— О, Боже.

Младата жена вдигна полите си до коленете и хукна с най-голямата скорост, на която бе способна, към своята стая, където бе сложила да спи Мариан преди около три часа.

Братчето й стоеше на вратата и подскачаше от възбуда, махаше, викаше:

— По-бързо, по-бързо!

Роухън просто го вдигна и го отмести, за да мине. И връхлетя в стаята… за да спре като закован. В началото не забеляза нищо. Тогава видя отворения прозорец. И най-накрая — Мариан, легнала на тесния му перваз, да тананика и да размахва ръце.

А до земята имаше цели девет метра.

Сузана постави леко длан върху ръкава му. И повика тихичко:

— Мариан? Какво правиш там, скъпа?

Детето обърна поглед към майка си.

— Човекът отвори прозореца. Каза, че тук ще бъде много интересно.

„Какъв човек?“ — помисли си баронът, но не произнесе на глас въпроса си. Забеляза паниката в очите на младата жена, но се направи, че не я е видял.

— Мариан — произнесе спокойно той. — Баща ти стоеше на този перваз, когато беше момче. Наистина е забавно. Но сега вече е доста късно. Тъмно е. Може да задуха силен вятър и да те отнесе през Ламанша чак до Франция. Но ти не искаш да ходиш във Франция без мама, нали?

— Може би — отвърна след минутен размисъл момиченцето.

— Скъпа — обади се предпазливо Сузана и запристъпва бавно към прозореца. — Не искам да мърдаш. Не искам да отиваш във Франция без мен. Където и да ходиш, то ще бъде с мен. А сега не мърдай. Аз ще те взема и ще те върна вътре в стаята.

— Аз ще я взема — заяви Маунтвейл.

Младата жена обаче вече беше до отворения прозорец. Той се издигаше високо над пода и този факт я накара да се намръщи. Все пак успя да достигне перваза.

— Не мърдай, Мариан.

Изпълзя навън бавно, много бавно, като не преставаше да говори успокояващо на дъщеря си.

Тоби стоеше до Роухън. Двамата бяха като замръзнали, не смееха да дишат. Мистър Фиц и лакеите не помръдваха, не издаваха никакъв звук, само наблюдаваха тревожно.

— Ето така, скъпа, точно така. А сега се обърни и ела при мама. Не поглеждай към Франция. Не искам вятърът да те отнесе чак там. Точно така, пълзи към мама. Добре момиче, браво.

— Боже милостиви — изпъшка Тоби, когато сестра му притисна момиченцето към гърдите си. — Боже милостиви.

— Наистина — промърмори баронът.

Пристъпи напред, пое детето от Сузана, вдигна го в едната си ръка, подаде другата на младата жена и й помогна да слезе от перваза.

Маунтвейл седна на елегантния люлеещ се стол в ъгъла на стаята.

— Запали още свещи — обърна се към иконома той. А след това започна да люлее малката в скута си. И след малко попита съвсем тихо: — Кой е човекът, който е идвал тук, Мариан?

6

Тя се отдръпна леко назад и повдигна мокрия си пръст, който бе смукала до този момент, за да докосне с него трапчинката на брадичката му.

— Хайде, Мариан, какъв човек?

Все така загледана в трапчинката, тя отвърна:

— Добър човек. Каза, че ще ми позволи да постоя на перваза, ако престана да викам. Каза, че трябва да намери нещо. И че дошъл тук, защото те познавал.

— Той ли отвори прозореца?

Детето кимна.

— И той ли те постави на перваза?

— Не. Сложи един стол до прозореца. Качих се сама.

Мили Боже.

— И ти спря ли да викаш?

Момиченцето се усмихна. Естествено, че бе спряла.

— Мариан, можеш ли да ми кажеш как изглеждаше този човек?

— Да — отговори тя, като притисна средния си пръст в трапчинката на брадичката му. — Приличаше на теб. — Уморено се отпусна на гърдите му. Звукът от смукането на пръста бе единственият, който се чуваше в стаята.

— Мислиш ли, че сега вече ще спи цялата нощ? — попита тихо Роухън.

Сузана успя само да кимне. Стоеше неподвижно, вцепенена от преживения шок, почти толкова ужасена, както през онези часове, които бе прекарала с майка си, измъчвана от жестоки родилни болки. Тогава не бе могла да стори нищо. Сега обаче майката бе тя самата. Мариан бе нейна отговорност. И можеше да умре.

— Сузана? Престани. Детето е в прекрасно състояние. Не чуваш ли как смуче пръсти? Стегни се. Така е по-добре. А сега я вземи и я сложи в леглото. Ще кажа на някоя от слугините да стои при нея дотогава, докато дойдеш да си легнеш. Ако искаш, ще изпратя две слугини?

— Две слугини — отговори младата жена.

— Най-малко — допълни Тоби; беше толкова блед, сякаш всеки момент щеше да повърне. — Нека едната да бъде мъж. С пушка.

В девет часа същата вечер къщата вече бе претърсена из основи, всички врати и прозорци бяха подсилени и бе решено един от лакеите да патрулира през цялата нощ.

Баронът, Сузана и Тоби седяха в гостната — прекрасна стая, която ухаеше на качествена стара коприна, на дъб и на ароматизиран с лимонова есенция восък за лъскане на под.

