— Това не ти е феодално владение, нито пък аз съм ти крепостна. Освен това сега, след като майка ти се върна, извинението, че имаш нужда от домакиня за приема, не върши работа.

— Не желая да те гледам във вид, достоен за последната беднячка. Съседите ще помислят, че не ти давам и пукнат грош. Всички ще заговорят зад гърба ми. Следващия път, когато отида в село Маунтвейл, хората ще се държат недружелюбно към мен.

— Роклята беше на майка ми.

Потрепването в гласа й трябваше да му послужи като предупреждение, но, пришпорен от гнева, Роухън не му обърна внимание.

— Когато си ги е шила, майка ти не е имала предвид да ги носиш и ти, особено когато в тях имаш толкова сърцераздирателен вид. Дори глезените ти се виждат. Една дама не може да се разхожда с разголени глезени. Нещо повече, чорапите ти са увиснали. Това е липса на всякакъв вкус. Използвай парите, за да сложиш в ред външността си.

— Наистина съжалявам, мадам — възкликна Сузана, — но повече не издържам.

И тя се спусна към барона и стовари с всичка сила юмрука си в корема му. Той изохка и се преви надве.

— Доста добре изпълнено — рече Маунтвейл, когато бе способен отново да говори. — Радвам се, че не ме удари малко по-надолу. Никой мъж не може да говори толкова скоро, ако го ударят в… — В този момент забеляза Мариан, която ги наблюдаваше с широко отворени очи. — Няма значение. Сега отиваш в стаята си, Сузана. И бъди сигурна, че с теб ще се разправя по-късно.

— Мамо, защо удари Роухън?

О, Боже. Колко глупаво се бе проявила. Преди да успее да намери някакво извинение, девер й отвърна:

— Учех я как да се защитава, Мариан. Нали ме чу като й казах, че ударът й бе много добър. Наистина беше добър. Ще я науча на още.

Беше сигурен, че чу снаха си да изпъшква.

— Преди да тръгнеш, Сузана — обади се невъзмутимо Шарлот, като че не се бе случило нищо особено, — искам да споделя с теб, че научих от сина си за твоите неприятности. За неизвестната особа, която се промъквала първо в Мълбъри Хаус, а сега — и тук. Това ми се стори доста объркано. Трябва да обсъдим заедно този въпрос и да видим дали ще стигнем до причината, накарала непознатия да прави толкова опити. Ако открием нея, ще бъдем наясно и с мотива.

Младата жена, неспособна да отговори, само се взираше във великолепното създание, което я наблюдаваше от мястото си върху килима.

— Съгласна съм с казаното, мадам. Но нима не го чухте? Не чухте ли по какъв начин ми говори? Той ми заповядваше. Не може да одобрявате държанието му.

Лейди Маунтвейл занавива един златен кичур около показалеца си, като в същото време внимателно отдели ръката на внучката си от устата й. Присви рамене, постави момиченцето в скута си и се облегна на канапето.

— Скъпа моя, той ми е син, най-големият ми син. Никога не ми е причинявал и най-малката тревога. Приемаше всички поучения както от баща си, така и от мен. Доставяше ни радост от най-ранните си години. Репутацията, която си извоюва, е изключителна за един толкова млад човек. Гордея се изключително много с него. Какво трябва да стори майката на подобен син?

Сузана премигна един-два пъти, после си пое дълбоко въздух, но очевидно и това не й помогна, затова заговори отново:

— Но, мадам, той е развратник, же…

— Не съм никакъв развратник!

— Не, прескъпи мой, точно такъв си. — Шарлот спря за момент и присви устни. — Но аз никога не бих те нарекла така. Думата е прекалено груба, прекалено остра. „Развратник“. Божичко, тя кара онзи, за когото е предназначена, да изглежда нелюбезен, а всички знаят, че барон Маунтвейл е най-очарователният джентълмен. Той е много търсен и обичан. Дамите го преследват. Ако в нещо се прекалява — и аз се моля да е така — жените го принуждават да стига до тези крайности. Но не непрекъснато, мисля. Роухън?

— Не, майко, не непрекъснато. — Очевидно не можеше да направи нищо по въпроса. Вдигна ръце и продължи: — Сузана, в петък вечерта ще се съберем в тесен приятелски кръг. Ще бъдем вероятно петнайсет-двайсет съседи. Ще ти бъда безкрайно благодарен, ако се облечеш както подобава — като вдовица на Джордж, не като домакиня на партито. Така, сега извеждам Тоби да поязди. Трябва вече да се е върнал от уроците си с викарий Байъм.

— Мислех, че искаш да му купя пони от моите петстотин лири.

— Така и ще направиш. Но реших, че брат ти е вече прекалено голям за пони. Понито е за Мариан. На Тоби му е нужен кон. Аз лично ще се погрижа за това. Фермата на Брандърлий не е далеч от Маунтвейл. Ще отидем там. В момента обаче разполагам с няколко коня, които ще му свършат работа.

— Джентълмените — започна да обяснява майка му още преди да бе успял да излезе през вратата, — не обичат да им се противоречи право в лицето, Сузана. Била си омъжена за Джордж, сигурно си го разбрала.

— Не, мадам. Джордж не идваше често в Мълбъри Хаус. Наученото от мен е толкова малко, че е равносилно на нищо.

