Каси Едуардс - Диви мъгли

— Точно това ме безпокои — каза Железния облак и отмести поглед от свещения предмет. — Не е хубаво Стълбът да е далеч от толкова много омахи. Той трябва да е в Небраска, а не в Илинойс.

— Тогава, приятелю, върни го в Небраска — спокойно отсече лейтенантът. — Аз изчистих името ти. Никой не ти държи сметка за каквото и да било. — Той отстъпи крачка назад от вожда на омахите, издаде напред гърдите си и гордо разкрачи крака, сложил ръце на кръста: — И, стари ми приятелю, лично аз ще се погрижа твоите хора редовно да получават честния дял от годишната си рента.

Железния облак повдигна вежди.

— И как ще сториш това? — попита той, като забеляза самодоволната усмивка на приятеля си.

— Защото, друже, отскоро съм назначен на длъжността Наместник на федералното правителство във форт Калхуун — отвърна той с усмивка. — Отидох в Сент Луис и помолих за тази длъжност и тъй като съм дал доказателства за това, че може да ми се гласува доверие, бил съм лоялен войник през всичките тези дълги години, те не се поколебаха да ми гласуват доверие.

Ченето на Железния облак увисна, после индианецът нададе силен вик и сграбчи Брайън в обятията си.

— Но това е много хубаво! — крещеше той неистово. — Това е прекрасно!

Брайън се усмихна, когато най-сетне приятелят му го освободи от прегръдката си.

— Тогава ще се върнеш ли с мен в Небраска? — попита развълнувано той. — Знаеш, че това ще направи твоите хора щастливи. Изтръгването им от корена трябва да е било неприятно преживяване за тях.

— Всеки трябва да има възможността да положи даровете си пред Свещения стълб — замислено каза Железния облак. — Би било твърде егоистично от моя страна да го задържа в Илинойс и само моите хора да бъдат облагодетелствани от него.

— Така е — съгласи се Брайън Дейвис. Дамита пристъпи напред и сложи ръката си на рамото на обичния си мъж.

— Това би било добре за всички ни — тихо промълви тя. — Дори за теб, скъпи. Макар че Илинойс е красив и ни е дал подслон, той не е твоята родна земя — мястото, където са погребани дедите ти. Да се върнем, Железен облак! Да вървим с Брайън!

Железния облак почувства нужда да вземе лулата си, да се изкачи на върха и да помоли Уакода за напътствие и благословия, въпреки че благословията вече му бе въздадена! Той знаеше много добре, че не може да избяга от цялото човечество — от „прогреса“, както белият човек го наричаше. Белият човек го беше обградил от всички страни. За хората му щеше да е най-добре да се върне в Небраска. Може би с решението си да ги доведе в Илинойс бе действал твърде прибързано и самонадеяно.

Той се усмихна. Можеше поне да се похвали, че придвижването му до Илинойс е причинило смъртта на Наместника на злото — очистило е земята от него!

— Да, ще отидем! — мощно извика той и насочи юмрук към небето. — Още сега да се разнесе новината! За последен път ще спим в Илинойс, утре поемаме пътя към дома!

Железния облак погледна към Дамита с очи, овлажнели от вълнение.

— У дома! — глухо каза той. — Връщаме се у дома, скъпа!

Сълзи проблеснаха в очите на Дамита:

— Да, у дома — тихо промълви младата жена и погали бузата му. — Детето ни ще се роди в земята на твоите прадеди.

Железния облак кимна с глава и се обърна към Свещения стълб. Беше сигурен, че тайните на цялото му щастие лежаха там, увити в кожите.

Огънят догаряше и последното куче се бе оттеглило и бе вече заспало. Брайън отиде до вигвама на Засмяното момиче и пошепна тихо името й на входа. Тя бързо откликна. Излезе от вигвама с одеяло, преметнато през раменете й. Впиха жадно погледи един в друг, после бързо изчезнаха в тъмнината.

Открили местенце на брега на реката, където върховете на дърветата сребрееха на лунната светлина, те се прегърнаха и се отдадоха на целувката, която дълго бяха кътали за този миг. Във въздуха витаеше странна топлина. Брайън постла одеялото и я накара да седне. Накладе бързо огън и двамата, прегърнати, се сгушиха край него.

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита Брайън с треперещ глас.

— Да, вече мина достатъчно време — отвърна Засмяното момиче и го погледна с обожание, а пръстите му събудиха в нея желания, каквито отдавна бе забравила, още от ненавременната смърт на съпруга си. Младата жена плътно се притисна до любимия си.

— Желая те и имам нужда от теб — дрезгаво прошепна Брайън, като леко я положи на земята.

— И аз те желая — отвърна Засмяното момиче, заравяйки пръсти в русата му коса.

— Обичам те — каза Брайън, смъквайки бързешком брича си.

