Колкото до Сузана, тя изглеждаше така, сякаш някой я бе стъпкал на земята. Облегна глава назад върху облегалката прекрасното канапе, облицовано със син брокат, и затвори очи. Чуваше нежния глас на съпруга си, който продължаваше да успокоява Шарлот. Бедната. Какъв удар за една майка. Двама от тримата й сина — мръсници. Молеше се Тиболт да не се окаже нещо по-лошо и от това. Но той, разбира се, бе точно такъв. Докосна леко бузата си. Тя все още пулсираше.

* * *

— Как ще успея да довърша назъбената си кула, ако вие двамата продължавате да ме занимавате с вашия лов на съкровища?

— Все още не сме стигнали до търсенето на съкровища. Изгубихме както нашата половина от картата, така и проклетото ключе. А ти познаваш толкова добре Оксфорд, Филип. Ти си съвършения съюзник. Хайде, недей да скимтиш. Не ти отива. Виж колко си блед. Трябва да излизаш повечко. Ние ще те забавляваме.

— Ти познаваш Оксфорд не по-зле от мен, Роухън. Какво точно всъщност искаш?

Сузана постави длан върху ръкава на Филип Мърсъро.

— Искаме да посетим епископ Раундтрий. Мислим, че е замесен по един или друг начин в тази работа.

— Епископ Раундтрий ли? Той е един стар проклет урсуз, който мрази всички — особено пък представителките на нежния пол — и смята, че мястото на всички — особено на нежния пол — е в ада. Прави всичко възможно да убеди студентите да се откажат от плътски удоволствия и да се отдадат на книгите. Винаги съм го мислел за побъркан, но безопасен. Наистина ли предполагате, че може да има нещо общо с тази объркана история? Заедно с брат ти, викария? Казахте, че Тиболт се промъкнал в Маунтвейл Хаус и ударил Сузана? Смайващо.

Роухън кимна.

— Да. Колкото до епископа, засега не разполагаме с никаква друга диря, която да ни води. Един Бог знае къде е отишъл брат ми.

— Ако този епископ е замесен, — обади се младата жена, — ако другата половина на картата е в него, тогава Тиболт трябва да е наблизо. Той ще трябва да свърже двете половини, за да получи лелеяната награда, за която ни говореше.

— Да — съгласи се баронът и хвърли поглед към зарастващата драскотина на бузата й и синината около нея, която бе придобила жълтеникавозеленикав цвят. Всеки път го заливаше гневна вълна при това доказателство за жестокостта и липсата на самоконтрол на родния му брат. — Трябва да го държим под око. Тъй като папа Лъв IX е дал нещо на Макбет, напълно вероятно е то да е от религиозно естество.

— Искаш да кажеш нещо като костта от бедрото на свети Петър, скрита в пещера?

— Нещо подобно — съгласи се лорд Маунтвейл. — Но нямаме представа какво. Тиболт говорил на Сузана за получаване на върховна власт чрез него. — Внезапно на лицето му се изписа умора. — Това не обещава нищо хубаво, нали?

— Не — отвърна искрено съпругата му, — не обещава. Но ние ще намерим истината. Моля се да не е прекалено тежка.

Виконт Деренкорт поглади брадичката си. Заподсвирква си под носа. Беше нещо непознато и за двамата му посетители и доста приятно. Трябваше да научи Джейми на тази мелодийка при следващата си визита в Маунтвейл Хаус. Конярят със сигурност щеше да измисли някое подходящо петостишие.

— С радост ще се присъединя към вас — рече най-сетне Филип. — Честно казано, животът ми изглежда доста еднообразен напоследък. Дори проектирането на кулата вече не ме развлича. — След това се обърна към младата жена. — Като момчета с Роухън учихме заедно в Итън. Защитавахме си гърбовете един на друг. Ако на някой побойник му се приискаше да разбие носа на единия, тогава изведнъж се оказваше, че ще трябва да се справи с двама. Винаги съм вярвал на съпруга ти, както и той — на мен. Да, нека се впуснем в това приключение. Тази перспектива кара духа ми да ликува. Веднага ще напъхам рисунките за кулата обратно в чекмеджето на бюрото си. Нека да хапнем и след това тръгваме при епископ Раундтрий.

— Нямам търпение да видя изражението на този стар глупак, когато се озове лице в лице със Сузана — засмя се баронът. — Освен това имаме да ти казваме още нещо във връзка с тази каша.

— Непременно ли трябва да обядваме тук, Филип? — попита лейди Маунтвейл. — От опит знам, че всичко ще бъде страшно вкусно; сигурно най-накрая ще изгубя съзнание, след като си натъпча някакви невероятни количества храна в гърлото.

* * *

Времето беше приятно, лекият следобеден бриз разклащаше листата на дъбовете. Движеха се към Оксфорд от запад, покрай „Нъфийлд Колидж“. От „Куийн стрийт“ завиха по „Сейнт Олдейт’с стрийт“, така че „Пембрук Колидж“ им остана вдясно, а великолепният „Крист Чърч“ — вляво.

— С Филип бяхме в „Крист чърч“, — обърна се към съпругата си Роухън, — както впрочем и Тиболт. Наричахме го „Къщата“…

— Не забравяй да покажеш латинския си.

