— Очите ти имат прекрасен сивосин нюанс. Роклите ти обаче — поне тези, които съм видял — не са достойни за тях. Изглеждат така, сякаш си ги носила цяло десетилетие. Реших да поканя една шивачка от Ийстбърн да се погрижи за това.

Вилицата й издрънча върху чинията. Лицето й вече не излъчваше спокойствие. Внезапно бе почервеняло.

— Милорд, нищо такова няма да направите. От вас се иска само да ми дадете парите на Джордж. Аз сама ще се погрижа за себе си, за Мариан и за Тоби. Наистина сте много мил, но аз не желая да харчите собствените си пари за мен, нито пък да ви бъда задължена.

— Не мога да ти дам двайсетте хиляди лири.

Подобно твърдение бе прекалено смело, но стореното бе сторено.

— Но вие ми казахте…

— Казах ти, че трябва да живееш като пълноправен член на семейство Карингтън, какъвто си. Освен това отговорността за теб се пада на главата на семейството и в конкретния случай това съм аз. Завещанието на леля Мириам уточнява в подробности това.

— Но в такъв случай къде остават двайсетте хиляди лири? Не мога ли да ги получа, ако остана да живея тук?

— О, не, ще получаваш периодично определена сума. Наследството се изплаща на малки части всяко тримесечие до старостта ти.

— Много странно изискване. Освен това аз съм вдовица, вдовицата на Джордж. Тя определено не може да е искала да натрапи една вдовица на семейство Карингтън. Една вдовица със сигурност не би трябвало да получава сумата на части, като месечна издръжка, нали?

Баронът повдигна рамене, като дъвчеше бавно друга хапка бекон; беше хрупкав, точно както го обичаше. Почвата под краката му вече не изглеждаше толкова сигурна, но той не се отказваше.

— Съжалявам — отвърна Маунтвейл. — Няма как да го избегнем. Ти си член на семейство Карингтън. Според завещанието аз трябва да отговарям за теб. Но не си задължена да живееш тук. Ако предпочиташ може да отидеш в жилището на Тиболт, то се намира на около двайсет мили източно оттук в Еджтън-он-Хъф. Но то е много малко. Съмнявам се, че този вариант е подходящ. Тиболт ще трябва да се ожени в близко бъдеще. Не би искала да се натрапваш на младоженци, нали?

— Искаш да кажеш, че си единственият Карингтън, така ли?

— Единственият подходящ. Не, да не забравяме майка ми. Тя обожава да пътува и не прекарва кой знае колко време в Англия. Но следващия път, когато се върне, може би ще погледне внучка си, ще въздъхне от щастие, че е станала баба и ще реши да пусне корени. — Тези думи го накараха да се намръщи. — Аз лично не бих разчитал на подобно развитие на нещата. Всъщност, почти ми е невъзможно да си го представя. Майка ми е свободна натура, не се обвързва с нищо, както знаеш.

Младата жена се разсмя и разтвори ръце.

— Както виждам, сър, майка ти е истински оригинал.

— Да, така е. И аз я обичам много. Сега, колкото до новите ти рокли…

— Не, не мисля така. Кога ще ми дадеш моята тримесечна част от наследството? Възнамерявам да я спестя.

Как, по дяволите, можеше едно завещание да забрани на наследника да спестява получената сума? Единственото, което знаеше Роухън, бе, че няма да й позволи да напусне Маунтвейл. Защо? Здравият разум нямаше нищо общо с това желание.

— Би могла да спестиш известна част, предполагам. Но, знаеш ли, възнамерявам да устроя увеселение и ти ще играеш ролята на домакиня. Но не можеш да го направиш с някоя от роклите, които видях.

Сузана се вгледа съсредоточено в купчинката бъркани яйца в единия край на чинията си.

— Ще помисля по този въпрос — рече най-после тя, без да го погледне.

* * *

Беше тъмна, бурна нощ, от онези, които изпълваха Роухън с необяснимо безпокойство. Той крачеше из кабинета си. Спря и отпи от чая, останал на дъното на чашата. Беше изстинал.

— Милорд.

Едва не се спъна, толкова бързо се обърна при звука на гласа й. Сузана стоеше на вратата, разпуснала разкошните си дълги коси, облечена с избеляла светлосиня нощница и тъмносин пеньоар, и двете по-подходящи за някоя камериерка на неопределена възраст. Вероятно бяха принадлежали на майка й или баба й. Но това нямаше значение — тя и така изглеждаше прекрасно. Подобна мисъл не му бе идвала наум до днес. Всичко това нямаше смисъл. Щеше да се справи с този дребен проблем. Тя беше майка, за Бога. Но беше и прекрасна… о, не, това бе абсурдно.

Постара се гласът му да прозвучи безизразно.

— Минава полунощ. Какво искаш?

— Сетих се нещо, което би могло да ни помогне. Видях, че под вратата свети и реших да ти кажа.

Баронът посочи към един стол. Младата жена тръгна към него. Когато мина покрай камината, искрите внезапно образуваха пламък и това съвпадение даде възможност на погледа му да премине под дрехите й.

Маунтвейл преглътна. Трябваше да отиде в Лондон. Да се отдалечи от нея. Увеличеше ли разстоянието помежду им, всичко щеше да се върне към нормалното си положение. Защо не беше угасил огъня в камината?

