Каси Едуардс - Диви мъгли

— Днес празнуваме много неща! — провикна се вождът на омахите. — Не забравяйте нашия млад боец Тимоти! Той ви доказа много. Неговият подвиг не бива да бъде пропуснат! Сега виждаш ли, народе мой, че този млад човек, когото съм приел като свой собствен син, е достоен за учението на вожда? Че заслужава да върви в сянката ми и един ден да вземе моята титла? Искам да чуя вашето одобрение, хора мои! Да чуе и Тимоти!

Трогната от любовта на Железния облак към брат й, Дамита сподави сълзите си. Тя се огледа наоколо, преизпълнена с гордост и благодарност, като видя омахите да вдигат ръцете си към небето и да възхваляват Тимоти.

Някои от бойците поеха момчето от раменете на Железния облак и започнаха да го предават от човек на човек, като го носеха на рамене през селото. Дамита не се сдържаше вече и остави сълзите си да текат на воля.

Внезапно тържеството спря. Настъпи тишина. Дамита погледна в посоката, в която всички се взираха, и видя Брайън Дейвис да се връща към селото на коня си и с голям вързоп в скута.

Младата жена изтича до Железния облак и се притисна до него, докато Брайън бавно си проправяше път през тълпата, а очите му излъчваха странна тъга. Дамита притаи дъх, когато белият мъж спря коня си на няколко крачки от тях и скочи на земята. Вързопът в ръцете му изглеждаше много по-голям, отколкото в скута му.

— Какво носиш? — попита го Железния облак. — Защо го носиш при нас?

— Не бях стигнал много далеч, когато налетях на два риса, вкопчили се в смъртна схватка — каза Брайън, коленичи и остави вързопа на земята. — Не бях сигурен дали трябва да се намесвам, но реших да помогна на по-малкия. Но преди да скоча от коня и да насоча пушката, малкият бе станал вече победител, беше разпрал гърлото на другия. — Брайън разви вързопа. — Не ме разбирайте погрешно. Той е истински победител, но има няколко опасни рани. Въобще не се противи, докато го увивах в одеялото. Сякаш познаваше човешката миризма и доброта.

— Рис? — попита Дамита, а коленете й омекнаха. Надяваше се, че смелият рис е съвсем малък.

Тимоти приклекна до Брайън:

— Нека да го отвия — примоли се той. — Моля те!

— Давай — каза Брайън. Той погледна към Железния облак, който кимна в знак на съгласие, погледна към Дамита и видя разплаканите й очи. Реакцията им на това, че бе донесъл животното в лагера, още повече го обърка. Той обичаше всякакви животни и се надяваше, че те ще помогнат на риса и ще превържат раните му. Не бе очаквал да срещне толкова вълнение за едно животно. Внезапно го осени мисъл. Да! Животното се беше изгубило! Може би то е било домашен любимец, заблудил се някъде.

С треперещи пръсти Тимоти развиваше одеялото. Накрая наистина видя любимата си котка — тя спеше.

Чувствата на Тимоти бяха странна смесица от щастие и ужас, защото сега можеше да разгледа раните й. Да, това беше неговата Бейби! Едната й лапа я нямаше, беше останало кърваво парче месо. Липсваха парчета от красивата й козина по корема и по хълбока.

Тимоти извърна очи. Чувстваше, че ще припадне, но Железния облак го хвана за раменете и възвърна силите му.

Момчето пъхна ръце под кървящото тяло на Бейби, притисна я в обятията си и стана на крака. Тъжно погледна към сестра си и Железния облак и с прималяло сърце се отправи към вигвама им.

— Благодаря ти, че ни върна Бейби — каза Железния облак и стисна рамото на Брайън. Нямаш представа какво значи тя за Тимоти. Толкова дълго оплаква любимия си рис. Това, че си го получи обратно, е благоволение от Уакода. Благодаря ти, че откликна на тихата заповед на Уакода и ни го върна обратно.

