— Никакви такива — възкликна Филип. — Това ме кара да завиждам. А не обичам да завиждам. Прекалено е дребнаво, прекалено е разпространено и просташко. Роухън, никакви целувки по ушите повече. Така, а след като излезем, трябва да бъдем сериозни и дори намръщени. Нищо чудно някой да наблюдава къщата.

Когато слязоха долу, откриха Роланд в кухнята, седнал пред масата, поставил глава върху кръстосаните си ръце, потънал в дълбок сън.

— Какво ще стане с него? — попита младата жена, когато съпругът й помогна да се качи в каретата.

— Ако епископът има роднини и те се преместят да живеят тук, тогава, страхувам се, за него няма да има място — отвърна виконтът.

— Защо не? Той е толкова красив и, макар да не си пада по дамите, изглежда доста работлив и способен. Не вярвам да го вините за възхищението и привързаността му към монсеньор Раундтрий.

— Не е чак толкова просто — отговори Роухън, пое ръката й в своята и я целуна по кокалчетата.

— Защо не му предложиш някаква длъжност при теб, Филип? — попита младата жена, след като успя да откъсне поглед от красивите очи и даже още по-красивата уста на съпруга си, уста, в която напоследък тя се заглеждаше все по-често.

Никога не бе предполагала, че някой ден ще започне да изпитва към един мъж това, което изпитваше към него. А начинът, по който я караше да се чувства, когато я докоснеше, когато проникнеше в нея? Все едно че бе отворил прозорец пред нея и тя бе излетяла през него. И не искаше този прозорец да се затвори никога. Вече дори не желаеше да остави съпруга си. Знаеше, че бе неин и винаги щеше да бъде неин, каквато и репутация да имаше. Колкото до нея самата, тя нямаше избор. Отклони мислите си от устата, която желаеше да целува, докато и двамата останат без дъх.

— Ами, Сузана, положението е такова, че… — започна да обяснява Филип, но не довърши, взря се продължително в хубавото й невинно лице и изпъшка. — Не мога.

— Сузана — обади се баронът. — Аз съм ти съпруг. Трябва да ми повярваш, че колкото и лоялен и привързан да е Роланд, Динуити Котидж не е подходящо място за него.

— Добре — произнесе бавно младата жена, извила въпросително на една страна глава. — Ще искам да ми обясниш тази мистерия, когато останем насаме, Роухън. — Притисна се в него, целуна го по ухото и прошепна: — Ще ми кажеш всичко, дори ще ме молиш за милост, когато ми паднеш в ръчичките.

Сега бе ред на барона да изпъшка.

— Чувствам нова вълна на ревност — обади се Мърсъро. — За да се разсея, ще погледна през прозореца; така и ще се уверя, че никой не ни преследва.

След час бяха отново в Динуити Манър. Валеше силно, когато каретата премина по главната алея, а небето беше мръсносиво. Бе три следобед. Но това нямаше значение. Радостното им вълнение можеше да ги пренесе през цял потоп.

— По дяволите — промърмори Филип, когато влязоха в кабинета му. — Иска ми се да имахме и другата половина на картата.

— Е, добре, имаме я, може да се каже — отвърна Сузана. И се усмихна на съпруга си. — Възнамерявах да те изненадам. Мисля, че сега е най-подходящият момент, не мислиш ли? Прерисувах другата половина от картата. За нещастие нямаше как да направя същото и със златното ключе. Копието е горе. Връщам се след секунда.

— Ще те удуша, Сузана — провикна се след нея баронът. — Прерисувала я е. Трябваше да се досетя. — Миг след това додаде, вече на Филип. — Тя е превъзходна художничка.

— Оженил си се за много умна дама, Роухън — рече виконтът и подаде чаша бренди на приятеля си. — Питам се кога ще й кажеш истината?

— Когато дойде подходящият момент. Човек с моята репутация никога не насилва нещата. Това съм научил добре по време на разюзданите си години на тази земя.

Лорд Деренкорт се смееше, когато младата жена влетя задъхана в стаята.

— Ето я! Вижте какво съм направила. Исках да бъда сигурна, че пропорциите са възможно най-близки до оригинала, затова я направих толкова малка, нали разбирате.

И тя напасна безупречно двете половини, като ги приглади, за да не се огъват.

— Вижте — рече тя, като отстъпи назад. — Това е Шотландия, тук спор няма. Ето един град на име Дънкелд… „Д“-то е от едната страна на картата, така че не може да се разбере кой е той без другата й част. И вижте тази миниатюрна рисунка на шпиц на църква. Едната му половина е в едната част на картата, а другата — в другата половина. Отново онзи, който не притежава цялата карта, не би могъл да разбере, че става дума за църква. Мислите ли, че съкровището или каквото и да е там, се намира в църквата?

— Напълно е вероятно — отговори Филип.

В това време приятелят му започна да чете написаното в крехката платнена книга.

