— Майка ми умря при раждане. Заедно с новороденото си момиченце.

— Ти няма да умреш. Няма да го позволя. Така, справи се чудесно. Сега ще те оставя, за да си облечеш нощницата. А след това ела при мен.

— Не съм сигурна, че искам, Роухън.

— Няма да те насилвам, казах ти го вече. Ще ми бъде много приятно, ако започнеш да ми вярваш. Не, това, което искам да ти обясня, е, че тъй като вече си ми съпруга, ще спиш до мен.

Сузана постоя известно време безмълвно, вперила поглед в обувките си. След което вдигна глава и почти изкрещя:

— Много си миличък! Искаш да ме накараш да сваля гарда си. А после, след като заспя, ще направиш каквото пожелаеш с мен и аз няма да мога да те спра.

Баронът усети, че трепери целия от гняв срещу нея, истински разгневен за първи път. Искаше му се да я раздруса силно и продължително, докато на започне да го моли за прошка, но не го направи. Остана на мястото си, отпуснал привидно спокойно ръце встрани. После вдигна рамене, завъртя се на пети и се запъти към собствената си спалня. И заяви невъзмутимо през рамо, без да я погледне:

— Очаквам те след десет минути, не повече.

Точно толкова я чака. От Сузана нямаше и следа. Честно казано, бе очаквал да дойде при него. Беше изненадан. Бе почти убеден, че ще му се подчини, защото тя очевидно държеше на думата си. Но тя всъщност не му бе обещавала нищо, нали? Ами не. Бе обещала обаче да му се подчинява. Може би не беше чула тази част от брачната проповед на мистър Байъм.

Да, беше си мислил, че ще се промъкне през общата врата точно след изтичане на десетминутния срок, с наведена глава, без да смее да го погледне, с учестено неравномерно дишане, толкова притеснена, че щеше да подскочи, ако дори щракнеше с пръсти.

Но тя не се появи.

Беше го изненадала. Не можеше да не се усмихне на този факт. Отдавна никоя жена не бе успявала да го изненада. Въпросът бе: как трябваше да постъпи той сега.

Нямаше кой знае какъв избор. Отвори съединяващата ги врата и видя, че стаята й бе потънала в мрак.

— Сузана?

Никакъв отговор.

Приближи се до леглото й. Беше празно.

Този път дори се смая. Това бе първата му брачна нощ. Беше решил да не прави опити да люби съпругата си. Изобщо се бе държал повече от разумно. Беше я смутил, беше я изненадал с някои от нещата, които стори. Бе я изненадал, но същевременно й бе доставил и удоволствие. Само дето накрая изохка, а подобен звук издаваше обхванатия от сладострастие мъж и говореше, че той дори може да е стигнал до това положение, при което не е способен да се владее повече. Не знаеше ли тя, че той никога не губеше самоконтрол? Кой, по дяволите, се интересуваше от едно изпъшкване? Беше изпълнил желанието й. Беше я оставил. Малко вероятно бе да е очаквала, че ще се нахвърли отгоре й, щом влезе в стаята му, нали? Може би не й бе дал да разбере достатъчно ясно намеренията му. Но даже да беше така… тя трябваше да го разбере, трябваше да му се довери.

Проклятие. Именно изтърваното изпъшкване я бе накарало да бяга.

Беше й дал десет минути, за да се съвземе. А тя бе имала невероятното нахалство да изчезне.

Роухън беше яростен.

Подобна постъпка бе недопустима от страна на една съпруга. А от страна на една младоженка през първата й брачна нощ бе изумително по силата и грубостта си отхвърляне.

— Сузана? Къде си?

Никакъв отговор. Проклета да е. Възможността да я удуши започваше да му се струва особено привлекателна.

Нямаше намерение да претърсва цялото имение, за да търси младата си съпруга. Един мъж трябваше да има някакво достойнство. Да подхранва и поддържа гордостта си. Гордостта бе незаменим приятел в подобни ситуации. Това твърдение вероятно беше вярно, тъй като не му оставаше кой знае какво друго.

Баронът се върна в своята стая, като затръшна вратата зад гърба си. От това му стана малко по-добре. Надяваше се, че от този трясък щяха да я побият тръпки, където и да се бе скрила. Не му пукаше повече за нищо. Отметна халата от раменете си и се намести в леглото.

Обърна се на една страна и започна да брои котки. Ози Харкър го бе научил да брои котки още когато бе малко момче. Ози твърдеше, че овцете съвсем не били подходящи за броене, тъй като били всичките много пухкави, с еднакъв цвят и така се сливали едни с други. Освен това блеели по абсолютно еднакъв начин, на един и същи тон. Можел ли да си представи овце да се надбягват? Не, разбира се, че не. Врякащите страхливки само се трупаха една до друга и гледаха глупаво.

Котките обаче бяха съвсем друга работа. Имаше тигрови котки, котки на петна и какви ли не още. Някои от скъпите непослушници бяха по-черни от удоволствията на един грешник — естествено в това не се криеше ни най-малък намек за бащата на Роухън. Не трябваше да забравят и великолепните бели котки с дълъг косъм, които не биха се надбягвали дори ако Регентът предложеше да се съблече заради тях. От друга страна, кой…

Лорд Маунтвейл преброи още пет котки — все тигрови — и най-после заспа, но сънищата му не бяха приятни.

