Катрин Каултър - Дивият барон

Преди да му ги подаде, младата жена хвърли за последен път поглед из катедралата. Нямаше никой.

Черният кладенец се освети, но все още не можеше да се види нищо. Просто отвъд светлината се виждаше нова стена от тъмнина.

— Какво виждаш?

— Все още нищо, Сузана. Сега вече съм стъпил на твърда земя. Песъчлива е. Виждам толкова надалеч, колкото ми позволява светлината. Все още нищо. Това прилича повече на пещера, отколкото на катакомба. Бих казал, че сме на около два метра и половина под земята.

— Дръж се, Роухън, идвам.

Скоро лорд Деренкорт също стъпи на земята.

— Боже, ама наистина е тъмно тук.

— Идвам!

Баронът едва не падна, когато видя, че бе привързала полите си над талията. Протегна ръце, за да я обхване през кръста, но тя рече, без да го погледне.

— Аз съм добре. Няма да ви бъда в тежест. Стой настрани. — Щом стъпи на земята, младата жена развърза спокойно полите си и ги пусна. — Надявам се, че няма насекоми или плъхове.

— Ще им викна да се качат по моя крак, ако ги видя — обади се Филип. — Така, а сега накъде? Този коридор изглежда върви в двете посоки.

Роухън замълча за момент.

— Намираме се под главния кораб, приблизително под мястото, където би трябвало да стои парапетът за хора. Мисля, че трябва да вървим към олтара. — Пое свещите от приятеля си и се обърна наляво. — Надявам се, че няма течение. Не би ми било приятно да бъда погребан тук в мрака.

Коридорът не бе по-широк от метър и осемдесет и по-висок от два метра и четирийсет. На места се разширяваше повече, после се стесняваше отново. Стените бяха гладки. Засега нямаше завои. Почвата под краката им си оставаше все така песъчлива. Движеха се в посока, обратна на реката. Въздухът беше застоял, натежал от непомръдвал от столетия прах. Дишаше се трудно.

— Сега търсим стената, която крещяла — обяви Филип.

Появилата се насреща им паяжини заприлича на деликатни капчици вода. Роухън се отклони от нея, съпругата му го последва.

Внезапно коридорът изви рязко вдясно и пред тях се изпречи стена. Тя бе пълна с черепи — десетки, стотици черепи.

Младата жена хлъцна, но не си позволи да извика. Баронът вдигна по-високо свещите.

— Това е или катакомба, или е било използвано като такава по време на някое от непрестанните опустошения на този град. Питам се дали телата са струпани зад черепите.

— Стената, която крещи — рече лорд Деренкорт и пристъпи по-близо. — Невъзможно е да се каже колко са стари тези неща. Нищо чудно да са дори отпреди опустошенията.

— В указанието се казваше да се бръкне в крещящата стена — промълви Сузана. — О, Боже.

— Дявол да го вземе — възкликна Роухън. Подаде й свещите и започна да навива ръкави.

Приятелят му го последва.

— Аз също ще се включа — обяви твърдо младата жена и постави свещите на земята.

— Няма достатъчно място — възпротиви се съпругът й. — Стой назад, Сузана, и дръж високо свещите. Точно така. Не се оплаквай. Не е необходимо да вършиш всички мръсни неща, за да участваш в приключението. Позволи на мъжете да се повъргалят малко в калта.

Усещането на разпадащи се черепи бе може би най-отвратително нещо, което бяха изпитвали в живота си двамата приятели.

— О, Боже, тук е пълно със зъби, Роухън. Непрекъснато ги избутвам от устите.

Нямаше друг начин. По пясъка започнаха да се сипят части от черепи.

— Охо, това няма край — произнесе баронът, като опитваше да не мисли за онова, което правеше. — Ръката ми е влязла вече цялата. Там са телата. Очевидно онзи, който е замислил проекта на мястото е сметнал за най-добре да разположи първо черепите, като най-сигурно средство за защита.

Сузана се обади иззад гърба на съпруга си:

— Не забравяйте какво се казваше в указанието:

— Интересно между какво? — попита Филип, като продължаваше да бърка колкото се може по-внимателно; това обаче не помагаше и по пода се сипеха непрекъснато натрошени кости. — С това „помежду“ очевидно искат да кажат, че дяволският съд се намира между костите и задната стена, нали? Може ли да означава нещо друго? — Направи пауза и възкликна: — Чакай, чакай, май открих нещо, което не е нито кост, нито череп.

И бавно измъкна някакво сандъче — мощехранителница. Беше напълно идентично с рисунката от платнената книга.

Беше толкова старо, че имаше опасност да се разпадне всеки момент в ръцете му. Постави го безкрайно предпазливо на земята.

Роухън и Сузана вече бяха коленичили до него и се взираха в древното, невероятно красиво дървено сандъче, обковано отстрани със злато и сребро.

Баронът подръпна внимателно дебелата пръчка, която поддържаше кутията откъм капака.

— Няма да се отвори — промърмори той. — Дявол да го вземе, няма да бъде морално да разбием сандъчето. Иска ми се проклетото ключе да бе в нас.

— Не е нужно да желаеш повече, Роухън. Ключето е в мен. Ето го.

