Катрин Каултър - Дивият барон

— Кой може да каже със сигурност, дали епископът, единствен от членовете на това общество, е имал копие от картата? — попита Роухън. — Със сигурност трябва да има поне по още един екземпляр от книгата и от картата. Ами ако Тиболт стане негов ръководител? Ами ако ръководителят е само един от пазителите им?

Приятелят му поклати глава.

— Слушайте. Вие всъщност вярвате, че този съд — каквото и да означава това — може да придаде сила и власт на онзи, който го притежава, така ли? Че може да превърне човека в бог? Да му осигури върховна власт? Май издигате прекалено много това вълшебно средство.

— Съгласна съм с Роухън — заяви Сузана. — Мисля, че не можем да рискуваме Тиболт да открие „дяволския съд“. — Пое си дълбоко въздух. — Нищо чудно в бъдеще да се появи някой друг алчен човек, който да пожелае да го притежава. Не, мисля, че трябва да го открием и да го скрием на друго място. Тогава ще бъдем сигурни, че свързаната с него опасност, каквато и да е тя, няма да заплашва човечеството в бъдеще.

— Не вдигай така презрително вежди, Филип — рече баронът. — Още Хамлет е казал: „На небето и на земята има повече неща, Хорацио, отколкото може и да си мечтал в твоята философия.“ Не мога да не се съглася с това. Прекалено много неща в живота просто се случват…

Не довърши мисълта си, очевидно смутен.

— Неща — продължи лорд Мърсъро, — за които няма логическо обяснение, които не се побират в рамките на разума.

Младата жена разгърна последната страница на книгата.

— А, ето го. Чудех се къде в Дънкелдската катедрала е скрит този съд. Не е писано на латински, значи трябва да е добавено по-късно.

Взря се съсредоточено в избелелите букви. И зачете бавно:

Маунтвейл подсвирна.

— Това няма да заслужи награда за поетично майсторство, но мисля, че веднъж озовем ли се в църквата в Дънкелд, с негова помощ ще открием тайнствения съд. — Погледна първо към своята съпруга, а след това — към приятеля си. И се усмихна се леко. — Доколкото разбирам, отиваме в Шотландия?

В отговор двамата само кимнаха.

Виконтът се изправи и измъкна книга с географски карти от библиотеката. Не след дълго откри Дънкелд.

— Той е само на четиринайсет мили от Пърт. — След това се приближи до отсрещната стена и започна да оглежда книгите в другия книжен шкаф. — Най-сетне избра един том и го запрелиства. — А, ето. Дънкелд има катедрала, много голяма и значима. Там ще открием и гроба на въпросния епископ. Както и мощехранителницата. Ако първо успеем да намерим крещящата стена.

— Гледай, Роухън — възкликна Сузана и във възбудата си задърпа ръкава му. — Виж какво е написано с дребните черни буквички от вътрешната страна на задната корица. Хартийката излезе сама и виждам, че на нея е написано нещо.

— Епископско общество — повтори Маунтвейл. — Точно както подозирахме. Представи си само, общество от хора, посветили се на опазването и укриването на този „дяволски съд“. Това говори за огромно уважение, може би дори страх, от силата на това нещо.

— Бих искала да членувам там — обади се съпругата му. — Представете си ги само как се събират някъде в някоя потайна стая със спуснати завеси. Мислите ли, че все още се срещат от време на време?

— Несъмнено — отвърна Маунтвейл. — А ние никога няма да открием кои са те.

— Като се изключи Тиболт.

— Да, като се изключи Тиболт — съгласи се Роухън. — Именно той е причината за нашето желание да открием това древно вълшебство.

— Клуб — промърмори Филип. — Тайнствена организация, съществуваща вероятно от внушителен брой години. Чудно как е оцеляла от единайсети век досега. Картата е стара, но не чак осемстотин години, нито пък книгата. Не повече от сто години.

— Имаш право — потвърди Роухън и прокара пръсти по подвързията. — Трябва да е била изгубена, после открита отново.

— Мисля, — заяви виконтът, — че преди да тръгнем за Шотландия, за да търсим мощехранителницата и „дяволския съд“, трябва да посетим един от моите учители — мистър Лионайн Бъдсмън. Ако не е член на този клуб, поне ще е чувал за него. Той знае всичко. Мисля, че колкото повече информация съберем за това, толкова по-добре. Може би — додаде той и се намръщи, — може би дори така ще бъдем и в по-голяма безопасност.

Тримата се спогледаха. Сузана разбра, че всеки един от тях мислеше за магията, която бе по-стара отколкото можеха да си представят, магия, която може би твореше злини и която, ако бъдеше открита първо от Тиболт, щеше да му донесе безгранична власт.

Учителят на Филип не беше просто стар, той беше престарял. Роухън се ръкува със страх с него, да не би да счупи крехките му кости. Старецът се добра, клатушкайки се, до своя стол, и отметна глава — очевидно стара привичка — така че гъстата му бяла коса се разпиля по гърба. „Неговата малка суета“ — помисли си Роухън, очарован. Виконтът разпита любезно мистър Бъдсмън за здравето му. Последният насочи сълзящите си очи към тавана и отвърна, че ако не умрял до сутринта, нямало да бъде по негова вина.