* * *

Сузана, застанала на колене, бе вирнала задник във въздуха, право срещу него, и играеше с новото си състезателно котенце. Ози Харкър седеше на пода срещу нея и говореше.

— Може да дадете име на мъничето, миледи.

Въпросното котенце нямаше вид на особено ентусиазиран състезател. То лежеше в събраните длани на младата жена, потънало в дълбок сън. Бавно, предпазливо, за да не го събуди, тя се надигна, обърна се… и едва не изтърва животинчето.

— Роухън — промълви едва чуто тя. — О, Божичко, това си ти, нали?

— И аз така мисля. Добро утро, Сузана, Ози. Това ли е новият ни бъдещ шампион?

— Да, милорд. Не й ли истински красавец? Айде, малко дяволче, събуждай съ и покажи на негово височество на к’во си способно.

Почеса котенцето под брадичката с дебелия си груб пръст. То отвори очи и се протегна и краченцата му увиснаха от дланите на Сузана. Тя се засмя и го вдигна на нивото на лицето си.

— Много си сладичко.

Целуна го и потърка буза в меката му черна козинка.

На барона му се прииска да бе сторила това с него самия.

— Как се казва то, Сузана?

— Още не съм решила. Имаш ли някакво предложение, Роухън? Ози ми каза, че като момче си прекарвал доста от времето си в компанията на котки. И че от теб щяло да излезе доста добър дресьор, ако не си бил наследник и следователно не е трябвало да продължиш по стъпките на майка си и баща си.

— Да, вярно е, че прекарвах известно време с тези животинки. Колкото до това дребосъче… — Баронът погали леко бялото му коремче с върховете на пръстите си. Гръбчето му бе смесица от много черно и малко сиво. — Какво ще кажеш за Шибой?

— Божичко, толкова е романтично. — Младата жена се взря в него. А тя си бе мислила, че той ще избере нещо по-мъжествено като Брут, Сатана или дори Цезар. — И защо точно Шибой?

— Не знаеше ли, че първата част на думата на староанглийски означава „юли“? Предполагам, че е кръстено така, защото шибоят се появява през юли. Цветовете му са големи и уханни, особено нощем. Аз харесвам най-много пурпурнорозовите. Скоро ще настъпи юли, а това сладурче мирише сладко.

— Как е възможно човек с твоята репутация да знае всичко това за шибоите?

— Аз съм ренесансов тип човек, с много прекрасни страни. Ах, виж само тази муцунка. Не мисля, че ще бъде особено добър бегач, Ози, нито пък дребнав, за да се счепква със своите опоненти, но затова пък ще скача леко и нависоко. Да, нека го наречем Шибой.

— Шиши за по-кратко, сър — намеси се Тоби, който тъкмо бе влязъл в стаята.

— Да, така звучи добре.

— Не й зле, милорд — кимна Харкър. И след това се изправи. — Е, миледи, сега излизам в градината. Таз’ сутрин Том съ занимава с розите. Ама не го бива чак толкоз с розите.

Поздрави барона и излезе.

— Благодаря ти, Ози — провикна се след него Сузана. — Ще се видим утре сутринта за уроците на Шиши. — Впери очи в котето, свило се на топка в скута й. — Прекрасно е, нали?

— Да, прекрасно е — съгласи се лорд Маунтвейл.

— Какви уроци могат да се дадат на едно коте? — заинтересува се Тоби. — То няма да иска друго, освен да играе, да яде и да спи.

— Засега те ще бъдат малко, тъй като още е много малко — обясни Роухън. — Ще бъде нещо като въведение в надбягването. Сам ще видиш, Тоби. А сега, не бихте ли искали да закусим?

Баронът вдигна спящото животинче от скута на своята съпруга, погали го леко с пръсти по гушката и го постави на рамото си. Всичко изглеждаше толкова естествено. Сузана се притесни само за момент, че котето може да падне, но тревогите й бяха напразни. Не, Роухън знаеше точно какво прави.

Последва го към трапезарията. Тоби ги остави, защото трябваше да тръгва към селото за уроците си с мистър Байъм.

Двамата останаха сами. Маунтвейл свали животното от рамото си.

Но когато лакеят вдигна сребърния капак от подноса с бекона, нослето на мъничето започна да мърда.

— Не, няма да ядеш на масата — заяви баронът и го постави върху килима до своя стол. Наряза няколко миниатюрни парченца бекон върху една чиния и я постави пред муцунката му. След това сложи до нея и купичка с мляко. — Съвсем малко бекон — обясни разсеяно на Сузана той. — Прекалено е силен още за стомахчето на едно бебе като него, но толкова малко няма да му навреди.

— Днес ли тръгваме за Оксфорд?

Роухън изправи гръбнак. Животното лочеше млякото. Беше изгълтало трескаво бекона на две хапки.

— Защо питаш?

— Вчера каза, че ще ходим.

— Не мога да си представя, че би искала да дойдеш с мен сега, Сузана. Ще трябва да спиш в една стая с мен в страноприемниците, в които отсядаме. Няма да има къде да се криеш.

— О, това ли.

Бе вперила очи в чинията си. Намазаната с масло препечена филийка увисна в ръката й.

— Да, това. Аз несъмнено ще изчакам да заспиш, за да атакувам прекрасната ти особа.