— Да — отвърна тя. — Как успя да се промъкнеш?

— Знам добре пътя дотук — отговори викарият. — Ако брат ми бе действително толкова умен, колкото се мисли, вече щеше да ме е заподозрял достатъчно, за да постави охрана и край страничната вратичка, сега скрита почти напълно от храсталака зад ябълковата градина. Моят съвършен брат очевидно е забравил за нея. Как мислиш, че се промъкнах тук още през първата нощ, в която ви доведе в Маунтвейл Хаус?

Сузана го гледаше ококорено; фактите започваха да идват на мястото си. Мариан бе казала, че непознатият приличал на Роухън, но никой не бе обърнал сериозно внимание на думите й. Поклати изумено глава.

— Значи си бил ти, не Ламби Ламбърт.

— Ами да. Ламби ви видял в пълен състав в Оксфорд и дойде незабавно да ми каже. Аз го изпратих да те отвлече. Но малоумникът не успя да свърши дори това както трябва. Какво направи, да не би да се опита да го прелъстиш? На Ламби винаги са му били слаби ангелите за плътските работи.

— Не, опитах да го убия, но не успях. Роухън ме спаси.

— А после се усмихна престорено, припадна и така го хвана в мрежите си. Моят горд, безпътен брат, вързан от такава като теб. Така, достатъчно за това. Дай ми картата и ключето.

Трябваше да знае, просто трябваше да се досети.

— Върху златното ключе имаше гравирани някакви букви. Така и не разбрахме какви са. Ти знаеш ли?

Думите й го свариха неподготвен. Той се втренчи в нея, после я блъсна така грубо в един стол, че той едва не се прекатури назад. Младата жена успя да запази равновесие и да удържи стола, а в това време девер й вече казваше:

— Не мърдай, дяволите те взели. Няма да ти кажа нищо.

Значи Роухън бе имал право. Тиболт знаеше. Трябваше да направи нещо, но какво? Той вече се бе отделил от нея. Разстоянието помежду им наистина не бе повече от метър, а пистолетът сочеше право към гърдите й.

— Ти не заслужаваш да знаеш. Никой освен мен не заслужава. Всички онези стари глупци, пазили тайната… но това не е твоя работа. Казвай по-бързо. Подозирам, че брат ми ще те потърси скоро, после ще се притесни. Вероятно ще помисли, че се натискаш във вестибюла с някой от съседите. Казвай, по дяволите, или отивам за Мариан.

Сузана се взираше в дулото и в Тиболт — свещеника, брата на нейния съпруг, който го бе насочил срещу нея. Той пък местеше поглед ту към нея, ту оглеждаше спалнята. Да не би да очакваше да види картата, оставена върху полицата над камината?

Тя обаче не можеше да признае къде се намираха търсените от него неща, още бе прекалено рано. Преглътна страха си и рече:

— Казал си на Роухън, че Джордж само е споменавал пред теб за картата. Казал си му, че не знаеш нищо повече. Но Джордж не бе замесен в това, нали? През цялото време сте били само ти и онези двама ужасни мъже.

Тиболт вдигна ръка бавно, неестествено бавно. Сузана разбра какво щеше да последва, но не бе достатъчно бърза. Юмрукът му се стовари върху бузата й. Прониза я остра болка, последвана от лепкавото, сладникаво усещане за кръв. Той отстъпи от нея, задъхан.

— Кожата ти се цепна, но раната не е дълбока. Съмнявам се, че ще остане белег, колкото и да съжалявам.

Сведе поглед към дланта си и едва сега тя забеляза тежкия пръстен, който носеше. Беше без него в деня, в който го бяха посетили с Роухън. Иначе щеше да го помни. Изглеждаше от солидно сребро, изрязано плоско и равно отгоре. Викарият търкаше единия си пръст там, където пръстенът се бе забил в плътта му при удара. Върху него беше гравирано нещо, може би някаква фигура. Сузана се изпъна напред, за да види. Точно в този момент той случайно го обърна срещу нея. Образът приличаше на църковен служител с епископска Митра. А това отдолу не бяха ли някакви думи? Не можеше да разбере. Какво означаваше всичко това?

— Джордж не ми каза къде е сложил картата — произнесе бавно Тиболт, като продължаваше да търка пръста си. — Преди да успея да измъкна истината от него, малкият глупак има наглостта да се удави. Жалко — додаде по-скоро сам на себе си, отколкото на нея той, — но никой от нас нямаше какво повече да стори. Така, достатъчно по този въпрос, Сузана. Дай ми картата и ключа.

— Защо не ми кажеш за какво е тази карта?

— Ти не заслужаваш да знаеш. Ще ти кажа само, че тя се пада на мен по морално право. Аз ще бъда следващият Кентърбърийски архиепископ, ако го реша. Всъщност ще стана най-могъщия човек на света, ако пожелая. Ще управлявам, ако и когато реша да го сторя. Никой няма да може да застане насреща ми. Ще притежавам върховна власт. Разбираш ли ме? Ще бъда като бог. — Той почти крещеше; погледът му изглеждаше див и почти черен на слабата светлина на няколкото свещи. После се осъзна и си пое дълбоко въздух, за да се овладее. — А сега млъквай и ми ги дай, в противен случай ще те ударя така, че да изгубиш съзнание, и ще отида за Мариан. Всички са в балната зала; дори бавачката на дъщеря ти стои на долната площадка на стълбището и пее с музикантите. Лично я видях там. Прави каквото ти казвам.