Преглътна отново.

— Седни — подкани я Роухън.

Ако не се беше отдалечила от проклетата светлина на пламъците, щеше да му се наложи да седне възможно най-бързо зад бюрото си. И тя несъмнено щеше да отгатне какво означава всичко това, особено ако забележеше искрите в очите му и ако той не можеше да отдели поглед от гърдите й и беше неспособен да говори свързано.

Сузана застана зад едно дълбоко кресло и се приведе леко напред. Косата се плъзна по рамото й и падна върху лявата й гръд. Позата беше изключително изкусителна. Дали си даваше сметка за това? Дали не го правеше нарочно?

— Какво мислиш, че може да е толкова важно?

Тя вдигна рязко глава. Тонът му бе строг, изражението — сериозно.

— Тази вечер сте в странно настроение, милорд.

— В никакво настроение не съм и ти забранявам да говориш за това.

Младата жена се усмихна; не можеше да не го направи. Девер й се държеше опърничаво и, макар и необяснимо, това й се стори очарователно. Стори й се измъчен. Усмивката й избледня. Заради нея, защото тя му бе донесла толкова много неприятности. Но преди всичко — заради писмото на баща й. Дано мисис Херън да го одере жив на карти и да му обере всеки грош, до който успее да се докопа! Така поне, след като няма какво повече да залага, ще му се наложи да остане в Мълбъри Хаус. Сигурно и в този момент баронът проклинаше и нея, и баща й заради затрудненото положение, в което се намираше. Сузана сведе поглед към стиснатите си длани и въздъхна.

— Съжалявам, че ти навлякох всички тези неприятности. За всичко съм виновна аз, напълно го съзнавам.

— Но ти знаеше, че все пак има някаква вероятност крадецът да ви последва и тук, нали?

— Не съвсем. Е, надявах се, че ще се откаже, след като разбере къде отиваме. Това в крайна сметка е истинска къща, не като Мълбъри Хаус. — Погледна мекия брокат върху фотьойла и започна да прокарва нежно длан по него, сякаш беше малко котенце или кученце. Роухън изтръпна цял. Очевидно в най-скоро време щеше да бъде кандидат за лудницата. В този момент тя продължи да говори; гласът й прозвуча дори още по-нещастно, още по-извинително. — Но все пак знаех, че е възможно да реши да ни проследи. Предполагам това означава, въпреки всичките ми извинения, че не съм особено добър човек.

— Да, това би трябвало да значи.

Болката от думите му беше неочаквана. Едва сега Сузана вдигна очи.

— Направих го заради децата. Не можех да ги оставя в опасност.

— Очевидно все още са в опасност.

Той беше напълно прав и тя усети думите му като удар. Опита се да изправи рамене, но тази задача бе почти непосилна.

— Дали тази сума, която се изплаща на всяко тримесечие — започна много тихо тя, — ще бъде достатъчна, за да наема или да купя малка къщичка в близост до Маунвейл, след като трябва да бъда край вас и вие да отговаряте за мен? Ще взема децата и ще се преместя там. А животът ви ще стане отново такъв, какъвто беше преди.

Баронът я погледна гузно.

— Какво точно искаше да кажеш с: „А животът ви ще стане отново такъв, какъвто беше преди.“?

И имитира обвинението и сарказма в гласа й.

Младата жена вдигна глава. Не беше искала да прозвучи по тоя начин, макар да бе вярно. А Роухън я гледаше така, сякаш щеше да я изхвърли всеки момент през прозореца на кабинета си. Прозорците на стаята бяха доста големи, и преди й беше правило впечатление. Така че той можеше да го стори безпрепятствено.

— Вие не сте женен — заяви тя, като опита да заглади нещата. — Имахте репутацията на мъж, който живее единствено заради собственото си удоволствие и за задоволяване на своите прищевки, и…

— Това е предостатъчно. — Баронът прокара пръсти през и без това разрошената си коса.

„Има много хубава коса“ — помисли си Сузана.

— Слушай, идеята да дойдеш да живееш тук беше моя. Приказките ти за малката къщичка са направо смехотворни. Там ще бъдете оставени напълно на милостта на крадеца, също както в Мълбъри Хаус. Тук в Маунтвейл поне и ти, и децата сте на по-сигурно място. Така, всичко това бяха глупости. Защо дойде тук? Каква е чудодейната информация, която искаше да споделиш?

Младата жена прие иронията му и отвърна:

— Когато с Джордж бяхме в Оксфорд преди около две години, неколцина от неговите приятели дойдоха в страноприемницата, където обядвахме. Той ме запозна с тях.

Думите излязоха от устата му преди да успее да ги спре.

— Как се отнесоха към теб?

— Странно, че питаш.

Боже мили, невинността й беше ужасяваща. Поне вече знаеше, че тя няма представа за действителното си положение.

Сузана помисли за момент върху думите му и продължи:

— Мисля, че се отнесоха към мен достатъчно добре, но ми се сториха в прекалено добро настроение, непрекъснато се тупаха силно по гърба — по-точно по гърба на Джордж — и си правеха някакви шегички, които не разбирах. След като си тръгнаха, Джордж ми се стори леко смутен. Лицето му бе почервеняло. Пожела да се прибираме у дома. И никога повече не ме заведе в Оксфорд.