Лицето на Дамита пребледня, тя промълви:

— Продължавам да си мисля, че не си прав. Аз съм само един човек. Мислиш ли, че като ме отвлечеш и накараш да живея с твоите хора, ще промениш нещо? Моля те, помисли отново!

— Това, че вече си с мен, донесе мир в сърцето ми — каза Железния облак и свали ръката си от рамото й. — Мисълта, че Джонатан ще се събуди утре и ще разбере, че те няма, ми действа достатъчно силно, като успокоително.

Дамита стоеше с широко отворени очи и разбираше, че думите й сякаш се разбиват в каменна стена! Нищо от онова, което му беше казала, нямаше значение за него. Той бе решил всичко това отдавна, най-вероятно в момента, в който я бе видял в офиса на братовчед й. Още тогава е знаел как да си отмъсти. Затова я гледаше така онзи ден. Нямало е нищо общо с моментното привличане между двамата. Тя не бе притегателна сила за него, а просто човек, когото може да използва.

— Облечи се! — меко каза Железния облак. — Предстои ни дълъг път. Моите хора ме чакат с нетърпение.

— Щом трябва, ще го направя — отвърна Дамита и постави ръка на кръста си. — Но няма да го сторя, докато стоиш и ме гледаш!

— Ще се обърна с гръб — каза индианецът. — Само не си въобразявай, че ще можеш да ми избягаш. Няма да ти позволя да отидеш далеч. Ако не искаш да вървиш с мен, ще съм принуден отново да те вържа. Това не е особено приятен начин да яздиш през гората.

— Не смятам да бягам — с горчивина промълви момичето и навлече роклята си през главата. — Поне не сега — прошепна на себе си тя и се подсмихна зад гърба му.

— Моите хора ще се отнасят с уважение към теб — каза Железния облак и нави юздата на коня около ръката си. — Те са добри и благородни. Грешка бе от страна на белите хора да ги третират като животни. Ще дойде време и те ще проумеят лошото, което са сторили на индианците — злините, сторени на вожда Железен облак и неговото гордо племе омаха.

— Кой е Железния облак? — попита Дамита, нахлузвайки обувката си.

Индианецът се обърна с лице към нея.

— Кой е Железния облак? — повтори той, развеселен от факта, че момичето не знае с кого разговаря. Нещо го жегна от това, че след неочакваната им среща, на която липсваше официално представяне, тя не бе попитала братовчед си за името му. Все още усещаше мигновеното, странно привличане помежду им, когато очите им се срещнаха. Дори и сега чувстваше това фатално привличане, като че съдбата ги бе събрала по някаква своя приумица, а не за да осъществи той плана си за отмъщение.

Напълно облечена, с шал, преметнат през раменете, и с четката за коса в ръка, Дамита се приближи до индианеца.

— Да, вождът Железен облак — каза тя със стиснати зъби и вдигна очи към него. — Кой е той? Най-добрият ти приятел?

— Най-верният — отвърна той през смях. — Виждаш ли, Бяла върба — аз съм Железния облак.

За момент момичето се смути, след това се почувства поласкано, че именно тя е избраницата за негов заложник. Със сигурност отношението му към нея бе по-особено от това към останалите.

За нея той също бе по-различен от останалите, въпреки че не й бе леко да си го признае!

— Помислих, че си вожд, още в деня, в който се срещнахме — каза Дамита, без да отделя очи от него. — Ти ме нарече…? Как ме нарече преди малко?

— Бяла върба — каза Железния облак усмихнато.

— Но защо? — попита тя. Намираше името красиво, но все още не можеше да възприеме, че този силен вожд я нарича не с нейното име. Младата жена се боеше, че така изцяло ще загуби самоличността си. Може би и това целеше той!

— Напомняш ми върба — каза той, без да й предлага някакво друго обяснение за момента. — Достатъчно поговорихме, а сега трябва да тръгваме. Ще поговорим повече за това, когато стигнем кервана с моите хора. Те ще се почувстват по-добре, когато видят, че водачът им е с тях.

Сълзи замъглиха очите на Дамита.

— Нима ще плачеш? — попита Железният облак и смръщи недоволно веждите си. — Толкова ли е непоносима компанията ми, че ти се иска да плачеш?

— Не ти си причината за моите сълзи — отвърна тя и сълзите се затъркаляха по бузите й. — Тревожа се за брат си! След смъртта на родителите ни той няма никого, освен мен. Моля те, пусни ме. Тимоти има нужда от помощта ми.

— Той ще се оправи — каза Железния облак, хвана я през кръста и я вдигна на гърба на коня. — Ще свикне, както ще свикнеш и ти. Никога повече няма да се върнеш при белите. Никога!

Дамита замълча, борбеността й се прекърши. Искаше да си представи какво ще прави Тимоти, когато нея вече я няма, а също и реакцията на братовчед им, когато се събуди сутринта. Чудеше се какво ще е отношението му към Тимоти, когато няма да има кой да го защити.

Мъчеше се да си представи живота си в индианското селище и как заедно с жените от племето щеше да върши ежедневната работа.

