— Давай нататък — възкликна баронът; търпението му бе към края си. — Престани с твоите игрички. Кой беше този човек? Как изглеждаше?

— Добре тогава, милорд. Приличаше много на младия Карингтън — изплю най-после камъчето мнимият свещеник; гласът му прозвуча уморено и тъжно. — Имате още един брат, нали така, милорд?

Маунтвейл не помръдна. Цялото му същество се вкамени. Бе изгубил дар слово, не бе способен да мисли, изпитваше само пълна пустота, в която единственото живо нещо бяха този глас и мракът.

— Да, има, както и сам знаеш прекрасно — намеси се Филип и се изправи. Тръгна забързано към тях. — Кой бе той, по дяволите?

— Тиболт Карингтън — отвърна Макнали. — Но какво от това, милорд? Двама братя се срещат. Какво тайнствено има в това? Те са братя. Срещат се. Разговарят, после единият си тръгва.

— Опитите ти да бъдеш ироничен не ми допадат. Чу ли нещо от разговора им?

— Не, милорд. Още бренди? Прекарано е контрабандно от Кале едва миналия вторник.

— Знаеш, че другият ми брат е викарий, нали? — произнесе бавно Роухън. — Божи човек. Благочестив младеж, който в бъдеще може да стане и архиепископ на Кентърбъри. Бляскав млад мъж, последовател на епископ Раундтрий и негово протеже. Срещата им разбира се е била точно това, просто среща на двама братя. Като момчета винаги са били близки. Защо намекваш, че става дума за нещо друго?

— Напълно е възможно да не е имало абсолютно нищо. Но, питам ви, защо бихте се срещали със собствения си брат, прикрит в мрака на една стара книжарница? Бих се заклел, че двамата мътеха нещо. И не желаеха да ги видят заедно. Дали не се криеха от Ламбърт или Миках? Не знам, но фактът е, че в продължение на няколко дена сам се чудих върху този факт. Никога повече не съм виждал младия Карингтън с брат му. Съжалявам, милорд.

— Не, Роухън, няма причина да убиваш това копеле. — Филип Мърсъро хвана приятеля си за ръката и го дръпна по-надалеч от Макнали. — Чухме достатъчно, поне засега. Макнали не може да напусне Оксфорд, без да разберем за това. — После се обърна към него и рече: — Ако си спомниш още нещо, изпрати съобщение в Динуити Манър.

Макнали може да бе извършил много лоши неща, но със сигурност не бе глупав. Никога в живота си не бе притежавал подобно качество. Освен това и тримата знаеха, че ако помогнеше на двама благородници, това нямаше да му се отрази зле.

— Да, милорд. Аз мисля най-добре в часовете около съмване и мръкване, в полумрак.

— Гледай да измислиш нещо добро — предупреди го Филип. — Хайде, Роухън, ще го оставим на мира до утре. Ако се сетиш за други въпроси, скъпият човечец несъмнено ще бъде тук, изпълнен с желание да ни сътрудничи.

— Определено, милорд — побърза да потвърди Макнали, като търкаше болезнената си ръка.

— Да — изрече бавно баронът, — до утре.

23

— Ще те убия! Проклети да са красивите ти очи, остави ме тук, без да има какво друго да правя, освен да ям кифличките, бисквитите, тортите и невероятните кайсиеви сладкиши на готвачката. Едва не изгубих съзнание от всичката превъзходна храна, която погълнах. Скоро ще започна да се клатя като гъска при ходене. Ще трябва да нося корсет. Ти си виновен, че ме остави да гния в тази бърлога на чревоугодничеството. И какво направи? С кого се видя? Ах, не беше честно от твоя страна да ме оставиш, докато още спях. Ще ти го върна.

Роухън постави леко длан върху устата й, а после придърпа Сузана към себе си. И я целуна по косата.

— Наистина ли мислиш, че имам красиви очи?

Филип Мърсъро поклати глава.

— От всичко това е чул само комплимента ти, който при това не е бил мислен като такъв. Хмм! Или може би се лъжа?

Младата жена се отдръпна назад, без да може да се откопчи от обятията на лорд Маунтвейл.

— Беше пълна случайност. Филип е прав. Защо се заплете в цялата тази каша? Много съм ядосана, Роухън, възмутена, направо побесняла. Очите ти са красиви, но това няма нищо общо с темата на разговора. Е, какво направи?

— Ще ти кажа, ако първо ме целунеш.

— Сър, това е благороднически дом. Вие сте гост на благородник. Аз съм съпруга на госта на благородника. Това не е прилично, не е…

Баронът я целуна съвсем леко, после я потупа леко с върха на показалеца си.

— Предлагам, Роухън, да напълниш ушите й с разказа за нашите приключения. Те обаче не са от онези, които биха ти доставили удоволствие, Сузана. А сега, умолявам те, иди да се разходиш из моите градини и да продължиш да обсъждаш очите на моя приятел. Както знаеш, Роухън…

— Достатъчно, Филип, достатъчно. Ще изведа съпругата си на една дълга, приятна разходка. Ще се видим на вечеря.

Виконт Деренкорт се поклони иронично.

— Като ваш домакин съм безкрайно благодарен за всяко късче внимание, което благоволите да хвърлите на пътя ми.

