Беше един часа сутринта. Все още никой не си бе тръгнал. Искаше съпругата си, но не я виждаше никъде. Надяваше се, че не я бе обсебила някоя от местните дами, за да я засипе с бодливи въпроси в стаята за дами. Не, лейди Донтри бе тук и дори се усмихваше на нещо, което й говореше нейният съпруг. Това бе истинско чудо, помисли си младият мъж, даже при положение, че шампанското бе достатъчно силно, за да накара дори една монахиня да затанцува.
Майка му танцуваше с полковник Нимисис Джоунс, човек на средна възраст и очевидно единственият мъж в цяла Южна Англия, имунизиран срещу целия набор от неустоими прелести на Шарлот. Чу я да се смее — с истински смях, не някой от предназначените за флиртуване. Точно така се смееше и с него. Както и с баща му. Усещаше разликата откакто бе навършил десет години. Затова пък, доколкото виждаше от това разстояние, полковникът не бе променил изражението си.
Но къде беше Сузана?
Роухън реши, че е крайно време да предприеме спасителна операция. Беше сигурен, че старите вещици отново бяха предприели настъпление срещу нея. Но кои по-точно? Всички, от които се опасяваше, присъстваха в балната зала.
В стаята за почивка имаше няколко дами и те бяха истински смаяни, когато го видяха да наднича през вратата. Баронът обаче бе очарователен и се извини убедително. И трите го поканиха да остане. Какво ли не трябваше да изтърпява заради прословутата си репутация, мислеше си младият мъж, докато бързаше да се отдалечи колкото се може по-скоро от въпросното помещение за отмора.
Намръщено прекоси коридора и се запъти към детската. Погледна и там. Лоти спеше на тясното си легло в съседната стая, Мариан дишаше равномерно в своето.
Нито следа от Сузана.
Именно в този момент изпита за първи път истинска тревога, толкова остра, сякаш някой го бе сграбчил за раменете и го бе раздрусал. Нещо не беше наред, чувстваше го. Мили Боже, какво се бе случило пък сега? Провери патрулите. Те го увериха, че никой непознат не е направил опит да проникне в къщата. Спусна се в спалнята си, като отвори широко вратата. Двете свещи в свещника догаряха.
И пак никаква следа от Сузана.
През общата врата нахлу в нейната стая. В началото не повярва на очите си. Тя седеше на един стол, овързана и със запушена уста и издаваше някакви нечленоразделни гърлени звуци, като го съзерцаваше напрегнато.
В този момент една от свещите изпука, пламъчето й се залюля и изгасна.
— Боже милостиви! — изрева Маунтвейл и се спусна към нея.
Измъкна памучната тъкан от устата й и се зае да я развързва.
— Какво се случи? Добре ли си? Кой направи това?
Младата жена движеше устни, за да възвърне чувствителността си и ги потърка с пръсти.
— Тиболт. Съжалявам, Роухън, но той ме принуди да се кача тук. Каза, че трябвало да сложиш охрана край портичката зад ябълковата градина. Каза, че тя водела до някаква малка врата и от нея — в помещение до библиотеката. И той именно сложил Мариан на перваза на прозореца през първата нощ, мъжа, който според нея приличал на теб. Взе медальона. Жалко, но го видя върху тоалетката. Изтръгна и красивото колие от врата ми и отнесе и него.
На кой му пукаше за проклетия медальон или колие? Баронът се взираше безмълвно в нея с отчаяното желание да се е объркала. Протегна длан и обхвана брадичката й.
— Той те е ударил. За Бога, това копеле те е ударило.
Тонът му бе вбесен.
Другата свещ също изгоря.
27
Гостите най-сетне си бяха отишли. Минаваше три часа сутринта. Шарлот, Сузана и Роухън се бяха събрали в библиотеката и отпиваха бренди. Фиц и мисис Бийт стояха рамо до рамо на прага. Бузата на младата жена бе превързана. Баронът предпочиташе да не им бе казвал нищо, но те бяха членове на неговото семейство, така че ги бе запознал с по-голямата част от случилото се. Единствено ролята на Джордж във всичко това трябваше да се запази в тайна.
— Божке — възкликна домакинката, стиснала купа с лед в големите си ръце така, сякаш бе мъжки врат. Ледът бе предназначен за бузата на Сузана, за да свали поне отчасти подутината й. — Мистър Тиболт. Съжалявам, че трябва да го кажа, миледи, но той си беше подлец още като момче. Вечно следеше камериерките, криеше се зад стълбището, за да ги наблюдава като си оправят чорапите. Все се надявах, че ще го израсте.
— Така е — отвърна Шарлот, загледана в крака си, който люлееше напред-назад. — Беше подлец — потвърди тя, все така без да вдига очи от обувките си. — Не знаех, че е следял слугините. Не е постъпвал добре. Баща му би бил страшно възмутен.
Беше танцувала толкова много, че подметките й почти се бяха пробили.
— Очевидно го е надраснал — обади се Фиц. — Станал е още по-злобен. Сега ми се ще да си бе останал подлец. Това все пак е по-поносимо, нали? Да вземе наистина да удари нейно височество. Милорд, какво ще правим сега?
— Всичко по реда си, Фиц. Нейно височество е трябвало да му даде медальона. Заплашил е да отвлече мис Мариан, нали разбирате. Казал също, че картата принадлежала на него и на никой друг и той имал моралното право да я притежава. Подобно изказване е доста интересно и показателно.
