Каси Едуардс - Диви мъгли

Дамита се надвеси над люлката, загледана в своето малко земно божество. Когато Бог й даде да износи докрай бременността си, той забоде една прекрасна лилия в сърцето й — тя роди най-красивото момиче на света, което имаше нейните златисти къдри и медната кожа на баща си. Дъщеря им наистина беше прекрасна.

Младата жена извади Сузана от люлката и я притисна в обятията си. Усмихна се, като се сети, че навремето мислеше, че ще роди близнаци. Това не стана.

Беше момиченце, тежко девет фунта7. Самото раждане мина бързо и лесно. Не останаха дори белези от него.

Спомни си как Железния облак й разказа за възможността да се предскаже какво ще роди — момче или момиче — като отнесе лък и торба с предмети при индианка с малко дете, което още не е проговорило.

Ако детето посегне към лъка, очакваното бебе ще е момче, ако вземе торбата — значи ще е момиче.

От суеверие Дамита не отнесе нито лък, нито торба. Не искаше някой кутсузлия да повлияе на бременността й, която толкова добре се развиваше този път.

Сега се радваше, че не стори тази глупост. Бог я дари с дъщеря, светлина не само за нейния живот, но и за Железния облак.

— Как си тази сутрин, съкровище мое? — нежно изчурулика Дамита и загърна Сузана в одеялце от кожа на кошута, което сама бе избродирала с котенца, кученца и един самотен рис.

Загледа се продължително, влюбено в личицето на своята рожба, която се роди преди няколко месеца с пукването на зората. Всички жени от селото се бяха насъбрали около Дамита, горди с любимия си вожд, неговата жена и първородната им рожба. Нищо, че тя не беше момче. Всички приемаха Тимоти като син на своя вожд, като вожд наследник.

Дамита целуна Сузана по бузката.

— Имаш си ново другарче за игри — прошепна й весело. — Засмяното момиче току-що роди момче. Името му е Ланс. Както и твоето, неговото име също не е съвсем индианско, но след време той ще приеме такова име, което най-много би му прилягало. Но ти, сладка моя, ще си останеш завинаги Сузана.

Дамита залюля бебето в ръце и му запя приспивна песен, която бе научила от жените омаха:

Дамита запя друга песен, гласът й беше изпълнен с топлота и нежност:

Младата жена целуна Сузана още веднъж и я прикрепи към малката дървена люлчица, която надяна на гърба си. После излезе от сянката на вигвама в ярката слънчева утрин.

Напусна селото и тръгна покрай реката, където слънцето бе оставило пътека от жарава във водата. Но тук имаше и тъмни, влажни места, където лъчите му никога не можеха да проникнат.

От жегата земята, покрита с влажна трева, изпускаше пара. Всичко наоколо плуваше в сивкава светлина, върху която тъмните стебла на лавровите дървета образуваха странни фигури. Мухи мързеливо кръжаха във влажния въздух под дърветата, а пролетните скакалци режеха меката тъкан на слънчевата топлина.

Дамита повървя още, докато стигна горичка от млади дръвчета. Пред нея се откри малка полянка, обрамчена от високи дървета. Оттук като някаква синя магия се спускаше равнината — открита, широка земя с море от разлюляна трева и тръстики.

Дамита спря до малко поточе, пред което се бе образувало езерце. Окачи люлчицата на един кленов клон и пи от кристално чистата вода. Вдигна поглед към бухлатите облаци и видя тежката мъгла, която се стелеше, и ярката слънчева светлина, която се процеждаше през тях.

Лек полъх на вятъра залюля лекото й вързопче, а птичките весело чуруликаха над главата й.

Изведнъж гласовете им секнаха. Гърбът на Дамита се вдърви, кожата по врата и гърба й настръхна. Тя се спусна към люлката, като се питаше дали Сузи не хленчи от топлото.

Или беше нещо друго?

Докато стигна люлката, Дамита отново чу проплакването, но съвсем очевидно бе, че то не идва откъм Сузана. Носеше се от далечината на гората, където дърветата бяха най-гъсти!

Хленченето се превърна в болезнен стон, после до ушите й достигнаха странни звуци, напомнящи грухтене.

Уплашена, младата жена се чудеше какво да предприеме. Беше постъпила съвсем лекомислено, като не взе със себе си пушка.

Погледна към люлката, а после в посоката, откъдето идваха звуците. Те се усилваха и младата жена реши, че независимо от опасността, в която поставяше детето и себе си, трябва да види кой плаче.

Може би някой е ранен. Можеше да му окаже помощ. Тя си спомни много от уроците на баща си. Нима не се бе справила чудесно, като помогна на Засмяното момиче при раждането?

Откачи люлката от клона, привърза я към гърдите си вместо на гърба и запълзя по посока на усилващите се звуци. Като наближи един малък просвет в гората, видя дребна жена, просната на земята, с фуста, задигната високо, и с разтворени крака. Жената здраво се бе вкопчила в коренищата на ниските храсти и се мъчеше да роди. Дамита пребледня, защото разпозна младата индианка.