Това бе Тиболт Карингтън. Сузана се изненада толкова много, че се извъртя и се отпусна по задник на земята. Взираше се невярващо в девера си, застанал на не повече от метър от тях, с голям и заплашително насочен насреща им пистолет. В другата си ръка държеше свещ, а на златна верижка се полюляваше въпросното златно ключе. Единствената свещ обясняваше факта, че не бяха забелязали друга светлина освен тази, която идваше от техните свещи.

Баронът се изправи много бавно.

— Тиболт. Не разбрахме, че ни следваш. А при това се оглеждахме.

— Здравей, братко. А това, предполагам, е не по-малко скандалният Филип Мърсъро?

Виконтът също се изправи бавно и застана малко встрани от приятеля си.

— Да. А ти вероятно си набожният, благочестив свещеник, обичан безкрайно от стадото си?

— По-благочестив, отколкото който и да е от вас, копелета такива. Роухън, Мърсъро спал ли е вече с майка ни? Не, съмнявам се. Той трябва да е на двайсет и шест или на двайсет и седем години, следователно прекалено стар за скъпата Шарлот.

— Ще трябва да питаш нея — отвърна лорд Маунтвейл.

— Може и да го направя. Знаех, че ще очаквате да ви последвам дотук. Затова двамата с Теди бяхме изключително предпазливи. Знаехме също, че идвате в Шотландия. Въпросът бе къде по-точно в Шотландия. А сега искам Сузана да ми подаде ковчежето. Много пъти съм се питал дали то съществува наистина, дали подобно чудо би могло да оцелее, погребано, изгнило. Толкова е старо. А сега е мое.

— И „дяволският съд“ е вътре — произнесе Роухън, вперил поглед в оръжието в ръката на брат си.

— Моля се да е така. Видях ви като отидохте в дома на стария мистър Бъдсмън. Предполагам той ви е разказал всичко, което е знаел за Епископското общество, за епископ Джакспар. Онова, което не може да знаете, е, че въпросният Джакспар очевидно е облекчил последните дни на един стар рицар тамплиер. Та той именно му казал за съда и му дал древните писания, ключето и една разпадаща се карта, като го помолил да ги пази като зениците на очите си, тъй като бъдещето на човечеството отсега нататък се намирало в неговите ръце. Признал, че тамплиерите съхранявали тази тайна в продължение на столетия, но вече не останал човек, на когото да се довери. После умрял… или Джакспар го убил. Кой знае? Та именно епископът ни е оставил платнената книга, в която преписал всичко от разпадащия се оригинал. Вие намерихте книгата, нали така?

— Знаеш, че сме я намерили. Как иначе щяхме да се доберем до ковчежето?

— Разбрах го, когато ви видях да излизате тримата от дома на епископ Раундтрий, като се опитвахте да си дадете вид, че не сте открили нищо. Успяхте да ме развеселите доста, тъй като нито един от вас не успяваше да прикрие възбудата си. Намерихте също така и другата половина на картата, нали?

— Да, тя е в книгата — отвърна баронът.

— Но нейната половинка е в мен. Как тогава успяхте да се доберете дотук?

— Аз я прерисувах — обади се Сузана.

— Значи човек може да те използва не само за онова, за което вече всички знаем, че ставаш. А сега ми подай ковчежето, Сузана.

— Чакай — възкликна лорд Маунтвейл. — Само един момент, Тиболт. Кажи ни сега какво представлява този „дяволски съд“? Каква е тази негова сила? Въобще каква е цялата тази тайнственост?

— Разказах на твоята съпруга за неговата мощ. С негова помощ аз ще управлявам света. И ще живея вечно. Ще бъда бог. Няма какво повече да ви кажа.

— Напротив, има — намеси се Филип. — Какво е това?

Викарият се изсмя.

— Скоро сами ще се убедите дали съдът е това, което вярвам.

— Къде е Тиодор Миках?

— Чака ме в катедралата. Патрулира.

— Какво ще направиш, след като ти дам ковчежето?

Младият мъж сведе поглед към снаха си.

— Няма да те убия, макар да не заслужаваш. Дори теб, братко, макар да си развратен, порочен и перверзен като нашите родители. Въпреки всичко няма да убия никой от вас; аз съм Божи човек.

Филип направи друга съвсем малка крачка. Сега вече двамата с Роухън бяха заобиколили от двете страни викария.

— Достатъчно, дявол да го вземе. Дай ми ковчежето, Сузана. Бъди много предпазлива с него. По-старо е отколкото можете да си представите.

Младата жена пое съвсем бавно и внимателно кутията. Страхуваше се да не се разпадне в ръцете й. Беше тежко. Направи двете крачки, които я деляха от девер й.

— Не можеш да го вземеш. Нямаш свободна ръка.

Той осъзна, че тя имаше право. Сузана бе готова да се закълне, че го видя да се изчервява.

— Дай го до мен и го постави на земята. Скоро ще видите „дяволския съд“. — Подаде й ключето. — Ето, отвори го. И не се опитвай да се правиш на героиня, за да не прострелям съпруга ти.

— Той е също така и твой брат.

— Няма да го убия, само ще го раня в коляното. Няма да може да ходи никога повече. Може би дори някои от многобройните му любовници ще го изоставят. Кой знае?