Катрин Каултър - Дивият барон

— Това е изключително странно, но в момента няма значение. Роухън, трябва да бъда честна по този въпрос. Не съм мекушава, нито пък някога ще бъда като Шарлот.

— Тук събра много точки. — Баронът потърка брадичка с кокалчетата на ръката си. — Аз обаче си давам доста добре сметка за това какво не си. През следващите години може би ще разбера и какво си.

„Следващите години.“ Това бе предостатъчно. По-точно — прекалено. Не можеше да понесе повече. Мислеше, че е омъжена, но се бе оказало, че не е така. И сега се бе озовала в положението на самотна жена с незаконно дете, защото бе доверчива глупачка, защото бе повярвала на един младеж, който й се бе струвал прекалено съвършен за нея — спокоен, мил, вдъхващ доверие. Ах, как се бе подиграла с нея съдбата. Какъв бе всъщност Джордж? Защо бе постъпил така?

Това нямаше значение. Нищо от тези неща не бе реално. Макар да не можеше да каже какво точно бе.

— Тоби, утре си тръгваме от Маунтвейл Хаус. Връщаме се в Мълбъри Хаус.

— Нямаш никакви пари, Сузана — рече меко и същевременно непреклонно младият мъж. — Няма да стигнете далеч. А и не можете да вървите пеш до Мълбъри Хаус, особено пък с Мариан.

Сузана не можеше да намери повече думи. Беше достатъчно да гледа Роухън, за да си даде сметка колко глупаво се бе проявила. Не, не можеше да понася повече този товар. Обърна се кръгом и излезе от кабинета.

— Тоби, остани тук, връщам се. После ще обсъдим заедно какво може да се направи.

— Не мисля, че е в цветущо състояние в момента, Роухън.

— И аз не бих бил на нейното място.

Господи, колко уродливо бе всичко, което бе принуден да й каже!

Тази вечер щеше да я остави да прави каквото си иска, но утре… утре нямаше да й позволи да напуска къщата.

На горната площадка я посрещна Лоти, която изглеждаше на края на силите си. Мариан крещеше в ръцете й.

— Дадох й две парчета ябълков сладкиш, мисис Карингтън… ъъ, миледи. Само две, както ми казахте. Но сега я боли корем и аз не знам какво да правя.

Внезапно принудена да се върне от царството на абсурдното в света на реалното, младата жена пое дъщеря си и се опита да я утеши.

— Случват се такива неща, Лоти. Грешката не е твоя. Ще видя дали мисис Бийт има нещо, което ще й помогне.

Поне не бе извикала на бавачката, че не е „миледи“.

— Аз ще се погрижа за това — обади се зад гърба й баронът. Погледна към ридаещото момиченце, отпуснато върху рамото на майка си с напъхано в устата юмруче. — Само след момент ще се почувстваш отново прекрасно, малката.

— Роухън!

— Веднага се връщам, Мариан.

И изчезна надолу по стълбите. Сузана закрачи напред-назад, като се стараеше да успокои детето. Маунтвейл се появи след минута със стъклена чаша в ръка. Момиченцето погледна към нея и се разхленчи.

Роухън повдигна с пръст брадичката й.

— Чуй ме, мишленце, ще изпиеш това до дъно. Мисис Бийт ми го даваше, когато бях малко момче. Върши хубава работа, а и вкусът му не е лош. Само след момент ще пожелаеш да танцуваме бърз шотландски танц.

— Не знам как — изхълца детето.

— Ще те науча, но първо трябва да ощастливиш отново коремчето си.

За учудване на Сузана, младият мъж подръпна назад главата на дъщеря й и започна да й дава да пие от течността. И Мариан, която никога не се предаваше лесно, изпи всичко до последната капка.

— Прекрасно. Сега ще те занеса долу. Трябва да бъдем близо до пианото, за да мога да те науча как да танцуваш, когато пожелаеш.

Момиченцето се премести охотно в него. Все още хълцаше и скимтеше. Очевидно му имаше доверие.

Без да каже нищо повече на двете жени, баронът заслиза по стълбите. Детето се бе излегнало върху рамото му, напъхало пръстчета в устата си. Сузана можеше да чуе мляскащия звук от десет метра разстояние.

— Е — обърна се към Лоти тя, — трябва да стягам багажа. Сутринта тръгваме.

— До Оксфорд с негово височество ли ще ходите?

Несъмнено бавачката бе запозната с всяка дума, с всяко изражение, с всяко и най-дребно предположение във връзка с историята, която лорд Мантвуейл бе разказал на трите матрони. Сега вече сигурно всички знаеха за нея. Скоро всички в южната част на Англия щяха да разберат за нея.

— Може би — отвърна тя, тъй като нямаше желание и сили за каквито и да било обяснения.

Запъти се към стаята си, за да завари там Шарлот, която я очакваше в скандален тоалет от кремава коприна и пера. Дългата й руса коса бе спусната по гърба, гладка и прелестно мека.

