— Възможно е, но ще рискувам. — Младата жена вдигна глава и го погледна напрегнато. — Искам да разреша тази бъркотия, Роухън. Искам да разбера каква е тази карта и защо тези хора се стремят така отчаяно към нея. — Спря за момент, пое си дълбоко въздух. — Но най-важното, искам да разбера кой е представлявал в действителност Джордж.

Тя бе толкова сериозна, а той я подтикваше към секс. Маунтвейл въздъхна. Желанието му да я има не бе намаляло, но сега не бе моментът за това.

— Не съм сигурен, че е безопасно да те взема с мен — рече най-после той. — Нашият мистър Ламбърт, Господ да го пази насред открито море, не се оказа добър човек. Не очаквам другите — забелязал съм, че винаги има други, когато стане дума за прегрешение — да го бият по вежливост. Ще бъде опасно.

Младата жена се наведе към него, подпряла лакти върху масата.

— Мислила съм за това. Разбирам притесненията ти, но, не забравяй, че Джордж ми бе съпруг…

— Говорете по-тихо, миледи.

— Прав си. Съжалявам.

— Изключително важно е да забравиш за това. Предупреждавам те, че онова, което се знае от господаря и господарката, обикновено е известно и на прислугата. Трябва да бъдем много предпазливи. Ушите на Фиц достигат до конюшнята и дори по-далеч, до източното пасбище.

— Разбирам. Ще внимавам. Та, да се върна към мисълта си, размишлявах много по този въпрос. Трябва да имаш някакви приятели в Оксфорд, някое семейство, у което бихме могли да погостуваме за една седмица. Така с Мариан ще бъдем защитени, нали? Няма ли да бъде по-безопасно, отколкото ако отседнем в някоя страноприемница?

— Значи все пак не си прекарала цялата нощ да кроиш планове как да ме тормозиш, така ли? По дяволите, не отстъпвай с такъв уплашен вид. Добре, ще помисля по този въпрос. Колкото до гостуването, вече съм решил този въпрос. Имам стар приятел, чийто провинциален дом е край Оксфорд. Той се казва Филип Мърсъро, виконт Деренкорт. Ходихме заедно на училище. Най-вероятно е в Лондон. Писах му миналата седмица, за да го уведомя за предстоящото ни пътуване до Оксфорд. Нямам представа дали го е получил и дали в момента се намира в провинциалната си къща, Динуити Манър. Тръгваме за Оксфорд утре, ако това те устройва.

— Оу!

Роухън се засмя. Котето току-що се бе покатерило по полата на Сузана, като по пътя си очевидно бе забило нокти тук-там по крака й.

Младата жена се засмя, грабна животинчето и го залюля леко, като в същото време го обсипваше с леки целувки.

Точно такива, каквито искаше да получи и баронът.

19

— Роухън!

Това бе Мариан, в изключително добро настроение, в ръцете на Лоти. Момиченцето скочи веднага на земята и се втурна към него. Протегна слабите си ръчички; той я взе и я сложи да седне върху бедрото му.

— Гладно ли си, мишленце? Виждам, храната изобщо не те интересува. Това мъниче тук се казва Шиши и ти трябва да бъдеш много мила с него. То е съвсем малко, а не голямо момиче като теб.

Само след минути детето вече тичаше след котето из цялата трапезария, като викаше и се смееше; животното очевидно също се забавляваше добре.

— Ще кажа на Ози, че котето днес е взело първия си урок — обяви баронът. — Урок по оцеляване. Никога не е прекалено рано да бъде научен. Само ги погледни. Виж го как тича. Надявам се, че все пак от него ще излезе шампион, Сузана.

Младата жена не можеше да отдели погледа си от него. Този човек — новият й съпруг — да е развратник? Женкар? Сладострастник? И да се смее и забавлява толкова при гледката на едно тичащо момиченце и коте? И да знае толкова много неща за шибоите?

— Знаеш ли — рече бавно, без да го погледне тя, — че шибоите могат да се използват за ароматизиране на сладка и сосове?

— Разбира се. Те са прекрасна подправка, тъй като наподобяват мириса на карамфила. — Внезапно млъкна, забелязал изражението й. — Кажи ми за какво мислиш, Сузана.

— Мислех, че сте истинска загадка, милорд. Мислех, че много от частите на тази мозайка като че ли нямат нищо общо помежду си, сякаш мозайката, която вижда светът, не е мозайката, която си всъщност.

Баронът се засмя.

— Това означава ли, че отсега нататък няма да започваш всеки свой коментар с „човек с твоята репутация“?

— Репутация — повтори замислено тя и се намръщи. — Онези три стари вещици ме мислеха за развратница, преди да се появиш ти и да ме спасиш по странния си начин. Но това можеше като нищо да се превърне в моя репутация. Въпреки, че не съм развратница. Всичко това е много любопитно, не мислиш ли?

Маунтвейл я погледна; желаеше я отчаяно. Тъй като не му идваше наум какво да каже, само кимна.

* * *

Съпругата му не беше девственица и този факт, колкото и странно да беше, усложняваше нещата. Никога досега не се бе сблъсквал с подобен проблем. Трябваше да помисли сериозно по този въпрос, да планира и да изготви своя стратегия.