— Добре тогава. „Къщата“ идва от „едес Кристи“, което означава „Къщата на Христос“. И с този израз, горе-долу, се изчерпват всичките ми познания по латински.

— Това не говори особено добре за мозъка ти, тъй като фразата е известна на всички студенти.

Сузана се засмя, но вниманието й очевидно бе привлечено от Грейт Куодрангл, известен също като „Том Куод“, поне така обясни шепнешком в ухото й нейният любим, докато приятелят му продължаваше монолога си. Тя почти не слушаше обясненията му, че библиотеката, превъзходен образец на италианска архитектура, била построена в началото на осемнайсети век.

— Епископ Раунтрий често посещава обширните си владения в катедралата — рече Роухън. — Най-вероятно ще го намерим там.

— Да, там трябва да е. И ако ни остане време, нека заведем жена ти в „Тринити Колидж“. Искам да види книжарницата Блекуел.

Не откриха епископа нито в самата катедрала, нито в кабинета му до нея. Един от облечените в черно помощници на свещеника им каза адреса му.

— Очаквах да дойде тази сутрин, но не се появи — обясни човекът.

Той бе съвсем плешив и главата му блестеше от пот на следобедното слънце.

Монсеньор Раундтрий живееше недалеч от „Крист Чърч“, във висока къща от яркочервени тухли. Районът бе изключително оживен, с къщи от двете страни и непрестанно борещи се за пространство из тясната улица карети, каруци и коне. Домът на прелата бе разположен малко по-навътре и към него водеше тясна алея, постлана с чакъл.

На почукването им се отзова много хубав младеж в черно-бяла ливрея и снежнобяла перука от миналия век. Не можеше да е на повече от двайсет години. Намръщи се, щом видя Сузана, след което сякаш престана да я забелязва. Затова пък се обърна към Роухън.

— Да, сър?

— Аз съм лорд Маунтвейл. А това тук — лорд Деренкорт. Искаме да се видим с епископ Раундтрий.

— Страхувам се, че епископът ми даде нареждания да не бъде обезпокояван. Подготвя проповедта си.

След тези думи младежът буквално обърна гръб на младата жена и застана лице в лице със съпруга й.

— Става въпрос за нещо изключително важно. Трябва да се видим незабавно с него.

Момчето прехапа долната си устна. Очевидно не знаеше какво да прави.

— Незабавно — повтори Филип. — На часа, нито минута по-късно.

— Ще отида да проверя, дали епископът може да ви приеме, господа. Моля ви, влезте.

Явно му се искаше да затръшне вратата в лицето на Сузана, но знаеше, че не може да си го позволи. Остави ги в слабо осветения вестибюл. По стените бяха окачени потъмнели портрети на предишни епископи, до един с по-строги изражения и от най-безмилостния съдия.

Младата жена потръпна.

— Това място не ми харесва.

— А пък сладкото момче — обади се съпругът й и се наведе, за да я целуне по върха на носа, — което се прави на иконом, не хареса теб.

— Знам, но не разбирам защо. Не съм му казала нищо лошо. Даже се усмихвах. А той е много хубав. Защо е облечен като иконом отпреди двайсет години?

— Не искаш да го разбереш — отвърна Филип и я потупа по ръкава. — Така е, не искаш. Довери ми се за това.

— Страхувам се, че ти никога няма да му се понравиш. Но, моля те, не допускай това да те разстройва. Аз те харесвам неимоверно много. Филип, тъй като не е женен за теб, те харесва, но не чак толкова неимоверно много.

— А — обади се виконтът, — но все пак става дума за харесване. В крайна сметка ти спаси моя приятел. Репутацията, която поддържаше така грижливо, ти тежеше като воденичен камък вече от години. Сега с това е свършено, слава Богу.

— Но… — започна Сузана.

Чу се силен писък.

В следващия миг мъжете се втурнаха по посока на вика, следвани по петите от младата жена. Докато изкачваха тичешком стълбите, въздухът бе разцепен от още три пронизителни писъка. Точно когато достигнаха горната площадка, младежът, който ги бе посрещнал, изскочи от някаква врата в дъното на коридора.

— Моят господар… о, Боже, моят господар! По-бързо!

Баронът спря на прага и сграбчи за лактите своята съпруга.

— Ти оставаш тук!

— Как не — сопна се тя.

Но само секунди по-късно съжали, че не го бе послушала.

Епископ Раундтрий се бе строполил насред стаята, в средата на великолепния килим, с разперени ръце и крака. Някой го бе ударил жестоко по челото, и то неведнъж. От главата му не бе останало много, а всичко наоколо бе опръскано с кръв. Сузана почувства, че й се завива свят и се облегна на стената на кабинета. Направи й впечатление, че стената бе тъмна. Слава Богу, кръвта не бе стигнала чак дотук. В този момент чу някакви гъргорещи звуци. Това бе икономът, който повръщаше в коридора. Успя да си наложи да погледне към епископа. Край тялото му се търкаляше окървавена медна пиростия. О, Божичко, само като си помислеше, че друго човешко същество бе стоварило тази пиростия върху главата на друго… струваше й се недопустимо. Убиецът трябва да е бил разярен. А може да е била убийца. Не, една жена не би могла да стори подобно нещо. Силата на удара издаваше мъжка ръка. Освен това красивият иконом със сигурност не би допуснал жена в къщата, камо ли в кабинета на своя господар.