— Една посетителка. Роухън каза, че е майка му, но явно се шегуваше. Това е невъзможно.

— Защо да е невъзможно?

— Тя е повече от красива, Сузана. Моля те, среши си косата. Имаш ли някакви бляскави фиби, с които да я задържиш?

— Не, нямам. — Все пак се приближи до тоалетката и започна да оправя прическата си. Среса косите си назад и ги върза на тила. Усмихна се на момчето в огледалото, след това прибра няколко кичурчета зад ушите си. — Е, така по-добре ли е?

Той я огледа.

— Малко. Ами роклята, Сузана? Нямаш ли нещо, с което ще изглеждаш по-бяла и, може би, по… ъъ, по-нежна и…

Не знаеше кои думи да употреби. Но сега вече младата жена разбра, че долу с Роухън трябва да беше някоя изключителна красавица. И със сигурност — не майка му. Неговата майка трябваше да е възрастна жена, а не младо момиче. А и нали той й бе казал, че в момента тя е някъде из Европа? Дали не беше някоя съседка? Или любовница? Дори човек с неговата репутация не би довел любовницата си вкъщи. Тоби сигурно бъркаше нещо. Въпросната дама не можеше да е майката на барона.

— Май искаш да изглеждам по-апетитна, а?

— Така ми се струва — намръщи се момчето. — Но дори след като открих какво означава „апетитна“, все още си мисля за храна, като чуя тази дума.

Сузана се усмихна и разроши косите му с ръка.

— Ето — рече тя и поощипа бузите си. — Така малко по-добре ли е?

— Нейната уста изглежда така, сякаш е яла ягоди.

О, Боже.

Никога не беше употребявала грим. Нито някоя майка, поне не сред майките, които бе виждала. Коя беше тази особа?

— Роухън каза също така да доведеш Мариан, ако е в настроение.

— Добре. Да я вземем. Тоби, тази жена все пак може ли да е майка му?

Малкият раздруса буйно глава.

— Не, това е невъзможно. Роухън се пошегува с мен. Прекалено е млада, Сузана. Ще видиш. Изглежда като да му е сестра, но нали сестра му е умряла отдавна?

— Така мисля.

Възможно ли беше да е майка му, известната красавица, обожавана от покойния си съпруг и от обществото, която вероятно имаше повече любовници, отколкото рокли притежаваха най-богатите дами?

Десет минути по-късно тримата стояха на прага на салона, Мариан между вуйчо си и майка си. Тъй като младата жена не беше на осем години, тя не се втренчи в новодошлата. Но затова пък разбираше прекрасно защо брат й се бе ококорил така. Дамата беше красива. Нищо чудно, че Роухън бе толкова красив. Както и Джордж. Запита се за момент как ли изглеждаше викарият Тиболт. Ако приличаше на майка си и братята си, младите момичета от неговото паство сигурно се надпреварваха коя ще успее да го заведе пред олтара.

Сузана подръпна старата си износена вълнена рокля, но това не помогна.

— А, ето ви и вас. Елате да се запознаете с майка ми, лейди Маунтвейл. Майко, това ли е младата дама, която си видяла във виденията си? И която била толкова уплашена?

— Да — отвърна без колебание запитаната. — Колко странно, синко, че изглеждаше така безпомощен.

Младата жена премигна и погледна объркано първо към барона, а след това — към майка му.

— Не разбирам. За какво става дума?

— Ще поговорим по-късно по този въпрос — отвърна Роухън.

— А кое е това сладурче? — попита внезапно Шарлот, загледана в Мариан.

— Това — обяви с огромна наслада синът й, а зелените му очи блеснаха игриво, — е твоята внучка, майко. Дъщерята на Джордж. Това е Сузана Карингтън, вдовицата на брат ми. А Тоби е нейното братче.

За изненада на младия мъж, Шарлот падна на колене пред момиченцето. Не направи опит да го прегърне. Само го съзерцаваше. Детето отвръщаше със същото.

— Тя е копие на Джордж — рече най-сетне лейди Маунтвейл. — Тя е копие и на теб, и на мен. И дори е взела очите на скъпия ти татко.

Изправи се, обърна се към сина си и избухна в плач.

— Майко!

Младият мъж я притисна към гърдите си и започна да я потупва успокояващо по крехкия гръб.

— Хайде, майко, тя не е толкова голяма, само едно малко момиченце. Наистина е съвсем мъничка. А никой няма да повярва, че може да бъдеш баба.

— Моля ви, мадам, Роухън е прав — обади се Тоби. — Никой никога няма да повярва, че сте баба на Мариан. Вие изглеждате като майка й, само дето досега не съм виждал толкова красива майка като вас. — Очевидно вдъхновен, малкият продължи: — Мисля, че приличате по-скоро на по-голямата й сестра, мадам. Да, точно така. Ами да, Сузана изглежда по-стара майка от вас.

Лейди Маунтвейл вдигна глава. „Дори плачът й е красив“ — помисли си синът й. Сълзите блестяха като диаманти сред гъстите й ресници. Какво беше това? Та тя се смееше през сълзи.

— О, прескъпи мой, това е най-прекрасното нещо. Не виждаш ли? Това означава, че Джордж не беше пълен аскет. Във вените му все пак е текла гореща кръв. С баща ти бяхме изгубили надежда, тъй като нито веднъж не обърна ни най-малко внимание на младите дами, с които го запознавахме. А той дори е създал дете! Това е повече от прекрасно! Дори се е оженил за това прелестно момиче. Ах, великолепно! И кажи ми, Роухън, не си ли съгласен, че Мариан е пълно негово копие? Толкова съм щастлива, че ще накарам Фиц да донесе още шампанско. Тоби пие ли вече шампанско?

