Катрин Каултър - Дивият барон

Младият мъж видя вълнението в тъмносините очи на момчето, спомни си своите собствени вълнения по времето, когато бе на неговите години, и отвърна предпазливо:

— Ще помисля по този въпрос. Първо ще трябва да видим дали ще дойде в съзнание нашият разбойник. Все още се надявам, че ще ни каже нещо полезно.

— Какво е дал на Макбет папата? — попита отново Сузана; въпросът й бе по-скоро към самата нея, отколкото към другите. — Трябва да е било нещо, което е ценял, някакво съкровище. Но защо?

— Макбет е бил добър човек — каза Роухън. — Очевидно човек, на който е можело да се довериш. Може би папата е бил принуден да му даде това нещо, каквото и да е било то. Може да не е имал избор. — Разпери длани. — Това са само предположения. Но все пак е някакво начало.

— Има още нещо, прескъпи мой. Забрави ли за вечерята и бала, които даваме в петък вечерта? Хората вече са поканени и, естествено, приеха до един.

— Погледни лицето на Сузана, майко. Нищо чудно в петък все още да не може да се държи на крака.

— Не, ще бъда съвсем добре — обади се младата жена. — Но той е прав, Шарлот, лицето ми е в ужасно състояние.

— Само след два дена. Хмм! — Свекърва й прокара леко пръст по синините. — До петък би трябвало да изсветлеят достатъчно, за да могат да се прикрият с умело поставен грим. Сабин е наистина много добра в тази работа. Ще й кажа да се погрижи за теб.

— Тя не би трябвало да си слага грим.

Лейди Маунтвейл вдигна глава, погледна сина си и изви в дъга безупречните си руси вежди.

— Боже мили, прескъпи мой, защо не?

Той нямаше друг отговор освен:

— Не й е нужен. Ще изглежда глупаво с него. Ще прилича на някоя хористка от операта.

— Той би трябвало да е добре запознат по този въпрос — обади се Шарлот, очевидно с огромно задоволство. — С хористките от операта, искам да кажа.

— Не можете да отложите приема — рече Сузана. — Ако изглеждам зле, просто няма да се появя.

— Добре тогава — съгласи се деверът й, тъй като не виждаше какво друго можеха да направят. — Сложи си всичкия грим, от който се нуждаеш според майка ми.

Баронесата кимна и заяви спокойно:

— Няма да споря с теб, Сузана. Ще носиш една от моите рокли. Съмнявам се, че Роухън ще ти позволи да излезеш от леглото достатъчно дълго утре, за да ти вземат мерки за нова.

Младият мъж усети прилив на сладострастие. Тя беше болна, в леглото. Но това очевидно нямаше значение.

— Лягам си. Тоби, идваш ли?

В петък Сузана вече се държеше съвсем сигурно на крака. Синините по лицето й бяха избелели забележимо. Роухън знаеше, че майка му ще я покрие цялата с пудра, но очевидно нямаше думата по въпроса.

Колкото до негодяя, той най-после се бе събудил, но отказваше да каже каквото и да било. Просто обръщаше глава към стената всеки път, когато някой влезеше в стаята.

— Ще ми се да имах някои инструменти за мъчение — заяви баронът достатъчно силно, за да го чуе непознатият. — Мисля да отида до селото, за да видя какво може да направи по този въпрос ковачът.

Все още не можеше да изкопчи нищо от пленника.

Мариан не изпускаше майка си от поглед и надаваше вик всеки път, когато тя се опиташе да се отърве дори за момент. Роухън предполагаше, че не й пускаше ръката, дори когато ходеше по нужда.

Тоби и викарият Байъм изчетоха всичко, което успяха да открият за Макбет, крал на Шотландия, и за неговото царуване.

Роухън и Тоби възнамеряваха да тръгнат за Оксфорд в събота сутринта.

— Знаеш, че не можеш да дойдеш — обясни на снаха си младият мъж. — Мариан няма да те пусне да ходиш никъде, а и не желая да преживея отново нещо подобно на първото ни преминаване през Оксфорд. То беше истински кошмар. Освен това може да се окаже опасно.

— В такъв случай не искам да вземаш Тоби.

Сам си беше вкарал автогол. Все пак отговори дипломатично:

— Ще помисля по този въпрос.

През тази топла, осветена от луната нощ, очакваха трийсет съседи. Баронът крачеше из вестибюла, като ту поглеждаше към стълбището в очакване появата на Сузана, ту се обръщаше към майка си, с вдигната нагоре великолепна руса коса, от която по гърба й се спускаха само няколко дълги кичура и с копринена рокля в светлопрасковен цвят. Като я видя, един от лакеите се захласна така, че изтърва ужасяващо грозната фруктиера, която стоеше от години в средата на огромната маса в трапезарията.

Къде се бавеше Сузана? В този момент чу, че някой се изкашля силно зад гърба му. Това бе Тоби, застанал на горната площадка на стълбището.

