Каси Едуардс - Диви мъгли

— На лунната светлина не можеш да забележиш пъпките по детската кожица — отвърна Дамита, съзнавайки, че колкото по-дълго стоят край детето, толкова шансът да се разболеят от морбили нараства. Трябваше й време да му обясни всичко, независимо че това не омаловажаваше престъплението на братовчед й, който бе действал, воден от омраза, а не от състрадание.

— Пъпки? — каза Железния облак и се наклони се още по-ниско към детето. Дамита сложи ръка на рамото му и го накара да се отдръпне. Той я погледна въпросително, с вдигнати вежди.

— Не е разумно да се доближаваш до него — каза тя и отдръпна ръката си. — Заразено е с морбили. Болестта е много заразна. Затова Джонатан ги е осъдил на смърт — стана и закри лицето си с ръце. — Съжалявам — каза момичето и почувства неудобство, когато усети, че мъжът е застанал изправен до нея. Тя се изпълни с благоговение към него от нежността, с която взе ръката й и я поведе към коня.

— Стой тук! — каза той, гледайки я отгоре с черните си като нощ очи. — Ще ги прикрия с трева и клони, за да почиват в мир. Те не са от моето племе. Ако знаех от кое племе са, бих могъл да пратя вест. — Жената може да е от сиуксите. Никога не съм я виждал на събиране на омахите — разтревожен, той отново погледна Дамита: — Добре ли се чувстваш? — попита Железния облак. Той видя колко е наранена след всичко, което се случи, но не искаше да й причини зло! Момичето беше родственица на жестокия Джонатан, но нямаше неговото сърце и душа. Беше различна — добра и състрадателна. И без съмнение малко по малко грабваше сърцето му.

Дамита изтри сълзите, потекли по бузите й, и му се усмихна:

— Ще се оправя — каза тя, като едва сдържаше риданията си. — Учудена съм, Железен облак, че това те интересува. След като видя жената с детето и знаеш кой го е направил, си мислех, че ще ме намразиш завинаги.

— Ти не си жена, която човек би могъл лесно да намрази — отвърна й той, обърна се и тръгна към индианката с детето. — А и не може човек да те вини за това зверство. Състрадателното ти сърце никога не би го допуснало!

Дамита се вцепени от това, което го чу да казва, както и от чувствата, които признаваше, че има към нея. После видя как премести жената с детето на по-спокойно място, под дърветата, където хората, минаващи оттук, няма да ги забележат и да рискуват живота си, като взе детето и го постави редом с майка му. Това я накара да извърне глава и потокът от сълзи на състрадание рукна отново.

Цялото й същество бе разкъсвано от противоречиви чувства! Знаеше, че трябва да мрази вожда на омахите, но не можеше. Той се бореше за съществуването на своя народ! Отвличането й бе начин да постави исканията си пред нейния братовчед.

Независимо от всичко, тя се чувстваше толкова безпомощна — не само защото бе пленница, но и защото не можеше да помогне на красивия индиански вожд.

Никой, който се бе интересувал от истински тежката съдба на индианците, не бе успял да намери начин да им помогне. А имаше и немалко, които гледаха на тях като на плячка и не искаха нищо друго, освен да ги измамят и избият!

— Готово. Телата им са погребани — каза Железният облак, като се върна при нея. — Би трябвало да обърна коня и да поема обратно към Форта, за да съобщя на коменданта какво е направил Джонатан. Но това ще забави връщането ми при моите хора, а и ще привлече излишно вниманието към тях. Така че твоят братовчед ще остане ненаказан за това си зверство.

— Значи ти също като мен вярваш, че той е извършителят на престъплението? — попита Дамита, като гледаше към купчината листа и клони, полускрити в храсталака.

— Нито за миг не се съмнявам, че това е негово дело — каза Железния облак, като проследи погледа й. Той изпитваше дълбоко страдание за мъртвите, независимо че бяха сиукси — дългогодишни неприятели на омахите. Това беше убийство. Когато отнемаха живота им в битка, беше различно. А и да умреш по време на бой, бе достоен край.

Дамита позволи на индианеца да я качи на коня и доколкото бе възможно, удобно се настани на седлото.

— Ако не бяха болни от морбили, Джонатан не би заповядал да ги убият — каза тя, без да защитава братовчед си. — И за жалост, ако и други индианци се появят във форта с признаци на шарка, сигурна съм, че той няма да се поколебае да ги убие.

Когато Железния облак се метна на седлото зад нея и отново я притисна здраво към себе си с мускулестата си ръка, неочаквано една ужасяваща мисъл прониза съзнанието й. Очите й широко се отвориха и тя въздъхна дълбоко.