Сузана знаеше, че трябва да направи нещо. „Мисли!“ Не, не можеше да рискува Мариан да пострада. Нямаше на какво да се надява. Посегна да разкопчее верижката с медальона и едва сега си даде сметка, че всъщност носеше прекрасната огърлица от диаманти и сапфири, която й бе дал Роухън.

— Е?

— Не знам какво е направил с тях Роухън. Не е казал нито на мен, нито на Шарлот.

— Чудесно. Отивам за Мариан.

Спусна се към нея и тя разбра, че ще я удари отново. Вдигна ръка, за да го възпре.

— Картата и ключето са под две миниатюри в един медальон, който ми подари Джордж. Аз го нося винаги, затова и онзи Ламби Ламбърт не успя да го намери. След като открихме картата и ключето в него, решихме да продължим да ги държим там. Това място ни се стори най-сигурно. Тази вечер брат ти ми даде тези бижута. Взе медальона ми и го пусна в джоба си. Кълна се, Тиболт, това е самата истина. Погледни само това колие. Знаеш, че бих го носила само при специални случаи.

Викарият завъртя очи; гневът му ставаше все по-силен. Присви устни в тънка линия. По дяволите, вярваше й.

Сузана само можеше да си представи строгия му, ожесточен поглед, когато поучаваше своето паство. Затаи дъх, когато чу думите му.

— Прекалено си уплашена, за да ме лъжеш.

Изруга продължително и цветисто. Мълча дълго, с все така насочен към гърдите й пистолет. Най-сетне махна с него и рече:

— Откъсни ивица плат от фустата си. Не, няма да те убивам, нищо няма да спечеля от това. Но когато придобия желаната власт, може би ще го направя.

Младата жена откъсна дълга ивица плат.

Той издърпа ръцете й зад облегалката на стола и ги завърза стегнато. После привърза краката й към краката на стола. Дланта му се застоя миг по-дълго от нужното върху глезена й и пръстите му погалиха чорапа. Сузана помисли, че ще се задави от ужас. Тогава викарият се изправи. Дишаше тежко. Натъпка останалия плат в устата й, откъсна още една ивица и завърза главата й назад.

— Така, това би трябвало да те задържи тук достатъчно дълго. Все още кървиш леко. Жалко, че Джордж ме изпревари. А сега на всичкото отгоре имаш и Роухън. Не би ли искала да опиташ и третия брат? Това би било интересно съревнование. Разбира се, съдията ще бъдеш ти.

Ако устата й не бе завързана, щеше да се изплюе в лицето му. При създаденото положение не й оставаше нищо друго, освен да го гледа така, сякаш не е нищо повече от прах под краката й.

Тиболт се готвеше да излезе, когато неочаквано се обърна към тоалетката.

— Боже милостиви, лъжкиня такава! Трябваше да се досетя, една жена винаги лъже, винаги… — Вдигна златната верижка с медальона и я залюля. — Значи Роухън я е пъхнал в джоба си, а?

Тръгна отново към нея, като не спираше да люлее бижуто. Удари я силно през лицето, този път с разтворена длан. Сузана усети, че започна да се стича струйка кръв. Девер й дръпна грубо сапфирено-диамантената огърлица от врата й и я пусна в джоба си.

А след това си тръгна, като затвори безшумно вратата след себе си. Младата жена погледна към двете свещи, които догаряха.

* * *

Роухън огледа обширната бална зала, построена в средата на осемнайсети век от дядо му, Алфред Мънтли Карингтън. Това беше великолепна стая, може би малко прекалено широка, винаги бе мислил така, но тази вечер бе отговорила прекрасно на целите му. Беше поканил седемдесет и пет гости, всяко по-видно семейство в съседство в радиус от двайсет и пет мили. Дори престарелият мистър Лумис — истинска реликва от Колониалната война — беше тук. Той бе стоял до дясната ръка на Корнуолис, когато последният се бе предал при Йорктаун. Сега се усмихваше с беззъбата си уста на мисис Прат, която бе достатъчно млада, за да му бъде дъщеря и баба на Роухън. Очевидно всички поканени се забавляваха. Бе направил съобщението си по средата на вечерта, заобиколен от двете страни от Сузана и от майка си. Представи им съпругата си с цялата гордост, която изпитваше и призна, че бе постъпил много глупаво и непростимо, като я бе държал толкова време скрита. Беше изпълнен с угризения, олицетворение на разкаянието. Обясни постъпката си със своята младост и объркване. Разбира се всички вече знаеха. Вероятно и цялата им прислуга и всички домашни животни също бяха осведомени. Когато след това гостите го поздравиха, Сузана го бе ощипала по ръката, тъй като се бе показал безсрамен в манипулациите си.

А майка му бе казала:

— Прескъпи мой, кълна се никога да не те ядосвам дотолкова, че да ме удушиш. Убедена съм, че тогава щяха да те поздравят за това колко добре си го направил. Гостите ни тази вечер наистина не бяха особено предизвикателство, но трябва да призная, че се справи добре. Гордея се с теб.

Тъй като стана дума за гордост, майка му и Сузана го бяха накарали да се гордее. Дългата редица френски прозорци, които гледаха към балкона, бяха отворени. Всевъзможни свежи цветя от градината на имението и растения от всякакъв вид бяха пръснати из стаята. Имаше дори три палми, с които бе успял да се снабди от един капитан, пристигнал наскоро от южното крайбрежие на Корнуол. Оркестърът бе разположен на малък подиум в единия край на балната зала. В другия имаше три дълги маси, натежали от храна и напитки.