— Толкова се радвам, че вече си добре — каза младата жена и нежно докосна гарвановочерната му коса. — Скоро пак ще играете и ще ходите лов с Тимоти. И ще можеш по цяла нощ да оставаш при него когато пожелаеш. Ще си говорите до късно през нощта, както само най-добрите приятели правят. Звучи хубаво, нали, Строен лос?

— Нямам търпение по-скоро да се вдигна — тихо се засмя раненото момче. — Не ми е приятно да съм далеч от събитията — свъси вежди и хвърли намръщен поглед към Брайън.

— Този не беше ли един от войниците? Защо е тук? И какво кара майка ми да се държи толкова дружески с него?

Дамита и Железния облак размениха тревожни погледи, после вождът приклекна до Стройния лос и сложи ръка на рамото му.

— Да, той е войник, от белите хора — каза вождът, — но не беше сред онези, които нападнаха селото ни. Той няма вина за раняването ти. И… — индианецът погледна към Брайън и Засмяното момиче, като забеляза, че разговорът им е взел твърде сериозна насока — те бяха впили влюбени погледи един в друг. Обърна се отново към Стройния лос: — Казва се Брайън — поясни той. — Сприятелили са се с майка ти. И знай, Строен лос, чувствата ми към него са същите, каквито са твоите към Тимоти. Брайън е най-добрият ми приятел на света. Бих направил всичко за него. Дори бих дал живота си, ако се налага.

Устните на Стройния лос се разтвориха от изненада, когато майка му се приближи до леглото и застана на колене, а Брайън я последва.

Момчето затаи дъх. Майка му дишаше странно. Никога не бе я виждал така сияеща, очите й бяха озарени от странна светлина.

— Синко — прошепна Засмяното момиче и го прегърна. — Толкова се радвам, че си по-добре. Всяка нощ се молех на Уакода и той благослови и двама ни, като те дари със здраве — за миг тя отправи стеснителна усмивка към Брайън, после отново се обърна към сина си: — Синко, Уакода повторно ни благослови. Той ни изпрати този мъж. Брайън предлага да ми стане съпруг, а на тебе — баща.

Стройния лос предпазливо погледна към Брайън, после към майка си.

— А ти какво му отговори? — попита той с разтуптяно до спукване сърце.

— Казах на Брайън, че ти ще вземеш решението, синко — промълви Засмяното момиче и целуна сина си по бузата. — Твърде скоро е след оздравяването ти и аз разбирам, че не ти е лесно да вземеш решение.

Стройния лос се замисли за момент, после каза:

— Скоро е, да, много е скоро — след това извърна очи от майка си.

Дамита сложи ръка на устните си, за да скрие изненадата си. Тя съчувствено наблюдаваше Засмяното момиче, която се изправи на крака и застана до Брайън с овлажнели очи.

— Съжалявам Брайън — прошепна Засмяното момиче, като с мъка сдържаше сълзите си. — Синът ми каза думата си.

Брайън кимна, целуна я бързо по бузата и напусна вигвама.

Засмяното момиче погледна тъжно към Дамита и Железния облак, после приседна отново до сина си и взе ръката му в своята. Той вдигна очи към нея и й се усмихна едва. Тя му отвърна с целувка и придърпа одеялото до брадичката му.

— Синко, денят беше много тежък за теб — прошепна тя. — Спи сега, а аз ще продължа бродерията.

Железния облак скочи на крака и помогна на Дамита да се изправи. Кимна на Тимоти да си тръгват и всички напуснаха вигвама.

Завариха Брайън да приготвя екипировката от еленова кожа, която Железния облак му бе дал за пътуването.

— Време ми е вече да поема задълженията си във форт Калхуун — дрезгаво каза той, като старателно отбягваше погледа на Железния облак. — Както се вижда, отсъствах твърде дълго.

Дамита се приближи до Брайън и го целуна по бузата. Железния облак силно го прегърна. Тимоти стисна десницата му. Всички излязоха и тъжно махаха, докато лейтенантът се метна на коня и изчезна в гората.

Дамита хвърли поглед към вигвама на Засмяното момиче и забеляза тънката й фигура на входа. Тя бе отправила замъглен от сълзите взор към изчезващия в далечината Брайън.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Селото кънтеше от веселието. Барабанът думкаше. Хората подсилваха ритъма на музиката с краката си, танцуваха и пееха около големия огън. Някои от бойците бяха украсили краката си с лисичи опашки, като ги бяха вързали под коленете си. Звънчетата, прикрепени около кръста на някои от танцуващите, весело звъняха и засилваха ритъма на танца. В жилищата се приготвяше храна за честването на живота — спасения живот на Стройния лос.

— В момента, когато Засмяното момиче трябва да е толкова щастлива и благодарна, сигурна съм, че сърцето й е натежало от болка по загубата на Брайън — каза Дамита и приседна до Железния облак край огъня в техния вигвам. Тя наниза още едно мънисто на иглата си. — Не мога да разбера чувствата на Стройния лос — младата жена повдигна бавно очи към съпруга си. — Баща му е загинал в престрелка с бял мъж по време ловна експедиция, нали?

Железния облак свъсено гледаше огъня допрял колене до гърдите си.