— Това трябва да е някое войнстващо поучение как да се сдобием с власт и безсмъртие — нищо конкретно, просто общи приказки и твърдения, че доброто става все по-рядко сред човешкия род, а злото цъфти и процъфтява и се превръща в напълно реална опасност. Говори се за „Дяволския съд“, а тук се загатва за нещо като „Чист пламък“, каквото и да имат предвид. А, ето ни на темата. „Чистият пламък“ намеква за Хилдебранд. Тук за него се споменава като за главен поддякон, за управител на папските владения по време управлението на много папи, онзи, който пазел кораба от крадците и алчните хора. — Роухън потъна в мълчание, докато четеше написаното по-нататък. А след това продължи да говори: — Хилдебранд очевидно е бил здравомислещият стълб през онзи хаотичен период на непрекъснато сменящи се папи, невидимата власт зад трона. Именно той настоял пред папа Лъв IX да приеме Макбет Шотландски — човек на честта, човек с много достойнства, на когото можело да се вярва. Летописецът казва, че опасността била много близко и Хилдебранд не вярвал, че ще успее да опази съда. Страхувал се за живота на папата. Страхувал се за съдбата на човешкия род, ако съдът попаднел в ръцете на злонамерени хора. Затова го поставил в мощехранителница и го поверил на Макбет, като го заклел да го съхранява така, че „да не може да бъде нито унищожен, нито освободен“. — Баронът вдигна поглед. — Последните думи, „да не може да бъде нито унищожен, нито освободен“, са подчертани. — Поклати глава. — Всичко това е много странно. Човек остава с впечатлението, че се говори за нещо живо.

— Какво е мощехранителница? — попита Сузана.

Искаше й се да може да чете на латински. Без да отделя очи от картата, Филип рече:

— Мощехранителница е малък сандък или кутия, в която се съхраняват реликви, мощи. Обикновено ги пренасят от място на място, за да впечатляват с тях вярващите.

Маунтвейл разгърна последната от разпадащите се страници.

— Гледайте, това е рисунка на мощехранителница, вероятно същата, която папа Лъв IX е дал на Макбет.

Линиите бяха недодялани и лакътушни, но очертанията несъмнено бяха на сандък. Невъзможно бе да се определи дали бе от дърво, сребро или злато. Той бе четвъртит и стените му се разширяваха надолу, подобно на покрив. На горната страна на кутията, напречно на капака, имаше дълъг прът, с малки овално дръжки от двата края.

— Тази мощеница трябва да съдържа „дяволския съд“ — обади се виконтът. — Очевидно Макбет се е погрижил да я скрие в тази катедрала в Дънкелд. Онези последни думи — „да не може да бъде нито унищожен, нито освободен“ — звучат доста апокрифно.

— Звучат много лошо — каза Сузана и потръпна. — Чудя се какво е уплашило толкова много папата и този Хилдебранд, та да поверят „дяволския съд“ на Макбет? Предполагам, че някой е открил съществуването му. Може би, подобно на Тиболт, въпросната личност е вярвала, че посредством него ще има власт над целия свят.

Роухън кимна.

— Да, напълно е вероятно. Тиболт каза, че ще управлява всичко, което пожелае. Че ще притежава върховна власт. Че ще бъде бог.

— Какво, по дяволите, е това нещо? — възкликна лорд Мърсъро и стовари юмрук върху полицата на камината.

Една дрезденска статуетка на овчарка потрепера и се наложи да спре вибрациите й с длан.

— Не забравяйте също думите на Тиболт за „онези стари глупаци, които пазели тайната“. Пръстенът, който носеше Тиболт, пръстенът, който епископ Раундтрий очевидно е носел преди смъртта си — всичко това навежда на мисълта за някакво отдавна основано тайно общество с цел опазването на „дяволския съд“.

Баронът въздъхна.

— И брат ми е член на това общество. Епископ Раундтрий е бил предводителят. Той е заподозрял опасността. Не може да е подозирал Тиболт, иначе надали щеше да даде точно на Джордж половината от картата. Запазил е другата половина. Убили са го очевидно именно заради нея, но убиецът не е успял да я открие.

— Тиболт — промълви младата жена и потрепера. — Надявам се, че не той е убил стареца.

— И аз — съгласи се съпругът й. — Цялата тази работа не намирисва на добро.

— Кои са другите членове, ако изобщо има други членове? — попита Филип.

— Епископи — отвърна Сузана. — Предимно епископи. Разбира се не всички, след като Тиболт също членува, но очевидно се допускат само такива, които се предвижда да станат епископи или да отидат дори още по-високо в йерархията.

— Целта на брат ми винаги е била да стане архиепископ на Кентърбъри — рече баронът.

— И те носят пръстена, за да се разпознават.

— Съмнявам се, че изобщо се срещат — каза Маунтвейл. Обърна се към своята съпруга, която крачеше напред-назад между камината и прозорците. И произнесе бавно: — Изправени сме пред един проблем. Трябва да вземем решение. Да унищожим ли книжката и половината карта?

Сузана спря като закована.

— Да ги унищожим ли? О, не.

— Роухън има право — обади се Филип. — „Дяволският съд“, каквото и да означава това, е заплаха за човешкия род. Така поне са мислели много хора в продължение на столетия. И все още го мислят. В противен случай епископ Раундтрий нямаше да даде половината карта на Джордж, за да я крие. А е можел да унищожи сам с лекота златното ключе, картата и книгата.

— Но не го е направил — отвърна младата жена. — Трябва да е имал уважителна причина за това.