Изпрати още едно писмо до Филип Мърсъро, този път до Динуити Манър, за да го информира отново за очакващото го удоволствие, ако случайно се намира по това време в провинциалната си къща. След което потъна в мрачни размисли. Това го отегчи бързо. Взе Мариан от Лоти и я изведе на разходка с Гъливер. Момиченцето викаше от удоволствие, а верният кон й пръхтеше през рамото си. Едва бяха излезли на пътя, когато насреща им се зададе лейди Донтри, седнала удобно в каретата си, с високо боне на главата, декорирано с боядисани в пурпурен цвят щраусови пера. Беше наистина трудно да не се загледаш в тези пера.

Роухън се усмихна и я поздрави.

— Господин барон — кимна в отговор тя. — Това ли е момиченцето?

— Това е моето момиченце, Мариан. Мишленце, кажи „Добър ден“ на лейди Донтри.

— Добър ден. Може ли да си взема едно от тези пурпурни пера?

За учудване на лорд Маунтвейл дамата издърпа едно от перата на бонето си и го подаде на детето, с което очевидно му достави неописуемо блаженство.

— Благодаря ви, мадам — рече Роухън. — Много мило от ваша страна. Нали е много сладка?

— Да, прекрасна е, същинско ваше копие, господин барон. Не направихте добре, че не доведохте толкова дълго момиченцето и майка му в Маунтвейл Хаус, но сега вече са тук и мисля, че това е най-важното. Вие изпълнихте задълженията си. Шарлот сигурно е смаяна от всичко това, нали?

Мариан размахваше перото над главата на Гъливер. Той пръхтеше и клатеше нагоре-надолу глава, като опитваше да измъкне перото от ръцете й.

— Достатъчно, мишленце — обади се младият мъж. — Гъливер може да ни събори в някоя канавка.

И, без да се замисли, целуна детето по слепоочието.

— Баща ви ви целуваше точно по същия начин, когато бяхте мъничък, господин барон — обади се лейди Донтри. — Та, какво казахте за бедната Шарлот?

— Майка ми обожава и Сузана, и Мариан, мадам. Прие добре ранния ми брак.

— Роухън!

Момиченцето размаха перото в лицето му.

— Виждам, че започва да се отегчава. По-добре да тръгваме, преди да е направила някоя беля. За мене беше удоволствие да ви видя, мадам.

— Тя не ви нарича „татко“. Но в това няма нищо чудно, като се има предвид, че не ви е виждала чак толкова често. Вярвам, че скоро ще поправите този пропуск. Кажете на скъпата Шарлот, че скоро ще я навестя.

И лейди Донтри сръга кочияша в гърба с бастуна си. Човекът подскочи, миг след това същото направи и конят.

Маунтвейл прегърна Мариан, която не бе разбрала нищо от това. Тя продължаваше да се клатушка напред-назад върху бедрото му. Гъливер пръхтеше.

Младият мъж реши, че е време да се връщат вкъщи. Когато наближиха конюшнята, чу Джейми да пее с цяло гърло с широкия си западняшки акцент.

Живяла млада дама в Лин,

която била толкова слаба,

че веднъж, когато пробвала

да пие лимонада,

се плъзнала през сламката и паднала в чашата.

Мариан избухна в смях и се обърна към Роухън.

— Какво значи „пробвала“?

Той я целуна по носа.

— Значи, че опитала да изпие лимонадата си със сламка. Ела да намерим майка ти. Джейми, всичко наред ли е при теб?

В този момент се сети, че бе забравил да го уведоми за новото си семейно положение. Преди обаче да успее да каже нещо, конярят кимна и рече:

— Напълно разбирам, милорд. Трябва да мълча. Ни съ притиснявайти, чи ши съ изпусна да кажа нещо.

— Благодаря ти. Няма да се притеснявам. Извини ме, че не те запознах по-рано с положението.

— Няма за к’во да съ притеснявате нито вий, нито аз. А сега, Мариан, ела при Джейми.

— Как така успяваш да съчиняваш петостишията си на най-правилен английски и със следващото отваряне на устата да обезобразяваш красивия език?

— Талант, милорд, чист талант.

* * *

Колкото повече напредваше времето, толкова по-мълчалива ставаше Сузана. Когато часовникът удари десет пъти, тя вече стоеше като онемяла, втренчена в обувките си.

— Какво става с теб? — попита Шарлот и се наведе да постави длан върху челото й.

Младата жена отправи към свекърва си най-трогателния поглед, който бе виждал Роухън.

— О, нищо, Шарлот, просто съм уморена.

— Така е — прозя се зад ръката си баронът. — Аз също съм уморен.

Лейди Маунтвейл отправи ослепителната си усмивка към тях.

— Тогава трябва да си лягате. Ах, брачно блаженство. — Въздъхна. — Много ми липсва баща ти, прескъпи мой. Той непрекъснато подобряваше уменията си, колкото и невероятно да звучи това, Сузана. Да, наистина бе много търсен. Дори от собствената си съпруга. — Въздъхна отново, а след това се усмихна — красиво, едновременно с радост и горчивина. — С баща ти обичахме страшно много да си легнем в двете съседни стаи. Просто отваряхме вратата между тях и след това разтваряхме обятия. Много, много ми липсва. Ти, Сузана, си голяма късметлийка, тъй като бащата на Роухън му осигури неповторимо обучение в правенето на любов. Като заговорихме за това, видях Мари Клер, когато бях в Лондон, прескъпи мой. Тя ти изпраща цялата си любов, естествено.