— Наистина страхотно събитие — обяви тя, когато младата жена влезе в спалнята си. — Такова вълнение не съм преживявала поне от две седмици. А и то бе от съвсем друг характер. Човек трябва да се приспособява непрекъснато. Скъпият ми син ме запозна само с някои основни моменти, но сега ти си тук и ще ми разкажеш всичко в подробности. Знам толкова малко, защото той искаше да говори с теб и да се увери, че си добре. Не пропускай дори най-досадните подробности, Сузана. Струва ми се, че никога не съм се забавлявала толкова много. Но, знаеш ли, това все пак бе разочарование за мен. Скъпото ми момче е имало право в това отношение. Възлагах такива надежди на него.

— Според лейди Донтри вие сте искали Роухън да се ожени или за жена като вас, или за някоя по-свита и с по-мек характер, така че да може да продължи да си живее все така безпътно, без съпругата му да му създава неприятности или да се меси.

— Колко е проницателна скъпата Реджайна. Дори след всичките тези години все още е способна да ме изненада. Не често, но от време на време… „Реджайна“ не е ли очарователно име? Жалко, че не го заслужава. Та така, тя значи „те закопала“… струва ми се, че точно така се изрази Тоби. Заедно с Алмирия и Елса. Трите заедно изглеждат съвсем правдоподобно в ролята на Парките, като Реджайна определя насоките. А после се е появил Роухън, за да обяви, че всъщност си му съпруга. След като сте женени от пет години, очевидно вече не сте младоженци. Чудех се дали да му повярвам. Вярно ли е, че дори не си виждала бедния Джордж?

Сузана я погледна безпомощно, онемяла от притеснение.

— Изглеждаш абсолютно изтощена, Сузана. Ела да седнеш. Всичко е наред, само седни. Роухън ще се погрижи за Мариан. Не е ли странно? Гледах го как се занимава с нея, сякаш го е правил от години. Но той всъщност се е занимавал, нали? Беше ли с теб, когато се роди тя?

— Не, не беше. Не успя. Тя се роди малко по-рано.

— Онова, което не разбирам, е защо той те доведе тук под претекст, че си вдовица на Джордж. Защо не просто като съпругата на Роухън, ако изобщо си такава?

Потъваше бързо. Скоро и носът й щеше да се озове под движещите се пясъци. Какво да прави? Да каже истината на Шарлот? Да й каже, че нейният любим, стеснителен Джордж я бе излъгал и предал по най-позорен начин, за да се добере до леглото й ли? Какъв трябваше да бъде човек, за да направи подобно нещо?

Много млад мъж без никакви скрупули. Кой знае как, но бе сигурна, че баронът никога не би постъпил така осъдително. Сузана поклати глава.

— Да не би да се опитваш да измислиш някоя подходяща за мен лъжа?

— Не, мадам. Но ви моля да говорите със сина си за всичко това.

— А, значи се страхуваш, че няма да ми кажеш същите неща по същия начин?

В отговор младата жена само отново я изгледа безпомощно. Май започваше да се усъвършенства в това.

Лейди Маунтвейл се изправи, прокара тънките си пръсти по перата на китката си.

— Възнамерявах да се насладя за известно време на Огъстъс, а след това да се върна в Италия. Винаги съм обожавала Венеция. Всъщност, дори си играех с мисълта да взема Огъстъс с мен. Но сега се появи тази… тази каша. Ще поговоря с Роухън. После ще видим какво ще правим. Поспи добре, скъпа.

Шарлот поне не я бе проклела или застреляла. Сузана се отпусна на стола, затвори очи за момент, само за момент. После щеше да си събере багажа.

Когато се събуди рязко, беше посред нощ и тя трепереше от студ. Затърси опипом свещи, но не откри нито една. Не можеше да събира вещите в тази тъмница.

Успя да се съблече, да постави внимателно великолепната рокля на свекърва си върху облегалката на стола и да се пъхне под завивките.

В мига преди да се унесе отново, внезапно осъзна, че Роухън сигурно бе давал на брат си много повече от двайсет лири на тримесечие.

Джордж не се бе грижил дори дъщеря му да бъде задоволена. Усети сълзите, горещи и парещи, да бликат от очите й и да се стичат по бузите. Целият й живот бе една лъжа. Глупостта й бе невероятна. Нищо чудно, че Джордж не бе пожелал да я представи на семейството си. Какво би могъл да каже? „Това е любовницата ми, а това — моето незаконно дете.“

Никога не се бе съмнявала в уверенията му, че баща му, а след това и по-големият му брат ще го лишат от наследство, а заедно с това — и нея, и Мариан. Трябвало му време, повтаряше непрестанно той. Скоро щели да бъдат заедно, едно семейство, и всички щели да разберат. Нищо чудно, че през последните години бе посещавал толкова рядко Мълбъри Хаус. Знаел е, че рано или късно ще бъде разкрит. А може би просто изобщо не ги бе обичал. Може би е бил отегчен. Не е желаел пак да го пита дали е казал на големия си брат. Вече не ги е искал. Дори собствената си дъщеря.

Щеше да го убие, ако вече не беше мъртъв.

Беше се самозалъгвала в продължение на пет години и сега й се струваше, че ще умре от мъка заради това. Проклинаше себе си още повече, отколкото неверния си любим. Винаги се бе мислила за много умна и проницателна. Плака, докато гърлото я заболя, докато не й останаха повече сълзи, но болката остана все така дълбоко в нея. Джордж я бе излъгал, защото тя не можеше да му предложи нищо ценно, защото заслужаваше само един фалшифициран брак.