* * *

— Момичето е представително — казваше на сина си Шарлот по-късно същата вечер; двамата се бяха настанили удобно в кабинета му. — Подходящо облечена тя дори би била доста въздействаща. Ще се погрижа за това утре. А, трябва ли да пиеш този противен чай, прескъпи мой? Какво ще кажат хората, ако някога те видят?

Беше забравил. Имаше тенденция да забравя, когато не беше в Лондон, но побърза да отвърне:

— Това е само временно отклонение, майко.

Лейди Маунтвейл обаче все още го гледаше смръщено.

— Надявам се да е така. Така, да се върнем към вдовицата на Джордж. Какво ще правим с нея?

— Сега вече тя живее тук. Писах на леля Миранда. Ако е все още жива, може би ще се съгласи да дойде да живее при нас и да бъде компаньонка на Сузана.

— Дори старата томахавка Миранда не е достатъчна компаньонка, щом ти си наблизо, Роухън. Последното, което чух за нея, бе, че наближавала последния си час. Или може би беше, че вече е преминала в отвъдното, забравих. Тя никога не ме е харесвала, както знаеш. Странно, но е така. Предполагам обаче, че наистина ще имаме нужда от компаньонка, като се има предвид славата ти на прелъстител и развратник. Ще стане така, че всички ще помислят Мариан за твое незаконно дете. — Шарлот спря да говори за момент, отпи от своето шампанско и внезапно очите й светнаха. — Но това е съвсем приемливо. Ти нямаш никакви незаконни деца. Крайно време е да оправдаеш очакванията, като представиш едно копеле на обществото и на твоята любяща майка.

— Струва ми се, че Сузана би предпочела детето й да не е копеле, майко.

— Сигурно си прав. Една законна наследница на рода Карингтън. Прекрасно наистина.

Отпи отново от шампанското.

— А сега, майко, би ли ми разказала за чудодейното си видение? Каза, че Сузана наистина е младата дама, която си видяла.

— Да, а ти стоеше до нея с безпомощен вид… а това не ми хареса особено, Роухън.

— И на мен. Нищо друго ли нямаше?

Майка му се намръщи замислено и резултатът беше прекрасен.

— Помня, че двамата се намирахте в нещо като пещера. Беше много мрачна и тъмна. Изглеждаше така, сякаш никой не е стъпвал в нея от незапомнени времена. Наоколо имаше и други хора, но лицата им бяха размазани и неясни. Виждах добре единствено лицето на скъпата Сузана и на теб самия. Това е всичко. Съжалявам, прескъпи мой, не помня нищо друго.

Младият мъж не знаеше какво да мисли. Майка му бе имала подобно видение?

— Какво мислиш за Мариан?

— Моята внучка — произнесе бавно лейди Маунтвейл, сякаш се наслаждаваше на тези звуци. — Каква плашеща дума за една дама. Тя наистина е копие както на Джордж, така и на теб. Баща ти винаги въздишаше, когато кажех, че, като се изключат зелените Карингтъновски очи, всичките ни момчета приличат на мен. Все пак приемаше този факт като справедлив, тъй като аз вършех по-трудната част около създаването на нашите деца. Иска ми се само Джордж да ни бе казал, че се е оженил. Предполагам, че се е страхувал да не му забраним, тъй като е бил съвсем млад, когато е свършил тази работа.

— Може би — отвърна Роухън, като търсеше начин да я отклони от темата на разговор.

— Иска ми се да ни бе казал поне, когато Сузана е била бременна. С най-голяма радост щях да се грижа за нея. Щях да я съветвам. Щях да й кажа как да се справи с ужасните родилни болки. Ти, прескъпи мой, ми причини най-страшните болки, но аз почти съм ги забравила.

— Благодаря ти, майко.

— Никога не съм те обвинявала, прескъпи мой, но крещях много на скъпия ти баща. Доколкото си спомням го нарекох с множество имена, от които нито едно не му прилягаше. Бедният човек, той така обезумяваше всеки път, когато преживявах убийствената агония на раждането, че не можеше да понесе да стои край мен. Да, избягваше при някоя от своите любовници, за да го успокои. Изпитваше непоносима вина, задето ми причиняваше тези страшни мъки. След като ти се появи, Роухън, отидохме в Италия. Обожавам Венеция, баловете с маски и красивите италианци. Те… добре те, това не е чак толкова важно сега. — Тънките й бели пръсти се насочиха към бляскавото диамантено колие на шията й. — Тази прекрасна дрънкулка ми подари за раждането на Тиболт.

— А какво ти даде татко за раждането на Джордж?

— Джордж се появи толкова бързо, че скъпият ти татко не успя дори да излезе от къщи. Едва бе прекрачил прага с единия си крак, когато брат ти дойде с рев на този свят. Мисля, че ми подари обици. Колкото до бедната ми Клариса, тъй като тя бе единствената ни дъщеря, татко ти ми обеща да й даде впечатляваща зестра. Това, разбира се, бе чудесно, но аз заявих, че искам да получа веднага и моя подарък. И той ми даде една кобила. Нали си спомняш Джоузефин? С хубавите, одухотворени очи и издължената, нежна муцуна?