Сузана естествено бе разказала на свекърва си и съпруга си за всичко, изречено от Тиболт — доста странно, между другото. Слава Богу, нито икономът, нито домакинката попитаха откъде се бе сдобила с медальона. Може би някой ден щяха да се поинтересуват.
— Ще бъде следващия архиепископ на Кентърбъри, ако пожелае — заяви замислено Роухън, обвил пръсти около чашата си с бренди. — Можел да стане най-могъщия човек на света, ако поиска. Щял да придобие върховна власт. — Вдигна поглед. — Това няма никакъв смисъл. Звучи като някакво магическо заклинание. Какво, по дяволите, има предвид, като говори всичко това?
— Беше толкова ядосан, че очите му бяха станали почти черни — обади се младата жена. — Помня, че тогава си помислих: „Той май не е на себе си.“ Почти крещеше, докато ми обясняваше всичко това.
Шарлот се изправи и приглади полите си.
— Е, тази вечер беше много успешна що се отнася до съседите. Това все пак е нещо. Колкото до историята с Тиболт, много е объркана. Нямаше ли друго, Сузана?
Снаха й вдигна длан до наранената си буза.
— Да. Причината да се разцепи бузата ми бе, че ме удари с пръстена си. Той също се поряза с него. Беше доста голям и тежък.
— Какъв пръстен? — заинтересува се Маунтвейл. — Никога не съм виждал Тиболт с пръстен.
— Нито пък аз — допълни майка му.
— Беше сребърен, плосък отгоре. Имаше доста странен вид, затова се опитах да го разгледам колкото се може по-добре. Стори ми се, че отгоре му бе изобразен епископ с митра.
— Можеш ли да го нарисуваш?
— Да, разбира се. — Понечи да се изправи, но съпругът й я спря.
— Не, почакай тук. Аз ще донеса хартия и мастило.
След като се върна, на Сузана й бяха нужни само няколко минути, за да нарисува пръстена.
— Ето. Такъв, какъвто си го спомням. Освен това отдолу бяха гравирани някакви думи, но не успях да ги разчета.
— Епископ с митра — изрече бавно Роухън. Потъна в мълчание, загледан в потъмнелия портрет на живял отдавна Карингтън. След което рече: — Някой трябва да е дал тази половин карта на Джордж. — Хвърли поглед към Фиц и мисис Бийт. Слава Богу те разговаряха и не го чуха. В бъдеще трябваше да бъде по-предпазлив. Обърна се отново към майка си и съпругата си. — Защо? Може би за съхранение? Във всеки случай, трябва да е човек от Оксфорд.
— Тиболт спомена нещо за „всички онези стари глупци, които пазели тайната“ — обади се Сузана. — Току-що си спомних, че Джордж спомена пред мен за някакъв свещеник, когото посетил, някакъв „велик старец“, така го описа. Дали може да има някаква връзка помежду им?
— Спомняш ли си името на свещеника? — попита Шарлот.
— Да — отвърна снаха й. — Епископ Раундтрий. Възможно ли е той да е дал на Джордж половината карта и златното ключе?
— Никога не съм вярвал в случайните съвпадения — заяви Роухън, изправи се и се протегна. — Тиболт носел пръстен с изобразен върху него епископ с митра. — Понижи глас. — Джордж посещава някакъв епископ — това само по себе си вече е доста голямо съвпадение. Джордж се сдобива с половин карта и златно ключе. — Протегна ръка към своята съпруга. — Ела, скъпа моя, време е да си починеш. Утре тръгваме за Оксфорд. Много ми се иска да се срещна с епископ Раундтрий.
— Прескъпи мой, доста смущаващи неща ти минават през главата — рече Шарлот, все така загледана в обувките си. — Тиболт и някакъв епископ, замесени в тази мистерия.
— Да, така е, но не виждам от какво друго бихме могли да започнем. Можеш да бъдеш сигурна, че брат ми вече не в Бранхоли Котидж.
— Милорд.
— Да, Фиц?
— С мисис Бийт обсъдихме проблема. Предлагаме да изпратите Огъстъс в Бранхоли Котидж, за да наблюдава какво става там. Той е добър момък и ако има нещо за откриване, той със сигурност ще го открие. Има типичен уелски нюх.
— Чудесно. Вярвам, че нито ти, нито мисис Бийт ще споменете пред когото и да било за случилото се?
— Нито дума, милорд!
— Никога, милорд. Нищичко, дори онези нещица за господаря Джордж, които ви чухме да споменавате. Можете да ни имате доверие.
— Благодаря и на двама ви. Колкото до Джордж, ами… той е мъртъв. Няма да постигнем нищо, ако го замесим в цялата тази бъркотия. — Двамата верни слуги кимнаха. Роухън се обърна. — Майко, готова ли си за лягане?
Тя не отговори.
— Майко? — Уплашен, младият мъж се приближи до нея. Тя плачеше, без да издава звук; сълзите просто се стичаха по лицето й. — Съжалявам, майко, толкова много съжалявам. — Дръпна я да се изправи и я притисна в обятията си. — Всичко е наред. Всичко ще дойде на мястото си, ще видиш. Толкова съжалявам.
Без да престава да говори, тихо и успокояващо, той я полюляваше напред-назад.
Мисис Бийт подсмъркна, опитвайки да сдържи сълзите си. Мистър Фиц имаше вид на готов на убийство човек, като свиваше в юмруци и разпускаше изкривените си от артрита длани.
"Дивият барон" отзывы
Отзывы читателей о книге "Дивият барон". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Дивият барон" друзьям в соцсетях.