— О! — възкликна Шарлот, като се питаше дали синът й бе изгубил страстта си веднага след създаването на Мариан. Подобна възможност действаше изключително депресиращо, ако бе истина. — Съжалявам, скъпа.

— И аз, мадам.

„Но не съвсем“ — помисли си младата жена, докато носеше дъщеричката си нагоре по стълбите, за да я сложи да спи. През последните няколко години го бе виждала рядко. Съмняваше се, че дори щеше да познае собствената си дъщеря, ако я срещнеше на улицата. Но ги бе издържал до смъртта си.

Петстотин лири стерлинги. Щом стигна в стаята си, Сузана седна незабавно зад малкото писалище, извади лист хартия от едно от деликатните чекмеджета и започна да прави списък.

Ядоса се страшно на себе си, когато по-късно прегледа написаното и откри, че „дрехи“ бе сложено на първо място.

Баронът бе развратник, който садеше с безкрайно внимание невен. Всичко това бе много странно. „Развратник“. Шарлот имаше право, подобно определение беше недопустимо. То не му подхождаше изобщо, което също бе странно, тъй като бе известен женкар.

* * *

Сузана спеше дълбоко, останала сама за първи път. Мариан спеше в детската си стая със своята бавачка Лоти. Бети бе напуснала, за да може да се грижи за болната си майка. Сузана сънуваше някакъв непознат мъж, който окопаваше лехите с цветя. Повтаряше непрекъснато през рамо, че не си пада по луковици, че те винаги изгнивали и никога повече нямало да сади от тях.

После измъкна една сивкава луковица, повъртя я в ръцете си и я тикна под носа й.

— Помириши я — рече той.

Макар да не желаеше, младата жена вдъхна дълбоко. Миризмата я задуши. Беше силно сладникава. След това тя достигна до гърлото й и я изгори. Сузана се задави отново.

Започна да се бори. Внезапно се събуди; над нея се беше надвесил някакъв мъж и държеше мокра кърпа върху носи и устата й.

Младата жена опита да се отдръпне, да се откъсне от тази кърпа, но другата му ръка я държеше за тила и не й даваше да помръдне. Успя да задържи дъха си, като раздаваше удари наляво-надясно, но не за дълго. Той я удари безцеремонно между ключиците и въздухът излезе от дробовете й.

Главата й се замая. А след това престана да усеща каквото и да било.

* * *

— Милорд, мисис Карингтън си е отишла!

Това беше Фиц. Лицето му бе бяло като развалената яка. Спря задъхан пред прага на спалнята на своя господар.

— Какво искаш да кажеш? Как така си е отишла? — Роухън разтърси глава, за да се освободи от странния си сън. — Едва седем сутринта е, Фиц. Може би е отишла да поязди, може би да поиграе с Мариан, познаваш вече малката немир…

— Няма я, милорд. Няма я! Елси решила да надникне в стаята й, когато минавала край нея. Леглото й било празно, чаршафите — изпомачкани и разхвърляни. Стаята й била претърсена.

— Претърсена? Сигурен ли си? Каза, че Елси си пада по драмите. Провери ли сам твърденията й?

Младият мъж отметна завивките. Беше гол и дървеният под му се стори по-студен от парче лед под босите крака.

— Халата ви, милорд. Така е по-добре. Сега вече може да се появите пред хората, но момичетата може би биха предпочели да излезете пред тях в естествен вид. Да, проверих, за да се уверя, че Елси не е дала отново простор на фантазията си. Мисис Карингтън я няма, милорд. В стаята й цари ужасна бъркотия. Някой я е отвлякъл.

Баронът изруга като каруцар.

— Всички врати бяха заключени, хората ми патрулираха из района. Какво каза лакеят, който пазеше на входа?

— Не знам. — Икономът пребледня дори още по-силно. — О, Божичко, не знам.

И почти избяга от стаята, последван от Роухън.

Никой от прислугата не беше пострадал. Нико пък бе забелязал нещо.

Шарлот огледа внимателно и нежно Огъстъс, за да се увери, че не е наранен.

— Нито сте видели, нито сте чули нещо, така ли?

Четиримата лакеи поклатиха глави.

— Не, милорд — обади се Огъстъс. — Не сме затворили очи от полунощ, когато поехме дежурството от предишната смяна. Не забелязахме нищо, което да ни смути.

Младежът се изразяваше много добре. Лейди Маунтвейл несъмнено щеше да оцени този факт. Баронът поклати глава. Кой се интересуваше, че Огъстъс говори като някой дребен земевладелец?

Крадецът я бе отвлякъл, но как?

* * *

— Милорд, съжалявам, но Мариан търси мисис Карингтън. Къса се от плач и Лоти се е видяла в чудо. Тя е нова и детето все още не е свикнало с нея.

— Идвам — рече Роухън.

През изминалите шест часа бе претърсил какво ли не с хората си с надеждата да открие някакъв знак от Сузана. Нищо, не бяха открили абсолютно нищо. Сега вече бе истински разтревожен, но не знаеше какво да прави. Щеше да хапне, а след това да продължи издирванията си. Майка му, облечена с бричове, яке и ярка шапка, току-що се бе присъединила към другата издирваща група.

Лоти се опитваше да успокои пищящата Мариан, която се извиваше лудо в ръцете й. Младият мъж се приближи до тях и рече: