Гласът му бе дълбок и мелодичен, действаше успокояващо и вдъхваше доверие.

— Барон Маунтвейл, предполагам — продължи той. — И лорд Деренкорт?

— Ти не си от приятните екземпляри — рече Роухън и се запъти към леглото. Хвърли халата на мъжа. — Облечи се. И ела в твоята гостна. Ще те чакаме там.

— Струва ми се, че нямам избор — промълви Макнали, като местеше замислено поглед ту към барона, ту към виконта. — Не, никакъв избор. Жалко, че оттук може да се излезе само през главния вход. Щяхте да ме забележите със сигурност, нали?

— Да те забележим и да те разстреляме — потвърди Роухън. — И то с огромно удоволствие, държа да добавя.

Не бяха минали и десет минути, когато преподобният Блай Макнали се появи в салона, следван по петите от Лини с поднос на ръце, който имаше голяма нужда от лъскане.

— Заповядайте, господа, седнете.

— Остави чая и излез — обърна се баронът към жената.

— Да, Лини, вече можеш да ни оставиш. А, и ще държиш езика си зад зъбите, нали? Не е нужно да скандализираш другите.

— Да, милорд.

Сега бе ред на Филип Мърсъро да вдигне вежди.

— Милорд ли? Тя ви мисли за благородник? Мили Боже, не казвай, че това наистина върши работа?

Макнали вдигна рамене.

— Понякога. Парите не са необходими винаги. Лини няма особено остър ум, бедничката. Жалко, но ще получи пари от мен веднага, щом стане по-обиграна в своята професия. Така, а сега — какво мога да направя за вас, господа? Предполагам, че не желаете да се жените по особения начин, който е моя специалност? Или се лъжа? Поръчал съм ново оформление за разрешителните. Те биха заблудили дори вас за минута-две.

Роухън се усмихна в отговор. Човекът насреща му бе приблизително на същата възраст, на която бе умрял баща му при онзи злощастен инцидент с каретата. Беше слаб като бастун и с гъста брада. Имаше вид на методист. Може би именно поради това младите момичета мислеха, че е свещеник. Баронът се приближи, хвана с рязко движение китката му и я изви нагоре зад гърба му.

Макнали изохка, опита безуспешно да се освободи.

— Ка… какво е това, милорд?

— Това е начин да привлека вниманието ти, Макнали. Така, а сега искам да върнеш спомените си с пет години назад. Тогава си оженил по твоя фалшив начин и брат ми Джордж Карингтън за млада дама на име Сузана Холуърт.

— Оттогава има много време, милорд. Вече не съм млад. Трябва да разберете, че е трудно…

Младият мъж изви още по-нагоре ръката и мнимият свещеник изохка от болка.

— Ще я счупя, ако не опресниш паметта си и то до най-малките подробности. Незабавно.

— Добре. Моля ви, пуснете ме! Ще ви кажа всичко, което знам.

И заговори, като търкаше китката си.

— Какво се е случило, милорд? Да не би младата дама да е дошла при вас след смъртта на брат ви? А вие, естествено, сте разбрали, че такъв брак няма. Пари ли искаше? Все още ли мислеше, че е омъжена за брат ви или той я бе изоставил отдавна?

— Това не е твоя работа, Макнали. Кажи ми каквото знаеш, без повече отлагане.

Роухън направи движение към ръката му.

Събеседникът му отстъпи пъргаво, вдигнал длани пред гърдите си.

— Дадено, дадено. Сега вече си спомних. Беше през пролетта. През май, струва ми се. Чудесно време, наистина. Младият Карингтън дойде и ме помоли да изпълня една от специалните си венчални церемонии. Съгласих се, тъй като това е работата ми и той ми плати шейсет лири, моята тарифа, когато мнимият жених е от богат и знатен род. Видях за първи път въпросната дама в деня на сватбата. Тя бе съвсем млада и много уплашена, но младият Джордж бе успял да я измами така успешно, както всъщност успяват да го направят винаги негодниците, с които съм си имал работа. Той я успокои, като я целуна по носа и й каза, че това било най-доброто, дори единственото, което можели да сторят. Нима не го обичаше? Или пък не желаеше да бъде с него? Наистина, милорд, младият Карингтън беше изключително добър в тази работа. — Макнали спря да говори за момент и си наля внушителна доза бренди. — Господа?

И двамата му събеседници кимнаха. Роухън рече само:

— Продължавай.

Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне всеки момент. Малкият му брат Джордж, който винаги бе познавал като много сериозен, като много ученолюбив… да се окаже такъв мръсник.