— Роухън? Миледи? Готови ли сте?

Зад момчето изскърца врата, последва вик.

— О, Тоби, как можа?

— Истински фанфари — заяви силно баронът. — Започва се. — Усмихна се в очакване. Тогава тя се появи до брат си. Младият мъж не помръдна. А и не мислеше, че би могъл да го направи, дори и да иска. Можеше само да я съзерцава. — Сузана?

Гласът му прозвуча ниско и дрезгаво. Продължаваше да я гледа, докато тя слизаше и с всяка следваща стъпка се приближаваше към него.

Движеше се толкова бавно и предпазливо, че лорд Маунтвейл започна да се пита дали не е сложила някакви нови обувки, които й убиват. Беше му се заклела, че вече нищо не я боли и не й се вие свят.

— Доволна съм — обади се Шарлот. — Лично ще поздравя Сабин, макар тя вече да знае прекрасно, е че е истински гений.

— О, Боже! — възкликна неволно синът й, въпреки че не възнамеряваше да казва каквото и да било.

Беше виждал десетки жени, по-красиви от снаха си, но те не бяха оставили никаква следа в душата му.

Сузана спря и най-после го погледна. Прокара език по горната си устна.

— Добре ли изглеждам? Роклята е на майка ти, но тя ме увери, че цветът ми подхождал. Никога досега не съм носила този нюанс на синьото. Да не би да е прекалено светло? Или прекалено тъмно? Тоалетът е прекрасен. Досега не съм притежавала нещо толкова хубаво. Сабин ми направи прическата. Добре ли е? Харесват ли ти всички тези плитчици, лимби и тям подобни?

Младият мъж положи усилия да се концентрира.

— Харесвам този нюанс на синьото и панделата в същия цвят в косите ти. Изглеждаш приемливо. Да, дори прекрасно. Готова ли си? Мисля, че чувам да пристигат първите ни гости. Майко, ела да ни дариш с по една нежна усмивка и да увериш бедната Сузана, че няма да изплаши гостите.

— Да, прескъпи мой. Ти не ме посрами, Сузана.

— Благодаря, Шарлот.

— Къде е Мариан? Най-после те пусна, така ли?

Младата жена се усмихна, макар да беше толкова нервна, че се чувстваше като пред припадък.

— Обещах й от ябълковия сладкиш на готвачката, ако се отдели от глезена ми.

Тоби, целият в черно по подобие на барона, се засмя и разтърси глава.

— Мариан е малка негодница. Попитах я кое иска, майка си или ябълков сладкиш, и тя изкрещя „сладкиш“ с цяло гърло.

— Звучи интересно — обади се лейди Маунтвейл.

Лорд и лейди Донтри пристигнаха първи. Роухън харесваше лорда, който се грижеше добре за земите си и се отнасяше справедливо към арендаторите. Имаше късмет и с децата си, но съпругата му беше друго нещо. Тя контролираше мъжа си, четирите дъщери и двамата им сина и дори превзетата мисис Гибс, местна матрона, която можеше да проследи корените си назад до самия Уилям I. Маунтвейл предполагаше, че лейди Донтри би могла да нареже цяла риба с езика си, без да спре да говори.

И едва по средата на този прием узна за друг от големите й таланти. Вечерята бе преминала доста приятно и бе дошло време за танците.

Баронът изигра един котильон със Сузана, а след това бърз шотландски рил с майка си. Всички се отнасяха към снаха му с подчертано любопитство. Дочу коментари по повод нейното отвличане и как бе яздил обратно до Маунтвейл Хаус, като я държал гола в скута си. Бе очаквал да чуе подобни преувеличения. Като цяло обаче бе по-скоро горд от съседите си. Поне повечето приказки бяха добре прикрити зад шепите им. И се държаха учтиво със Сузана, когато не говореха за нея.

Наблюдаваше я докато танцува с Еймос Мортимър, един сух джентълмен, който отглеждаше свине, но не за да ги продава, а като домашни любимци. Тя танцуваше красиво. Колкото до нейния партньор, той също се справяше доста добре с това, макар на пръв поглед да изглеждаше, че прекалено тънките му крака не биха го удържали дори прав.

Беше почти полунощ, когато Тоби го хвана насред поредния шотландски танц.

— Побързай! Побързай, Роухън! Хванали са на тясно Сузана и ще я закопаят. Изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне. Или ще се строполи. Повечето пудра е паднала от лицето й и синините се виждат. По-бързо, трябва да сложиш край на това. Само ти можеш да го направиш.

— Кой? Какво да спра? За какво говориш, Тоби?

Но момчето вече бе изтичало навън от балната зала и хукна нагоре по стълбите. Роухън го следваше по петите. Да не би похитителят й да се бе измъкнал отново? Да не би да я бе пленил?

Тоби спря рязко пред отворената врата на стаята за почивка на дамите. Даде знак на младия мъж и притисна показалец към устните си.