— По мене също стреляха в този ден — глухо промълви той. — Все си мисля, че беше работа на Джонатан. Но никога не може да се докаже. Тези, които стреляха, се скриха в гъсталака. Мой дълг беше да докарам Мъдрия лос в селото, за да получи помощ, а не да хукна след тези, които простреляха. Той замълча за момент, свел поглед, сетне вдигна очи към Дамита: — Не можа да доживее да се сбогува със сина и съпругата си!

— Каква трагедия — въздъхна Дамита. Нададе ухо към веселбата отвън: барабаните изпълваха въздуха с бесен ритъм и сякаш ускоряваха пулса. — Сигурна съм, че не й е било леко на Засмяното момиче да се влюби в бял мъж, след…

— Брайън е бял, но, както и при теб, сърцето и душата му са индиански — каза Железния облак, застанал на колене пред Дамита. Сложи ръка под брадичката й и я повдигна. Нежно я целуна по устните, след това скочи пъргаво на крака и надникна навън. — След време, когато Стройния лос види, че майка му страда за Брайън, той ще отвори сърцето си за белия мъж, защото е предан син. И би искал да вижда майка си щастлива, а не скръбна.

Дамита остави настрана бродерията си. Сложи ръка на врата си и тромаво размърда крака. Не разбираше как изведнъж е станала толкова огромна. Имаше чувството, че носи не едно, а цяла армия деца в корема си. Очите й се разшириха и тя зяпна от изненада при мисълта, че може да са близнаци. Затова ли беше непрекъснато гладна, след като поглъщаше двойно повече храна от обикновено? Затова ли усещаше такъв натиск ниско в корема си и ходеше в гората повече от два пъти всяка нощ, за да се облекчи? Железния облак я погледна през рамо.

— Бяла върба, каза ли нещо? — попита той и смръщи вежди, като не получи отговор веднага. Никога не бе я виждал толкова дяволита. Той знаеше, че по този начин младата жена се закача с него както само тя умееше.

Дамита улови погледа му и разбра, че той погрешно изтълкува усмивката й, но реши да не му доверява осенилата я догадка, че е на път да му роди две деца наведнъж. Можеше да види отсега реакцията му. Щеше да бъде най-щастливият и доволен мъж в света! Щеше да грабне по едно дете във всяка ръка и да тръгне да ги показва на хората си! В техните очи щеше да е двойно по-мъжествен. Сега повече от когато и да било трябваше да внимава да не се случи нещо с нейната бременност. А мисълта да кърми две деца едновременно я очарова.

— Не — отвърна Дамита, стигнала най-сетне до него. Пъхна ръката си в неговата и надникна навън. — Пъшках, докато се надигах от пода. Господи, коремът така ми тежи!

Железния облак я погали там, където коремът й бе най-изпъкнал под роклята от еленова кожа.

— Може би не съм прав, като нарекох това дете момиче — каза той и се засмя. — Може би са две момчета!

Дамита зяпна и го погледна с широко отворени очи.

— Две момчета…? — после също се засмя, като се чудеше как и двамата едновременно си помислиха едно и също нещо. Само миг преди това тя се бе вълнувала от мисълта за близнаци!

— Или две момичета — каза Железния облак, наведе се и я целуна по носа. — Скъпа Бяла върба, за мен е без значение какво ще бъде детето или децата. Трябва да си здрава, любов моя! Ти единствена имаш значение за мен.

— Нима има някой по-здрав от мен тук? — засмяно му отвърна Дамита, като леко го побутна с корема си. Индианецът я прегърна през кръста и я притисна до себе си. Тя погледна встрани, очите й зашариха в тълпата.

— Виждаш ли някъде Тимоти?

— Той вероятно е при Стройния лос — каза Железния облак, като потропваше с крак в ритъма на барабаните. — Брат ти е предан приятел. Не би си позволил да излезе да пее и танцува, докато приятелят му не е в състояние да върши същото — няма значение, че празненството е в негова чест.

— Гордея се с това момче — каза Дамита. Мили боже, Железен облак, ако не му бях разрешила да излезе навън, за да види какво става, в деня, когато Джонатан нападна селото ни, ти щеше да си мъртъв.

— Трябва по-често да си спомняш това, а не факта, че братовчед ти е убит от копие — каза Железния облак. — Но истина е, че, през този ден героят беше Тимоти и моите хора никога не ще забравят това. Днес се чества и моето оцеляване, любов моя, както и животът на Стройния лос. И героизмът на Тимоти също!

— Къде отиваш? — попита младата жена. Острият вятър я прониза през дрехата.

— Скоро ще се върна! — извика Железния облак и хитро й се усмихна през рамо. — Загърни се добре, ако искаш да излизаш. Трябва нещо да свърша!

Недоумяваща, Дамита го изгледа продължително, сетне влезе вътре и се заметна с топло одеяло. След това излезе и бавно приближи до празнуващите омахи, като търсеше с очи Железния облак сред ликуващата тълпа. Никъде не го видя. После изведнъж го забеляза. Излизаше от жилището на Засмяното момиче с Тимоти на раменете си.

Дамита се хвана за главата:

— Какво, по дяволите, прави?

В следващия момент разбра. Омахите му сториха път. Като крепеше Тимоти на раменете си и го придържаше за краката, Железния облак се озова в средата на тълпата, до горящия огън.