— Та, както казвах — продължи да обяснява мнимият свещеник, след като напълни чашите и на своите посетители, — младата дама беше уплашена, но това не й пречеше да бъде и развълнувана. Онова, което винаги ме е учудвало в тези случаи, е неосведомеността и глупостта на тези момичета. При тази поне се забелязваха наченки на разум. Тя едва ли беше на повече от седемнайсет години, току-що слязла от училищната скамейка. И бе истинска дама, не някоя сладка женичка, за която би могъл да плати всеки мъж. Не, тази бе дама, от която не чух никакви престорени протести и показен свян; именно затова съм запомнил и въпросния случай. Заради нея. Нямаше представа какво включва една истинска венчавка, но все пак ме попита не е ли редно първо да прочета съобщението за предстоящата сватба. Аз вече бях подготвил цял куп неверни отговори, усъвършенствани с годините, всъщност съвсем приемливи доводи. Те очевидно я задоволиха. Но после, непосредствено преди началото на церемонията попита, дали всичко е законно, тъй като нито тя, нито женихът имаха съгласието на своите родители, а и двамата още нямаха нужната възраст да определят сами съдбата си. Както си представяте, този въпрос бе много по-труден от предишния. С общи усилия обаче двамата с младия Карингтън успяхме да приспим страховете й. Запомнил съм, че той лъжеше впечатляващо убедително. Сега, като размишлявам за този случай, като че ли усещам дори известни угризения заради младата хубавица. — Вдигна рамене и си наля още бренди. — Всъщност изгубих способността си да изпитвам угризения още преди доста години. Човек трябва да живее и даже от време на време да живее с удоволствие. Аз не съм алчен. Ах, но тя наистина бе сладко създание. Може би, милорд, все пак ще ми кажете какво е станало с нея? Знам, че по-малкият ви брат, нейният мним съпруг, се удави преди около година. Наистина голямо нещастие. Моите съболезнования. Какво стана с нея? Или той просто я е изоставил, щом й се е наситил? Много младежи го правят. Дошла е при вас, нали? Искала е нещо, нали?

— Вече ти казах, че това не е твоя работа. Така, онова което ме интересува, е кои са съпровождали брат ми през този ден.

Действаше опипом в тъмнината, но явно бе налучкал, тъй като Макнали кимна. А след това изпи на един дъх остатъка от своето бренди.

— Помня, че не бяха толкова млади, както брат ви. Сигурно бяха с около пет години по-стари от него. Бяха облечени прилично, но младият Карингтън ги прогони преди появата на младата дама. Тогава се запитах кои са те. Очевидно му бяха приятели.

— Как се казваха?

— О, милорд, не може да очаквате да помня…

Думите му се удавиха в стенание, тъй като баронът отново изви ръцете му зад гърба.

— Имената им — произнесе тихо в ухото му той. — Наистина не желая да се налага да те питам отново.

— О, Боже, как бих могъл да си спомня имената им? — Изохка, по челото му избиха едри капки пот. Погледна към виконт Деренкорт, но проклетникът се бе разположил удобно върху канапето, отпиваше от брендито си и поклащаше крак; от цялото му същество се излъчваше леност като от заспала на слънцето змия. — Добре — промълви беззвучно мнимият свещеник. Познаваше кога човекът насреща му е непоколебим. — Бих предпочел да не ви казвам нищо за тях, тъй като са опасни. Биха убили без капка колебание, стига това да помогне за осъществяване на целите им. Кълна се, нямам представа защо бяха дошли с младия Карингтън.

— Имената им.

— Това бяха Ламби Ламбърт и Тиодор Миках; имената и на двамата са странни. Занимавали са се с всички непочтени дейности, за които можете да се сетите. Върши ли се някъде нещо нечестно, значи ще ги видите там. Брат ви очевидно бе в най-добри отношения с тях. Едно ще ви кажа — ако брат ви е имал вземане-даване с тях, със сигурност не е било нищо добро. Те са мръсници, повтарям. Младият Джордж нямаше техния опит в тази област. И не е имал никакъв шанс да се справи с тях.

— А ти не си ли мръсник?

— Не, не по същия начин. И двамата биха проболи без колебание сърцето на човека до себе си, който и да е той. А аз не бих желал да имам нищо общо с подобни на тях хора.

— Да, ти си просто един светец, нали така, Макнали? Ти само съсипваш живота на млади жени.

— Значи все пак тя ви е писала? Но това е странно. Мина вече почти една година. Защо ли е чакала толкова дълго?

— Не ми е писала.

Роухън пусна ръката му. Макнали отстъпи, разтри рамо, разтърси ръце, сипа си отново бренди и го изпи. Най-сетне, събрал достатъчно ума си, попита:

— Защо тогава сте тук? Как сте разбрали за всичко това? Защо ви интересуват тези мъже?

— Това — произнесе Филип Мърсъро, като се изправи и се протегна бавно и мързеливо като човек, току-що любил някоя жена, — не е твоя работа. Роухън, доволен ли си?

— Не още. Виждал ли си някога брат ми с други хора? Не състуденти.

Докато говореше, хвърли влюбен поглед към ръката на своя събеседник.

— Не. Е, може би имаше още един. Кълна се, милорд, в началото не го познах. Той стоеше в сянка.

— Значи по някое време все пак си го познал. И кой беше той?

Макнали се намръщи, очевидно потънал в дълбок размисъл. Наля си още бренди, но не го изпи.

— Беше известно време след като ожених младия Карингтън за момичето. Бях в една от книжарниците на „Хай стрийт“ — нали ги знаете, милорд, всички студенти ги посещават. Онези книжарници, в които могат да се намерят много стари ръкописи, дори оригинални издания от шестнайсети век. Помня, че видях брат ви да влиза в една от тези стари книжарници. Тъй като имах среща с един човек в същата книжарница, аз го последвах. Е, той се запъти към въпросната особа, същата, която не познах в началото, тъй като бе скрита в сянка, в едно забутано кътче на помещението. Двамата разговаряха тихо в продължение на поне десет минути. Вече бях приключил работата си, но нещо в поведението им привлече вниманието ми. Нещо не намирисваше на добро. Тогава човекът тупна младия Карингтън по рамото и излезе, навел глава, нахлупил шапка. Аз обаче го познах.