— Ще обичам само теб и никой друг — отвърна му шепнешком младата индианка, отронвайки стон на сладостна агония в мига, в който той проникна дълбоко в нея. Засмяното момиче се притисна силно до него, докато почувства, че двамата се сливат в едно.

Невероятна сладост се разливаше по цялото тяло на Дамита, излегнала се под одеялото край огъня. Пръстите на Железния облак нежно танцуваха нагоре-надолу. Дъхът й се учести, когато посрещна устните му и се унесе в дълга нежна целувка.

Но изведнъж младата жена отхвърли чудното чувство на наслада, защото се разтревожи от възможността всеки момент Тимоти да налети във вигвама и да види зачервеното й от удоволствие лице.

Тя предпазливо отблъсна Железния обла от себе си.

— Къде е Тимоти? — попита и си пое дъх. — Трябваше вече да се е прибрал. Той знае, че утре го чакат големи грижи и отговорности. Трябва да помогне да съберем и натоварим всичко за дългото пътуване до Небраска.

— Петнистия орел беше много развълнуван — опита се да я успокои Железния облак и постави ръка на бедрото й. — Може би кроят планове с приятелите си какво да видят и да свършат, докато сме в поход.

Дамита смръщи вежди — помисли си, че това може и да е вярно, но възможно бе и да е с онази изкусителка!

— Не се измъчвай за неща, които са вън от твоя контрол — каза Железния облак и отново потърси устните й. — Нека се наслаждаваме на нашата последна нощ във вигвама. Няма да видим такъв комфорт, докато не стигнем Небраска.

— Но какво става с Петнистия орел? — попита младата жена настойчиво. Дъхът й замря; Железния облак заби глава под завивката и зацелува с наслаждение първо едната й гръд, после другата. — Трябваше да си бъде вече в къщи.

— Ние сме под завивката — небрежно отвърна Железния облак. — Ако ни погледне, само със силата на въображението си може да разбере какво правим.

Дамита забрави грижите си и се отдаде на удоволствието, което устните му й доставяха, търсейки най-съкровените места на тялото й.

С тихите стъпки на пантера през тъмна гора Стройния лос следваше мъждукащата светлина на огъня в далечината. До ушите му достигна смях, а когато се доближи достатъчно, за да различи лицата, които издаваха тези звуци, целият се смрази.

Майка му с белия мъж!

Те се любеха!

Отвърна глава. Не бе в състояние да понесе гледката. Чувстваше се предаден. Предаден!

Побягна, облян в сълзи. Потърси друга пътека, не тази, по която бе дошъл. Не искаше да се връща у дома. Тича известно време, после долови други гласове пред себе си. Сърцето му отново замря, след като ги разпозна.

Почувства как мощна вълна на гняв го облива; запристъпва тихо като лисица, за да ги види по-отблизо. Това, което се разкри пред очите му, го накара да се почувства абсолютен глупак, на когото са изменили два пъти в една и съща нощ.

— Петнистия орел и Звездна светлина! — изсъска през зъби. Не можеше да откъсне поглед от сцената пред себе си, в която толкова пъти бе мечтал да изпълнява ролята на любовника на Звездна светлина. Вътрешностите му се обърнаха, сви юмруци, като гледаше как Звездна светлина милва с ръка тялото на Петнистия орел. Той се вкамени, докато слушаше възклицанията на безмерно удоволствие, които издаваше приятелят му.

Но направо примря, като видя как Звездна светлина пое с устните си възбудения му член. Хвана се за гърлото, наведе се към земята и изпразни стомаха си.

После се надигна бавно и се закле един ден да си отмъсти за всичко.

Един ден.

Ще накара приятеля си да му плати — сега той бе станал най-върлия му враг.

Със сърце, премаляло от любов към Звездна светлина, и тяло, все още примиращо от любовните й милувки, Тимоти тихо се промъкна в своя вигвам. На меката лунна светлина той забеляза, че някакъв предмет лежи на земята пред входа. Наведе се и го вдигна. Сърцето му щеше да изскочи от вълнение, когато го разпозна.

— Свирката, която подарих на Стройния лос и с нея запечатахме нашето приятелство! — тихо прошепна той и се втренчи в счупената на две свирка. Това можеше да означава само едно — Стройния лос прекъсваше дружбата им завинаги! Сега той бе негов враг!

Но момчето бързо реши, че няма да позволи на чувството му за вина да разруши щастието, което намери в любовта със Звездна светлина. Стройния лос му завиждаше още много преди да забележи красивото момиче омаха! Това правеше завистта му още по-черна.

Натъжи го загубата на приятеля.

Сведе глава и се замисли още малко, преди да влезе във вигвама. Изглежда винаги в сърцето си трябваше да прави компромиси. Винаги губеше по някой, който бе особено скъп на сърцето му.

Но винаги, както и този път, оцеляваше след загубата!