Когато Железния облак възседна коня, тя се сгуши, за да се настани по-удобно в седлото, и тежко въздъхна, когато едната от ръцете му я обгърна през кръста, преди да потеглят навътре в тъмната гора.

— Трябва да намеря начин да избягам — промърмори на себе си тя.

Длъжна бе, заради Тимоти!

ШЕСТА ГЛАВА

Ездата през тъмната гора плашеше Дамита. Независимо от факта, че бе заложница, тя не можеше да сдържи радостта си от присъствието на Железния облак, който я беше прихванал през кръста и се грижеше за сигурността й, но би могъл и да я заведе дълбоко в дебрите на гората, да я захвърли, да я остави там сама, за да умре. Но той не й мислеше лошото. Или поне тя не предполагаше. Струваше й се, че говори откровено, когато й каза, че ще стане част от хората и селището им. Докато намерението му бе такова — тя ще бъде жива — или поне до момента, в който намери начин да избяга от него!

Следата, носена от вятъра, минаваше като тънка лента през гората. Жребецът на Железния облак препускаше към вътрешността на гъсталака, покрай високата до колене суха трева. Далеч напред между пролуките на дърветата се виждаше реката, огряна от сребриста светлина. Луната се оглеждаше в нея, сякаш милион светулки бяха запалили фенерчетата си под водната повърхност.

Вождът дръпна поводите и бързо поведе коня си към реката. После така неочаквано спря животното, че Дамита политна и едва не се изплъзна от ръката му.

Тя въпросително го погледна, когато индианецът я свали на земята и скочи от коня. Нямаше време да го попита защо слизат и за какво е това бързане. Той се приближи до едно място, където високата трева бе полегнала, приклекна и внимателно се вгледа в нещо.

Боязливо, но обзета от любопитство, Дамита тръгна към него и когато се приближи, разбра защо е спрял. От това, което видя, й се зави свят.

Железния облак й хвърли бърз поглед през рамо:

— Върни се при коня — монотонно изрече той. — Това не е приятна гледка за очите ти.

За момент се втренчи в нея, после се изправи и пред момичето се разкри жестока картина — убита жена и дете, проснати върху изпомачканата трева.

— Може би е по-добре да видиш грозното дело на белите хора — прихвана я през кръста и я доближи до телата на убитите. Майката и детето бяха пронизани с куршум в главата.

С лудо биещо сърце и треперещи колене Дамита ги гледаше и не можеше да повярва, че някой би могъл да вдигне ръка срещу тези невинни, беззащитни хора. Дори и в смъртта, майката стискаше своята рожба в обятията си.

Изведнъж стомахът й се сви на топка, доповръща й се. Вятърът разтвори листата на дърветата, пропускайки лунната светлина. И след това, което видя, страхът й се засили още повече — страх за собствения й брат, който сега бе изцяло под властта на Джонатан!

— Не — извика тя, като се хвана за гърлото: — Братовчед ми не би…

— Какво се опитваш да кажеш? — попита Железния облак, като обърна момичето към себе си и здраво стисна раменете й. — Познаваш ли майката и детето?

Дамита сведе засрамено поглед. Отвращението към Джонатан изцяло я завладя.

— Да, зная кои са те — каза тя и премигна, когато Железния облак я разтърси нетърпеливо…

— Откъде ги познаваш? — попита той, ръцете му се впиха в тялото й и й причиниха болка.

Готова да заплаче, Дамита повдигна очи към индианеца:

— Те бяха във форта. Видях ги там. Бяха дошли за помощите. Братовчед ми… той…

Трудно й бе да намери думи, за да му разкаже всичко, защото това можеше да послужи като обвинение срещу самата нея. Нейният роднина със сигурност бе заповядал да ги убият! Това Джонатан бе прошепнал на войника, след като го накара да отведе майката с детето! Беше поразена от мисълта, че той бе наредил да ги убият, за да избегне опасността от шарка във форта.

— Братовчед ти, той ли е виновен за това? — попита Железния облак, като я придърпа по-близо до себе си. Очите му се изпълниха с ярост?

— Мисля, че е така — промърмори Дамита.

Ставаше все по-неуверена под студения му поглед.

Индианецът така ненадейно я пусна, че момичето едва не се строполи на земята, но бързо запази равновесие, като видя как гневът му се стопи и по лицето му се изписа неудобство.

— Никога не съм чувал правителствен агент да убива невинни жени и деца — произнесе хрипливо той. Отново коленичи до жената и докосна дългата й, тъмна коса. — Безсмислено е. Защо да го направи? Индианците ходят във форт Калхуун единствено за провизии. Белите им наложиха този начин на живот. Стоят на опашки с часове, за да приличат на просяци за вещите, които им дават. И твоят братовчед ги е убил за това? Никога не бих могъл да проумея защо? Никога!

— Независимо от безсмислената жестокост, аз зная защо го е сторил — Дамита падна на колене до Железния облак. — Не мога да повярвам, че е толкова безсърдечен. Не зная много за него. Той не е човек, когото познавам добре или уважавам.

— Спомена, че ти е известна причината — вождът нетърпеливо погледна момичето. — Кажи ми, за да проумея дяволския мозък на този луд човек.