Тръгна смело, приближи се до вратата и внимателно постави ръка на дръжката, като се опита да я отвори. Най-сетне успя да я открехне толкова, че да се промъкне в колибата, влезе леко и безшумно и се намери в помещение, огряно единствено от жарта в огнището. Но светлината му бе достатъчна, за да различи всеки и всичко в къщата, която се състоеше от една единствена стая…

Забеляза тавана и отново чу похъркването горе. Помисли си, че именно там е спалнята на Джонатан и жена му. Погледна надолу и видя момчето, което бе легнало върху сламеник на земята до огнището. Отново премести поглед и сърцето му странно се стопли при вида на момичето, което спеше на леглото до отсрещната стена.

В този момент се усъмни в правилността на взетото решение. Ако в следващия миг се случеше нещо непредвидено на момичето и то пострадаше заради него, щеше да съжалява за случилото се, докато е жив.

Сега, независимо от всичко вече твърдо реши! Намираше се на крачка от Дамита. Връщане назад нямаше.

Обут с мокасини, той леко се промъкна през стаята и се наведе над Дамита. Нещо го сграбчи за гърлото в момента, в който видя непорочната хубост на спящото момиче, златистите й къдрици, разпилени като слънчеви лъчи върху възглавницата. Погледът му се плъзна надолу, забеляза как красивият многоцветен юрган се беше отметнал, нощницата на момичето се бе вдигнала леко над коленете така, че откриваше дългите й красиво оформени крака. Девойката се обърна в съня си, а сърцето му силно заби в момента, в който едната й гръд леко се показа през разкопчаната отпред нощница. Железния облак трябваше да събере цялата си воля, за да преодолее желанието си да погали нежната й розова плът, открита пред прехласнатия му поглед.

Несъзнателно, почувствало в съня си неудобството на увитата си нощница, момичето посегна с една ръка и я измъкна изпод себе си. Той се изплаши, че е закъснял да осъществи намерението си. Всеки момент очакваше момичето да отвори очи и да го види, преди да е успял да запуши устата й.

Затаи дъх и замръзна на мястото си, докато момичето отново се успокои и клепките й се отпуснаха в спокоен сън. Той посегна към кърпата, затъкната в колана на панталоните му, но се спря, отново загледан в тънката й памучна нощница.

Смръщи вежди, защото знаеше, че това не е най-подходящото облекло за път. Огледа още веднъж внимателно стаята и забеляза роклята й, преметната върху един стол, шала, метнат на закачалката на стената и малките пантофки до леглото й. В тъмното очите му различиха куфара, пълен с красиво подредено бельо и четката за коса в края на леглото.

На пода, до куфарите на Дамита, забеляза един чувал, внимателно напъха дрехите вътре, сложи и четката за коса, след това се върна до леглото и остави чувала на пода. За секунда върза с кърпата устата на момичето. Изведнъж очите й широко се отвориха и се втренчиха в него.

Нямаше да се бори, за да се освободи, тъй като мъжът светкавично върза китките на ръцете й отпред.

Дамита безпомощно гледаше красивия индианец, който не напускаше мислите й от момента на пристигането им във форт Калхуун. А сега той я отвличаше! Гневът му щеше да се излее върху нея заради онова, което братовчед й бе сторил, независимо че тя нямаше никаква вина.

Опита се да скочи от леглото и да избяга от него, но Железния облак реагира мигновено, възпирайки я със здравата си, силна ръка.

Наведе се над нея.

— Върви тихо — прошепна той — или някой може да пострада.

Уплаха и разочарование се смесиха у Дамита, когато осъзна казаното. Гледаше скъпия Тимоти и си мислеше какво би могло да му се случи, ако се опита шумно да разбуди братовчед им Джонатан. Не искаше да повярва, че този достоен войн ще навреди на едно дете. Обидата и гневът му го бяха накарали да стори това, което до вчера тя не би могла да си представи, че може да се случи.

Заради брат си младата жена последва съвета на Железния облак. Боеше се да го остави под попечителството на Джонатан.

Опасяваше се, че без нея няма да се отнасят към Тимоти добре. Сега като че ли всички нейни планове да бди над единствения си брат се проваляха.

Тя отново погледна към Железния облак.

„Заради него“ — помисли си. Заради красивия войн намеренията за брат й няма да се осъществят.

Въпреки това мисълта, че истинският виновник за всичко лежи горе на тавана, смекчаваше донякъде гнева й.

Ако Джонатан се бе отнасял човешки с индианеца и неговите хора, то Железния облак не би бил тук сега и не би я разделил с любимия й брат!

Отдръпна се смутено, когато той я взе на ръце, след това с почуда го видя да вдига чувала и да го подава към ръката й. Какво друго бе откраднал тази нощ, освен нея самата?

Но момичето нямаше много време да мисли за това, защото се стараеше да излезе от къщата, без да разбуди братовчед си. Щеше да е най-лошата от всички възможности за Тимоти. Знаеше, че същото важи и за нея.

Джонатан бе тип, който няма да се поколебае да сграбчи пистолета и да започне стрелба, а един Господ знаеше кой ще оцелее и кой ще загине!