Беше Звездна светлина! Тя е била бременна и сега сама раждаше в гората!

Едва сега Дамита си даде сметка защо момичето бе изчезнало от селището преди няколко седмици. Когато бременността й е проличала, тя е избягала далеч, за да не разберат за състоянието й.

Дамита почувства как й се завива свят, тъй като още преди месеци бе разбрала за любовта между Тимоти и Звездна светлина. Повдигна й се при мисълта, че детето може да е от брат й!

Не можа да се въздържи да не почувства как й прилошава от тази догадка. Брат й бе едва шестнадесетгодишен — повече дете, отколкото мъж. Разбира се, Звездна светлина знаеше това и си даваше сметка, че той не може да се ожени за нея. Изглежда, единственият изход беше да избяга и да роди тайно…

— А после? — тихо прошепна Дамита, поразена от откритието си.

Дали Звездна светлина ще остави детето да умре самичко в гората?

— Не, няма да позволя това! — каза си младата жена, като си даде сметка, че нейната намеса в този момент ще предизвика много усложнения за семейството й и особено за брат й.

Стисна зъби — обвиняваше колкото брат си, толкова и тази малка, хитра лисица. Той не е бил насилен да има връзка с нея. Отишъл е доброволно в гората с момичето. Ако детето бе негово, той трябваше да поеме отговорността за него!

Дамита отправи поглед към небето:

— О, Боже! — помоли се горещо тя. — Помогни ми да сторя каквото трябва.

Помоли се детето да носи чертите на индианец. Тогава можеше да се докаже, че не е от Тимоти. Всички знаеха, че Звездна светлина е прелъстителка. Естествено, спала е и с други, освен с невръстния й брат.

Твърдо решена на всичко, Дамита се затича към Звездна светлина и като се надвеси над нея, видя ужаса в очите й.

— Ти? — ахна Звездна светлина. — Махай се! Не ми трябваш тук!

— Ако мислиш, че искам да бъда тук, много се лъжеш — изсумтя Дамита и окачи люлката с бебето си на най-близкия клон. — Не съм дошла тук, за те търся. Открих те случайно.

Звездна светлина се помъчи да се отмести от Дамита, но дървото, на което се бе опряла, й попречи.

— Никой, освен родителите ми, не знае за детето — изплака момичето. — Живеех сама и се пазех никой да не разбере. Мога и сама да го родя. Върви си. Това не те засяга!

— Страхувам се, че ме засяга — каза Дамита и приклекна до Звездна светлина. — Бих желала да не ме засяга, но не мога да те оставя да лежиш тук сама и да раждаш. Изглежда, има усложнения. Откога започнаха болките?

— Отдавна — съкрушено отвърна Звездна светлина. Лицето й бе покрито с едри капки пот, а косата й на мокри букли висеше около прекрасното й лице. То се изкриви в ужасяваща гримаса в мига, в който започнаха новите напъни.

Дамита сложи ръце на корема й и леко я опипа — не намери нищо необичайно в положението на бебето. Седна на колене между краката на родилката и пъхна ръка в родовия канал, докато напипа главата на детето.

— Напъни се отново, Звездна светлина — окуражи я тя. — Аз ще ти помогна.

Детето изскочи след цяла вечност, както се стори на Дамита, и всичко, за което се бе молила преди това, изчезна яко дим. Детето беше точно копие на Тимоти — от цвета на гъстата му коса и очите до тена на кожата му. Вътрешностите й се обърнаха, яд захапа сърцето й, но от този момент тя трябваше да се научи да приема онова, което съдбата й поднасяше — добро или лошо.

— Детенцето ми! — изхълца Звездна светлина. — Не искам да го видя това мое дете. Сложи го в храстите. Остави го да умре!

Дамита пребледня пред коравосърдечието на младата жена, без да вярва в искреността й. Спомни си как жадуваше да прегърне рожбата си.

Дамита набързо отряза пъпната връв, по-чисти детето от родовите остатъци и го тикна в ръцете на майката с надеждата, че мислите за изоставяне тутакси ще се изпарят.

Когато сложи крехкото телце в ръцете на майка му, Дамита забеляза връзката между майка и дете и очите й се премрежиха от сълзи. Тя вече не мразеше никого и за нищо. Детето беше красиво. Любовта на майката към него беше красива. Начинът, по който Звездна светлина разтвори пазвата си и подаде гърдата си към устенцата му, беше прекрасен!

Дамита извърна глава настрани, сълзи окъпаха лицето й. Това дете беше неин племенник и тя нямаше да позволи да му се случи нещо лошо.

Младата жена изчака да премине времето на следродовите мъки и се зае да почисти майката и детето. Изненада се, като видя, че Звездна светлина бе събрала сили да върви и да носи детето си, когато се запътиха към селището.

— Не го исках — тържествено произнесе Звездна светлина. — Обичам Петнистия орел. Затова не исках той да знае за детето. Знам колко млад е още и какво бреме ще бъде това дете за него! Наистина го обичам!