малкият му иконом, Роланд. Аз се появих, след като глупавият развратник вече го бе ударил по челото. Цивреше като заблудило се момченце, жалкият мръсник. Люлееше се напред-назад над тялото му и ридаеше в събраните си длани. Казах му, че ако си държи устата затворена, може и да си спаси кожата. После запретърсвах кабинета на епископа. Така и не намерих нищо, както вече знаете, тъй като вие направихте откритието. Напуснах минути преди вашето пристигане. Предполагам, че Роланд е измислил някоя чудесна историйка за пред вас и мировия съдия.

— Не ти вярвам — възкликна Сузана. — Не, Роланд бе истински покрусен от смъртта на своя господар. Откри тялото му и повърна. Плачеше неспирно. Беше разстроен. Не, не е бил Роланд, не може да е бил той.