Думите му накараха гостите да замлъкнат за момент.

— Сър, лорд Деренкорт казва, че знаете всичко, което заслужава да бъде научено — започна баронът, след като отпи от чая, сервиран им от извънредно стария иконом. — В такъв случай трябва да сте чували и за Епископското общество. Знаете ли нещо за него?

В този миг, без предупреждение, в салона влезе лорд Балантайн. Той се поклони на младата жена, а след това и на двамата й придружители.

— Интересна среща, няма две мнения по въпроса. Добър ден, сър. Добре изглеждате. Имате повече коса от мен самия. Винаги съм се питал доколко е справедливо това.

За изненада на Сузана старецът се наду, буквално се наду и отметна отново глава.

— Застоялият и много топъл въздух запазват косата, Балантайн. Това не е никаква тайна. А всички вие младите, ходите на открито и нощем оставяте прозорците си отворени, докато спите. Нищо чудно, че ви се случват какви ли не неприятни неща.

— Несъмнено имате право, сър — отвърна Филип. Надмогна неудоволствието си от неочакваната поява на мировия съдия и додаде: — Имаме нужда от помощта ви. Казах на моите приятели, че вие знаете всичко. Ще ни кажете ли нещо за Епископското общество?

Старецът се настани отново на стола си, подобно на насекомо — в своята какавида. Обви с крехките си, осеяни със старчески петна ръце чашата с чая.

— Всичко започва горе-долу по времето, когато съм роден; негов инициатор е някой си епископ Джакспар, отдавна покойник. Не знам как е станало, но той се натъкнал на документация, свързана с тази стара легенда, забравена от векове. Според нея, в много стари времена, папа Лъв IX дал на Макбет, крал на Шотландия, мощехранителница, в която се намирало древно вълшебство, известно като „дяволския съд“. Така и не разбрах какво точно представлява този съд. Дори видът и същността му да са известни на някои от членовете на това общество, те го пазят добре в тайна. „Дяволски съд“. Предизвиква любопитни представи, нали? Кара човек да се сеща за вещици и вълшебни отвари, подивели отшелници с дълги бели коси и магически пръчици. От друга страна, може би е наистина някакъв съд, някаква чаша, нещо, в което се слага течност. Звучи странно, нали? Какво би могъл да представлява подобен съд? Кой знае. Единствената друга информация, с която разполагам, е, че „дяволският съд“ се смята за опасен. Може би действието му е зло. Името му определено е злокобно. Всичко това, естествено, са само предположения.

Тъй като старецът замълча и започна да отпива от чая си, лорд Балантайн рече:

— Предполагам, че всичко това е свързано с епископ Раундтрий. Но не мисля, че някой от вас ще ми каже за какво точно става дума.

— Ние със сигурност не знаем нищо повече от вас — отвърна Роухън.

Мировият съдия изсумтя.

— Познавате ли някои от членовете на епископското общество, сър? — попита замислено Сузана.

— Горкият стар Раундтрий бе един от тях. Кой друг ли? Предполагам, че никой не знае, в това число и много от самите членове. Чувал съм, че се събират на много малки групи. Това бе добър въпрос, млада госпожо — добави мистър Бъдсмън и кимна одобрително към нея. — Аз, ъъ, предполагам, че сте млада?

— Да, сър. Вярвате ли, че „дяволският съд“ съществува наистина?

— О, да. Защо не? А сега бихте ли ме извинили, време е да си почина.

Както бе говорил ясно и свързано, старецът изведнъж захърка тихичко, отпуснал назад глава, с разпиляна върху раменете прекрасна бяла коса, отворил леко уста, в която се виждаха последните му три останали зъба.

Лорд Балантайн поведе тихо малката група към вестибюла. Там ги пресрещна друг престарял човек, същият, който бе опитал да им сервира чай. Той успя да направи нещо като поклон.

— Господарят ми помогна ли ви?

— Да — отговори Роухън. — А сега си почива.

Икономът кимна.

— Прави го поне двайсет пъти на ден. Мисля, че ще го последвам.

И той кимна към вратата, а след това заситни към салона, където похъркваше мистър Бъдсмън.

— Невероятна двойка — засмя се Сузана. — Питам се отколко ли време са заедно?

— По-дълго, отколкото може да си спомни който и да било — отвърна Филип. — Били са заедно по времето на дядо ми.

Щом се озоваха навън, Джубилий Балантайн заяви:

— А сега ще ми кажете какво става. Младият Роланд дойде при мен и ми каза, че сте претърсили кабинета на епископ Раундтрий. Бас държа, че сте търсили „дяволския съд“.

— За нещастие не намерихме нищо — отговори виконтът. — Съмняваме се, че това изобщо има връзка с убийството на епископа. Съжалявам, Джубилий, но това е положението.

— Предполагам, че нямате някоя нова теория относно неговия убиец?

— Абсолютно никаква — каза Роухън.