Катрин Каултър - Дивият барон

Когато пристигнаха в Динуити Манър, завариха там Филип Мърсъро, виконт Деренкорт. Не, не беше получил първото писмо на Роухън, тъй като, очевидно, не беше в Лондон. Второто обаче, изпратено в имението, бе стигнало до него. Поздрави любезно Сузана, като прикриваше успешно изумлението си. Дама, описана в писмо, е едно нещо; дама, която те поздравява лично, е съвсем друго.

— Казваш, че сте дошли да ме видите? — обърна се към Роухън той, след като размениха приветствията си.

— Да.

— Не ми казвай, че това е сватбеното ти пътешествие. Сигурен съм, че имаш по-голямо въображение.

— Не, това не е медения ни месец, а нещо подобно. Със Сузана сме женени едва от пет дни, както ти писах в писмото си.

— А!

Младата жена го изгледа сащисано, на което съпругът й отвърна успокояващо:

— Както ти казах, Сузана, с Филип сме приятели от толкова години, че дори не си спомняме откога. Вероятно от онзи случай, когато го натупах в прахта. Във всеки случай му написах истината. Той няма да каже на никого, нали, Филип?

— Дори на нито една състезателна котка, ако имах такава; аз обаче нямам, тъй като братя Харкър никога не са вярвали в достатъчната дълбочина на моята съпричастност.

Младата жена местеше поглед ту към единия, ту към другия. Филип Мърсъро беше красив мъж — е, не чак толкова, колкото своя приятел, — може би с година-две по-възрастен от него, почти толкова висок, със силно и решително изражение. Имаше вид на човек, който рядко можеше да бъде объркан или смутен. И който би приел невъзмутимо надбягването на състезателна котка и момче във вестибюла си. Освен това създаваше впечатление на особа, която обича смеха.

— Извинете — казваше в този момент домакинът. — Госпожо, сигурно сте уморена. Доколкото познавам барона, той не ви е дал дъх да си поемете през целия път от Лондон дотук.

— Ние идваме от Маунтвейл Хаус — обади се Роухън. — И отделихме за това три дена.

— И три нощи, както разбирам. Ето, че сега пък правя коментари, заради които може да се простя с част от зъбите си. Ако обичате заповядайте в салона, чаят несъмнено ще се появи в най-скоро време. — Обърна се към младата жена. — Икономът и готвачката са сладурчета, които ме глезят неспирно. Единственият проблем е там, че се опитват да ме охранят, също както се стараеха да сторят и с баща ми. С него също се провалиха. Сладкишите на готвачката са неописуемо вкусни.

— Това е една странна къща, сър — заяви Сузана и премигна, усетила, че думите й не звучат особено любезно.

Филип Мърсъро обаче се ухили широко в отговор.

— Така е, и се надявам да стане даже още по-странна под моето ръководство. Имам планове, мадам, да построя кула със зъбери в края на западното крило. Само една кула. Умирам за дисбаланс и ексцентричност. Динуити Манър има своята репутация. Напълно непознати хора идват да гледат. Ако някой ден закъсам с парите, просто ще искам такса за вход. Да, с подходяща такса и включването на Динуити Хаус в туристически справочник за местните забележителности, нашата ексцентричност ще се прочуе из цяла Англия. Нима не зяпнахте от изумление, лейди Маунтвейл, при вида на мавританските арки от страната на крилото в стила на Тюдорите?

— Доколкото си спомням, тя се захласна от смях — рече баронът. — А след това ме ощипа, тъй като не я бях предупредил какво я очаква. Но това тук наистина е голяма работа, Филип. Намеква се за Средновековието. Харесва ми.

— Планирам да създам и една градина в средновековен стил. Може би ще успееш да ми помогнеш за нея?

Сузана хапваше парче лимонова торта, с което се бе захванала миг след като икономът бе поставил лъскавия сребърен поднос пред нея.

— Разбира се. Ще поговорим за това по-късно.

Младият мъж хвърли поглед към своята съпруга, но тя дъвчеше сладкиша, примижала.

— Беше много вкусно — заяви тя, докато бършеше пръстите си в най-бялата и мека салфетка, която някога бе виждала. — Колкото до вашата къща, сър, мисля, че ще успеем.

Погледът й вече бе насочен отново към подноса със сладки, което накара Роухън да се засмее.

— Когато се ожениш, Филип, не позволявай на съпругата си да остава тук повече от седмица наведнъж, или скоро ще се окажеш женен за дебелана. — След това баронът се обърна към младата жена, която тъкмо пъхаше остатъка от кифличка с орехи в устата си. — Колкото до теб, ти си слаба. Яж, а пък и ние няма да останем повече от четири дни. До петък ще бъдеш в прекрасна форма.