— Не му обръщай внимание, Сузана. Той ще прекара много по-приятно времето си, ако се уедини да рисува в назъбената си кула.

— Точно така.

Мърсъро ги поздрави и излезе.

— Той е интересен човек — рече младата жена, загледана след него. — Красив е… както си помислих вчера, не чак колкото теб, разбира се, но е също зашеметяващ. Защо не се е оженил още?

— Филип е пройдоха, порочен сатир, ненаситен… помогни ми, май не се сещам повече определения, за да опиша човек от неговия калибър.

— Престани да ми се надсмиваш. Искам да чуя всичко. Значи ще се разхождаме в градините, така ли? Чудесно, аз вече ги обиколих многократно в доста бързо темпо и се запознах с тримата градинари на Филип, но ще го направя отново. Градините му са много красиви. Е, не като тези в Маунтвейл Хаус, но напълно приемливи. Никой от градинарите обаче няма състезателна котка. Да вървим, милорд.

Баронът предпочиташе да я заведе до леглото, но това трябваше да почака. Беше толкова женствена, бе непрекъснато такава през последните три дни и това направо го убиваше.

— Харесва ли ти… ъъ, градината?

— Току-що ти казах, че е прекрасна — дизайнът, всички тези цветове и преливания на цветове, както и малките пътечки са направо прелестни. Защо питаш? За мъж с твоята репутация една градина е само една градина, място за разходка, място, където човек може да излезе, за да подиша малко въздух от време на време.

— Не знаеш всичко, Сузана.

Тя го изгледа за момент, набърчила леко чело.

— Не, никога не съм твърдяла подобно нещо. Ти показваш само малка част от себе си на повърхността, Роухън, и понякога се питам дали дори тя е истинска.

Маунтвейл я целуна отново по устата и се усмихна.

— Нека да излезем да се поразходим. Научих някои изумителни неща, които ме разтърсиха до мозъка на костите. Виждаш ли, сега се оказа, че и брат ми Тиболт е намесен.

— Викарият ли?

— Да, викарият.

* * *

Два дена по-късно барон и баронеса Маунтвейл напуснаха Динуити Манър. Домакинът им ги изпрати, като им махаше с ръка, докато се изгубиха зад последния завой на покритата с чакъл алея.

— Кога ще бъде завършена кулата със зъберите на Филип, как мислиш?

— Единствената причина за присъствието му тук по това време на годината е именно тази кула. Ще го посетим отново през есента. Дотогава тя ще е готова. Филип винаги довежда до успешен край онова, което е започнал.

Утрото беше мъгливо, въздухът — тежък и студен; усещаше се приближаването на дъжда.

— Жалко, че вчера не открихме нищо повече — рече тя.

Маунтвейл кимна, пое обвитата й в ръкавица ръка в своята и я постави с дланта надолу върху бедрото си. А после я покри с ръка.

— Ханът, който посетихме вчера и където съм била с Джордж и онези двамата… той пробуди толкова много спомени у мен. Оттогава минаха почти пет години, Роухън. Бях съвсем млада и наивна. И глупава.

— Не, не си била глупава. Просто си била увлечена по един младеж, който е знаел прекалено добре точно какво иска и как да го получи. Била си само на седемнайсет години, за Бога. Справила си се прекрасно при дадените обстоятелства.

— Благодаря. Съжалявам, че никой не можа да ни каже нищо за Ламбърт или Тиодор Миках. Наистина ли името му е Ламби Ламбърт?

— Очевидно. Мисля, че Миках се е укрил, след като Ламбърт не се върна. Ако има поне капчица ум, трябва да се е покрил в някоя пещера. Това може да е дори пещерата край скалите на Бийчи Хед, за която нищо чудно да е научил от Джордж; в нея тримата играехме като момчета.

Младата жена помълча замислено за момент, след което рече:

— Знаеш ли какво, Роухън? Трябва да измислим начин да го накараме да дойде при нас. Ако обединим усилията си, неминуемо ще измислим някой хубав план.

Лорд Маунтвейл съзерцаваше съпругата си. Тя носеше прелестно кремаво сламено боне, украсено с малки копринени маргаритки, завързано с жълта пандела под брадичката й. Имаше елегантен и изключително женствен вид и въпреки това думите, изречени току-що, бяха изскочили точно от нейната уста. От една жена не се очакваше да излиза с подобни стратегии, стратегии, които бяха присъщи или поне трябваше да бъдат присъщи единствено за мъжкия ум.

— Ти няма да мислиш изобщо за нищо. Не желая онова копеле да се доближава до теб.

Сузана обърна длан и го стисна за ръката.

— Този път е по-различно. Вече сме подготвени за него. И ще го изиграем. Ще го накараме да се хване на въдицата. А после ще го цапардосаме по главата… естествено, след като разберем какво става всъщност.

Спря да говори и погледна през прозорчето на каретата Точно в този момент заваля дребен, студен, неприятен дъжд. Младата жена потръпна. Роухън я обгърна още по-плътно и я придърпа по-близо до себе си. Зави краката й с мекото вълнено одеяло, което стоеше винаги в каретата.

— Няма да има никакви въдици, освен ако рибарят не съм аз, а ти не си някъде на безопасно място. Не мога да рискувам да преживея отново онова, което се случи с теб, когато те отвлече Ламбърт.