— Вие ми казахте, сър — обясняваше момчето, — да хвърля един поглед на Мариан, преди да си легна. Е, влизам аз и какво да видя? Тя си седи навън на перваза, пее и си говори сама, докато ме видя. Тогава поиска и аз да отида при нея, за да си играем. Отвърнах й, че не аз ще изляза, а тя трябва да се прибере веднага. Тя обаче не щеше да слуша. Опитах да я дръпна вътре, но малката негодница се измъкна още по-близо до ръба. Едва не ми изскочи сърцето. Съжалявам, сър.

— Не ставай глупав, Тоби. Ти си направил точно каквото трябва. И моето сърце заседна в гърлото, когато я видях. Постъпил си добре.

— Имате ли други братя, милорд, освен викария Тиболт? — попита Сузана.

До този момент тя бе стояла безмълвно, без да изпуска от очи момиченцето. То се бе свило върху един диван в тъмния ъгъл на гостната, заобиколено от едната страна от една камериерка, а от другата — от един лакей.

Роухън кимна бавно.

— Не, само Тиболт. Но той не би сторил нищо лошо на което и да е от Божиите пакостничета, както нарича децата. Изпълнен е с чувство за хумор, макар нашите родители никога да не признаха този факт, и буквално прелива от добра воля. Не, Тиболт не е човекът, отворил прозореца и поставил стола до него, така че Мариан да може да се покачи на перваза.

— Тиболт ли?

— Да, Тоби. Баща ми позволил на нашата майка да измисли името на едно от момчетата, а той измислил на другото. Майка ни избра Джордж. Докато баща ни обича необикновеното, дори изключителното. Доколкото знам, така се е наричал някакъв епископ в древен Константинопол. Може би Джордж ти е казвал, че баща ни беше известен със своята, ъъ, доброкачествена порочност. Това страшно го забавляваше. Естествено искаше Тиболт да бъде порочен като него. Надяваше се тази ирония да го забавлява до последния му час.

— Божичко — възкликна момчето. — Радвам се, че татко не е направил подобно нещо с мен.

— Изглежда в крайна сметка не се е получила никаква ирония — обади се Сузана.

— Точно така.

Тоби се прозя на глас.

— Време е да си лягаш — заяви сестра му.

Той се изправи веднага, но не помръдна, а остана на мястото си, забил поглед в земята.

— Какво има, скъпи? — попита младата жена.

— Може ли да спя във вашата стая, сър — избъбра накрая момчето. — Не, че ме е страх, но…

— Точно се канех да го предложа, Тоби. Струва ми се, че ще се чувствам много по-добре, ако спиш в стаята ми — рече Маунтвейл.

И въздъхна. Едно осемгодишно дете в стаята му? Е, нали вече го бяха правили през последните три нощ. Момчето не хъркаше. Колкото до него самия, дори и да хъркаше, съквартирантът му не се бе оплакал. Баронът се изправи.

— Ще кажа на Фиц да занесе още едно легло в спалнята ми.

— Не ми харесва онова, което стана, сър.

— И на мен. Утре ще опитам да разбера кой е посетил Мариан. Определено не е бил брат ми Тиболт.

Не можеше да е бил Тиболт. Мариан беше само едно малко момиченце. Преценката й, че въпросният човек приличал на него, очевидно бе погрешна.

Погледна към Сузана, докато говореше. Отново видя паника в очите й. И още нещо. Страх? Какво, по дяволите, ставаше тук? Не каза нищо повече, преди Тоби да напусне стаята.

— Сега може би ще ми обясниш какво е търсил този мъж?

Гласът му беше мек и спокоен, такъв, че да накара когото и да било да излее без колебание и най-съкровените си тайни. Младата жена разтърси глава, за да се освободи от въздействието на проклетия му тон. Не знаеше какво да прави. Вдигна спящата си дъщеря и я подпря на рамото си. И излезе от гостната, последвана от своя домакин.

Най-накрая изрече тихо, за да не обезпокои Мариан.

— Има едно нещо, което обаче не виждам какво общо би могло да има със случилото се.

— Защо не позволиш на мен сам да отсъдя?

— Мисля, че се държа като глупачка.

— Кажи ми.

— Звучите като съдия, милорд, строг и уверен — каза тя, докато се изкачваха заедно по главното стълбище.

— Милорд? — Баронът я погледна и изви нагоре дебелите си вежди. — Сега, след като те видях как се качваш на прозореца и пропълзяваш по перваза му — с оголени глезени и открити чак до коленете крака — няма ли да се откажеш от титлите и да започнеш да ме наричаш отново Роухън?

Сузана не го погледна. Спряха пред стаята й. Постави момиченцето на своето легло и то незабавно засмука пръст.

— Кажи ми. Позволи аз да реша дали е глупаво или не.

Наистина нямаше надежда да се справи с него. Всъщност дори желаеше да му разкаже всичко. Не искаше да го таи повече в себе си.

— Първото подобно посещение — започна без предисловия тя, — стана в Мълбъри Хаус непосредствено преди Коледа. Всички бяхме на гости у съседи. Когато се върнахме, открихме навсякъде разхвърляни документи, преобърнати мебели, няколко от дрезденските овчарки на майка ми изпочупени. Като че ли нищо не липсваше. После, два месеца по-късно, се случи същото нещо. Само че този път Тоби се прибрал по-рано от очакваното. Някой го ударил по главата. А последното посещение стана само преди три седмици.