— Тимоти! — произнесе момичето, обърна се и неспокойно погледна към индианеца. — О, Господи! Железен облак, жената и детето бяха в контакт едновременно с мен и брат ми. Ако Тимоти се разболее, дали братовчед ми ще разреши проблема по същия начин? Ще нареди ли на някого от войниците да го застреля в гората?

— Мисля, че да — отвърна той, премятайки юздите на коня около едната си ръка, като все още не даваше на животното да препусне в галоп. Чувстваше, че Бялата върба има нужда да изкаже всичко онова, което я тревожи, за да се освободи от напрежението. Ще й позволи да говори, а после ще продължат пътя си.

Дамита прикри с ръка устните си, потисна още една въздишка и извърна очи от него.

— Тимоти! — промълви тя. — Господи, Тимоти! Какво мога да сторя?

Отново хвърли отчаян поглед към мъжа зад нея.

— Моля те, върни ме при брат ми — проплака момичето. — Той не е в безопасност с Джонатан. Ако се разболее, ще има нужда от мен. Трябва да съм там, за да го пазя от братовчед ни!

— Не си сигурна, че ще се разболее — каза индианецът. — Всъщност белите хора не са толкова податливи на болестите, както индианците. Знаеш това. Така че ще продължим пътя си, Бяла върба. Забрави брат си. Ти няма да се върнеш!

Дамита се извъртя, освободи се от Железния облак и скочи на земята, но загуби равновесие и падна на колене. Той веднага скочи до нея, ръцете му я сграбчиха през кръста и я повдигнаха на нивото на сърдитите му очи. Тя отново се уплаши, но независимо от всичко застана изправена и горда пред него.

— Ти сигурно имаш семейство — изрече младата жена, стараейки се да контролира гласа си. — Сигурно има отношения помежду ви, които ще ти помогнат да разбереш връзката между мен и брат ми. Погледни в сърцето си и ще видиш защо трябва да се върна при него. Аз съм всичко, което той има. Бъдещето му е несигурно, особено ако се разболее. Братовчед ни не обича и двама ни. Той ще го остави да умре. По един или друг начин ще се отърве от Тимоти.

— Изслушах те, каза ми всичко, а сега е време да тръгваме — каза Железния облак. Помъчи се да я качи на коня, но този път тя бе непреклонна. Успя да се освободи от него и се затича.

Индианецът поклати глава, въздъхна дълбоко и се спусна след нея, настигна я и бързо я повали на земята. Обърна я по гръб, като застана разкрачен, държейки ръцете й над главата.

— Не ме слушаш добре — изръмжа той насреща й. — Независимо какво ще ми кажеш, няма да се върнеш във форт Калхуун. Необходимо ли е да те връзвам на коня, за да продължим пътуването си? Или ще тръгнеш доброволно с мен?

— Виждам, че няма смисъл да те моля — каза Дамита, ридаейки. — Има само едно нещо, за което ще те помоля. Чуй ме със сърцето си. То не е невъзможно и ще направи пътуването ни далеч по-леко. Никога повече няма да се противопоставям на плановете ти.

— Какво е то? — запита той. Погледът му оценяваше красотата и невинността на лицето й, извивката на гръдта й, пристегната под роклята, разкриваща тяхната пищност, дори формата на тъмните й зърна.

Ставаше прекалено податлив и това бе опасно.

Искаше му се да я целуне! Да я притисне в прегръдките си и да я увери, че всичко ще е наред! Да й каже, че отсега нататък тя ще му принадлежи, а след това да я целуне толкова продължително, докато и тя му отвърне с желание, равно на неговото! Сърцето му биеше лудо, слабините му горяха, а желанието му да я притежава бе по-силно от необходимостта да си поеме въздух. Така неочаквано бе покорен от хубостта й и нуждата да я целуне, че само наполовина слушаше, докато тя му разкриваше сърцето си.

Най-сетне думите й проникнаха в съзнанието му и предложението й не изглеждаше толкова лошо. Дори като че ли се вместваше още по-добре в неговите планове.

— Ще го направиш ли? — през сълзи попита момичето — Моля те? За мен?

— Това, което искаш, е съвсем просто — каза Железния облак, свали ръце от кръста й и отметна кичур златиста коса от разплаканите й очи. — Да, мисля, че може да стане.

За момент дъхът на Дамита секна, бе поразена, че индианецът се бе съгласил…

Беше още по-изненадана, когато устните му се впиха в нейните и той я целуна по начин, който ни най-малко не я разгневи, напротив — почувства странно, сладостно чувство в себе си.

Тя обви ръце около врата му и отвърна на целувката.