— Нямах никаква представа — каза Брайън се загледа в отдалечаващия се Тимоти. — Но когато така безстрашно се е борил за живота си, заслужава да бъде лекуван — замислено добави той. — Като че котката е защитавала своите териториални права.

— Така изглежда — каза Железния облак и погледна към вигвама си. — Връщала се е при Тимоти. Когато е била толкова близо и другият рис я е нападнал, тя е разбрала, че няма друг избор освен да защитава онези, които обича.

— Тя е ранена, но мисля, че е още жива и ще оцелее — каза Брайън, наведе се и започна да сгъва одеялото си.

— Сигурно ще оцелее — каза Железния облак. — Прекарала е много месеци сама в търсене на пътя към дома. Сега, когато е тук, ще се бори по-упорито за оцеляването си!

— Най-добре е да поемам пътя си — каза Брайън, като за миг спря погледа си върху вигвама на Засмяното момиче. — Спечелих живота си, за да се върна навреме — той се обърна към Железния облак: — Имам някои идеи за бъдещето, които се отнасят и за теб, приятелю. Само времето ще реши дали ще се измъти нещо добро за нас — хвърли отново поглед към вигвама на своята любима с думите: — Както само времето може да реши какво ще стане с това прекрасно омахско момиче, което не ми излиза от ума.

Железния облак прегърна Брайън през раменете и го поведе към коня му:

— Приятелю, Илинойс сега е мой и на хората ми дом — каза той. — Ако желаеш да дойдеш при нас, ти си добре дошъл — в този момент видя Засмяното момиче да излиза от вигвама си и очите й се натъжиха, когато срещна погледа на Брайън. — След време, приятелю — рече Железния облак на Брайън, който поставяше крак в стремето на коня си, — Засмяното момиче ще те посрещне с „Добре дошъл!“.

— Ще я ухажвам до смърт, докато се съгласи — отвърна му Брайън с усмивка и отдаде чест с ръка до козирката: — До скоро, стари друже.

Железния облак се замисли какво ли си е наумил Брайън, но се сети за Бейби и побърза към своя вигвам. Като влезе вътре, видя жена си и брат й, заети с лечението на Бейби. Кръвта бе вече измита от лапите и козината й.

Тимоти пръв забеляза Железния облак.

— Дори някои от зъбите й липсват, Железен облак — каза той, готов да се разплаче. — Бедната Бейби, борила се е на живот и смърт.

Железния облак приклекна до него.

— Не толкова за своя, колкото за твоя живот — глухо каза той. — Тя е наближавала дома и когато е видяла другия рис толкова близо до твоя дом, разбрала е, че няма друг избор, освен да се бие, за да му попречи да влезе в селото и да ти причини зло. И така, млади боецо, героизмът на твоя рис отговаря на твоето геройство!

Дамита уви лапата на Бейби със стерилно парче плат, като едва сдържаше сълзите си. Гледката на раненото животно я изпълваше с мъка.

— Железен облак, дали ще се оправи?

Сърцето й силно заби, като усети топъл език да лизва ръката й. Погледна надолу и видя, че Бейби е отворила очи и бавно ближе ръката й Бейби слабо замърка, като гледаше доверчиво Дамита. Младата жена не издържа и избухна в силен смях през сълзи.

Тимоти коленичи до Бейби, нежно положи главата й в скута си и започна да я милва:

— Бейби, моя сладка Бейби. Ти ще оживееш. Няма да умреш!

Дамита се надигна бавно и посрещна утешителната ръка на съпруга си. Притисна се до него, щастлива от разнежващата обич на Тимоти към любимия му рис.

— Никога повече няма да бягаш, нали? — попита Тимоти и се взря в очите на Бейби. — Ти намери пътя обратно и никога вече няма да ме напускаш!

Като познаваха неспокойната природа на това животно, Железния облак и Дамита размениха съучастнически погледи, но и двамата си даваха сметка, че състоянието на Бейби е такова, че тя никога повече нямаше да ги напусне, защото нямаше да може вече сама да се защитава. Без една лапа и с липсващи зъби животното трябваше да разчита повече на помощта на хората, отколкото на собствените си сили.