— Моля те да ми кажеш целта на посещението си, Роухън. В писмото си не обясняваш абсолютно нищо. Вярвам, че ще ти бъда от полза.

По пътя към Динуити Манър, разположен на пет мили от Оксфорд, младото семейство бе обсъждало този въпрос. Филип бе запознат с всичко, което ставаше в този град и във всеки един от различните колежи в него. Познаваше всички. Двамата мъже бяха приятели откакто се помнеха. Да, Роухън бе решил без колебание да сподели всичко с Филип. Всъщност, ако трябва да бъдем честни, той не мисли кой знае колко както по този въпрос, така и за каквото и да било друго, освен за това да разсъблече Сузана и да я види легнала по гръб. Беше започнал да я гали цял час преди пристигането им в страноприемницата в Моузли. Тя бе изгубила до такава степен самоконтрол, че той едва успя да заключи вратата на тяхната стая, когато тя се нахвърли отгоре му. Ах, наистина беше великолепно! При този спомен баронът я погледна, усмихнат самодоволно.

Сузана преглътна с усилие хапката си, загледана в него. Знаеше точно за какво мисли в момента. За хана с ниски тавани в Моузли, който миришеше на вкусен ейл, на пот и на тях двамата. Тя самата бе изгубила напълно самоконтрол и се бе превърнала отново в животно. Наклони глава към него и го ухапа силно по ухото.

Той подскочи и се дръпна рязко от нея.

— Не смей да ме гледаш отново по този начин, Роухън Карингтън!

— Чудесата на брачния живот — рече Филип Мърсъро, наведе се напред и взе парче ябълков сладкиш. А после се усмихна на своите гости. — Позволявам си по две на ден, не повече. Няма да им позволя да ме направят дебел.

Сузана с удоволствие щеше да направи коментар по този въпрос, но устата й бе заета да дъвче парче кайсиева торта, украсено с крем по краищата.

Роухън и Филип Мърсъро посетиха преподобния Блай Макнали следващия следобед в малкия му апартамент на третия етаж на една жилищна сграда от осемнайсети век на самата „Хай стрийт“.

— Доколко деликатен смяташ да бъдеш с него? — заинтересува се Филип.

— Какво ще кажеш да му счупим и двете ръце?

— За начало. Така ще му привлечем вниманието. Тогава вече ще мислим евентуално за деликатност.

— Точно така. Искам да науча цялата истина, Филип.

Баронът стовари юмрук върху вратата. Никакъв отговор. Почука отново, този път по-продължително и по-силно.

Отново никакъв отговор.

Младият мъж притисна ухо до вратата. Не чу абсолютно нищо.

— Може да е отишъл да омъжи друго невинно момиче за някой не струващ и пет пари пияница. Извинявай, Роухън.

— Не, не е нужно да се извиняваш. Това не може да промени истината за Джордж. Много ми е мъчно, че е мъртъв, но ако беше жив и бях открил онова, което е сторил със Сузана, тогава сигурно сам щях да го убия. Всъщност, майка ми би сторила същото.

— Ах, великолепната Шарлот. Почукай пак, Роухън.

Така и направи. След това натисна ръчката. И двамата очакваха да е заключено. Но не беше. Баронът погледна през рамо приятеля си, извил нагоре русите си вежди.

Мъжете влязоха в дълъг, тесен коридор. Вдясно имаше малък салон. В него нямаше никой. От другата страна на апартамента бе спалнята. Вратата беше затворена.

Тогава чуха женски смях.

— Започвах да се притеснявам — прошепна лорд Маунтвейл. — Така поне знаем, че кучият син не е мъртъв.

— Това ли си мислил?

— Както ти казах, онзи мръсник Ламбърт нямаше никакви скрупули. Там, където има един мръсник, обикновено са намесени още неколцина.

Младият мъж натисна бавно и внимателно дръжката на вратата. Тя бе добре смазана и се отвори безшумно. Приятелите застанаха на прага, вперили очи в голямото легло насреща. Червенокоса жена бе възседнала някакъв мъж, който очевидно бе проникнал в нея. И двамата бяха голи.

— Здравей, преподобни Макнали — заяви радушно Роухън.

Жената се изви, видя новодошлите и изпищя. Скочи от своя партньор и грабна някаква завивка, за да се прикрие с нея. Колкото до мъжа, той бе очевидно замаян, но възвръщаше бързо самообладанието си. Разтърси глава и се изправи.

Взря се в тях, без да се притеснява от голотата си и каза на жената, без да я поглежда.

— Иди да ни направиш чай, Лини. А, и се облечи, тъй като, страхувам се, днес повече няма да имаме възможност да се забавляваме.