Беше наясно, че братовчед й няма достатъчно ум, за да се замисли, преди да предприеме нещо. Как бе станал правителствен агент във форт Калхуун, така и не можеше да си обясни. Имаше чувството, че Джонатан е близък с някого от влиятелните кръгове или пък знаеше кого точно да подкупи.

Тя здраво стисна торбата, докато Железния облак внимателно я пренесе през стаята, а после навън, под сенките на лунната светлина. Без да е в състояние да обгърне врата му с ръка, за да се закрепи, тя се чувстваше несигурно в обятията му, докато индианецът тичаше през поляната към гората. Сърцето й заби още по-силно, когато наблизо видя през пролуката между дърветата коня му, и реалността на това, което ставаше с нея, проникна в съзнанието й. Тя бе заложница на индианците! Може би никога повече нямаше да види брат си! Дали щеше да послужи като разменна монета или просто за отмъщение?

Когато Железния облак я пусна на земята, Дамита инстинктивно реши да побегне. Сигурно бе, че ако сега вдигне шум, това няма да навреди на брат й, нито ще разбуди Джонатан. Ако се освободи и успее навреме да влезе в къщата и да грабне оръжието преди него, тя би могла да му даде урок за това, как се отвличат хора! Ако трябва, ще го застреля!

Дамита се възползва от момента, в който индианецът развързваше юздата на коня си, и побягна към дома на братовчед си. С превръзка на устата си тя трудно дишаше, а вързаните ръце й пречеха да балансира добре и сигурно би се строполила на земята, ако се опиташе да бяга по-бързо.

А след това вече нищо нямаше значение. Той я бе настигнал и с яката си, мускулеста ръка така здраво я прихвана през кръста, че направо й изкара въздуха. За момент момичето изгуби съзнание. Когато дойде на себе си, се намери седнала на земята без превръзката на лицето си, а кръстът й беше свободен.

— Глупаво беше — изръмжа тихо Железния облак. — Мислиш ли, че ще рискувам живота си да взема заложник, за да го изпусна толкова лесно? Бяла жено, чиято хубост е сравнима с тази на бялата върба, не се опитвай повече! Следващият път ще съм принуден да бъда по-груб. Ти си моя пленница. Сега и завинаги! Никога не забравяй това!

Дамита потърка наранените си китки; при опита си да се отскубне от ръцете на Железния облак увитото въже се бе врязало в плътта й.

— Защо? — промърмори тя. — Защо ме открадна?

Младата жена се мъчеше да разгадае отговора по лицето му. Дълбоко в очите му откри само мъка, изписана върху медночервената кожа на красивото му лице. Спомни си колко бе развълнувана при първата им среща. И сега беше същото, само че изпитваше непреодолим страх от него.

Железния облак не отвърна на въпроса й. Той вдигна торбата и я пъхна в ръцете й.

— Дрехите ти са вътре — каза й с равен глас. — Облечи се. В гората е твърде хладно и влажно за нощницата, с която си облечена сега.

Изненадана от това, че се е погрижил за нейното удобство, Дамита отвори торбата, за да види какво е взел. Тя вадеше едно по едно нещата. Стигна до четката за коса и внимателно го погледна:

— Взел си дори четката ми? — каза, като хвана здраво дървената й дръжка.

— Грижата за косата е много важна за омахите. Вярвам, че е така и за бялата жена с коси с цвят на пшеница. Четката за коса. Вземи я със себе си, докато яздим през гората. А после ще ти направя една от суха трева.

Докато го наблюдаваше, без да вярва на очите си, Железния облак гледаше встрани. Красивите й очи му напомняха за всичко, поради което не би трябвало да я отвлича. Тя беше невинна и прекалено красива, за да бъде малтретирана по какъвто и да било начин. Беше привързана към брат си, когото бе принудена да изостави.

Мълчаливо се помоли на Уакода да не го принуждава да действа с момичето не според плана си.

Интересът на Дамита от проявеното внимание на Железния облак към нея бързо премина в гняв. Бе я похитил. Четката за коса не го оневиняваше! Тя се изправи, като държеше дрехите до гърдите си.

— Помня те от офиса на моя братовчед — каза момичето с твърд глас. — Мислех, че си му сърдит. Сега съм сигурна в това и зная колко силно си бил разгневен. Ти ме отвлече заради него! Това не е честно. Чуваш ли ме? Не е честно! Върни ме! Не можеш да ме отделяш от брат ми!

Железния облак бързо се обърна към нея. Сложи ръка на рамото й и впи пръсти в плътта й, когато тя се опита да се освободи от него.

— Да, бях ядосан! Братовчед ти е сторил толкова зло на моя народ, колкото всички бели хора, откакто свят светува. Вярата на моя баща бе сломена от Джонатан и хора като него! Баща ми е мъртъв. Сега аз съм вождът! Никой не може да прекърши мен или моите хора. Аз те плених не само за да отмъстя за лошото, което сме видели от братовчед ти. Моето племе напусна тази земя, за да търси щастието си другаде. Ще дойдеш с мен, ще свикнеш с живота на омахите така, както те са били принудени да се приспособят към начина на живот на белите хора!