Каси Едуардс - Диви мъгли

Сърцето на младата жена затупка силно и вълна на облекчение се разля по цялото й тяло. Само минути преди това тя бе се усъмнила в Железния облак, бе стигнала почти до пълно отрицание, докато междувременно той бе имал някакви специални планове за нея.

Дамита бе обзета от чувство на срам и се надяваше, че любимият й никога няма да узнае за съмненията й.

— Да бъда вожд през деня? — гордо попита Тимоти, скачайки на крака. — Какви са задълженията ми, Железен облак? Кажи ми. Стриктно ще ги спазвам.

— Твоите задължения? — отвърна Железния облак, замислено потривайки брадата си и все още дразнейки момчето. — Нека видим сега. Какво би могъл да правиш като вожд? — той вдигна Тимоти и отново игриво го постави на земята. — Играй с другите момчета, Тимоти. Нищо не учи. Просто, наслаждавай се на деня, както и ние с Дамита ще сторим.

Радвайки се на минутата веселие с Железния облак, Тимоти сърдечно се разсмя и стана на крака. Отметна назад косата си и погледна към сестра си, после отново към Железния облак.

— Къде отивате? — тихо попита той. — Дамита не е достатъчно силна, за да пътува. Дори мисля, че не трябва да напуска вигвама.

Очите на сестра му плувнаха в сълзи, толкова силно се трогна тя от проявеното от брат й внимание. Все повече и повече той доказваше любовта си към нея. Това увеличаваше нейната любов към младежа, възхищението й от него — едно момче, което пред очите й ставаше мъж.

— Не е необходимо да се грижиш за здравето на сестра си — каза Железния облак и се наведе над Дамита. Той нежно докосна бузата й, като я гледаше с обожание: — Всичко, което правя, е само в неин интерес. Днешният ден не е изключение. Зная, че е отпаднала и не ще има сили да ме придружи. Приготвил съм специално местенце за двама ни. Там в усамотение ще дадем сватбените си клетви.

Трепетно вълнение завладя младата жена и тя почувства как я обзема неописуемо щастие. Когато Железния облак я взе на ръце и я покри с одеялото, тя обгърна с ръка врата му. Вгледани един в друг, те се чувстваха като единствените двама души на земното кълбо. Тя престана да мисли за Тимоти, забрави да се сбогува дори с него, докато Железния облак я отнасяше навън от вигвама в ранната утринна мъгла. Бе на зазоряване. Студеното, бледо утро бе изпълнено с жабешко крякане и песни на щурци, идващи откъм високите тръстики.

Дамита бе прислонила главата си до силната разголена гръд на любимия си, а той я носеше през селото, далеч от него, в най-притуленото горско кътче. Тя притвори очи — никога не бе изпитвала такова вътрешно спокойствие и доволство, както в този момент. Любимият й също я обичаше. Независимо от това, че в известна степен го бе разочаровала, любовта му бе достатъчно силна, за да не й обърне гръб заради онова, което бъдещето може би нямаше да им донесе. Децата!

Тя стисна здраво очи, мъчейки се да прогони думата, която може би щеше да я тормози до края на дните й.

Деца!

Сега не бе време да се раздира от съмнения. Сега трябваше да е нежна и щастлива. Скоро щеше да стане съпруга на Железния облак. Докато е жива, свободно можеше да го обича и боготвори. Щеше да бъде неин! Изцяло неин!

Железния облак нежно я носеше на ръце. Той вървеше уверено напред и я отнасяше надалеч от селището на омахите. Скоро се заизкачва нагоре, докато стигна върха на скалата.

Дамита погледна с широко отворени очи и въздъхна от изненада, когато погледът й различи меката светлина на огъня, запален на края на отвесната скала, а малко по-встрани видя палатка с натрупани от двете страни на входа й полски цветя.

— Колко е красиво! — тихо каза младата жена, а лицето й бе озарено от усмивка и погледът й не се откъсваше от Железния облак. — Скъпи мой, това е така чудесно, такава изненада за мен! Достойна ли съм за това?

— Моята съпруга заслужава повече от онова, което Железния облак може да й даде! — каза той, целувайки нежно устните й. — Обичам те, Бяла върба. Сърцето ми би било празно без теб. Кажи ми отново, че искаш да си моя до края на жизнения ни път.

Дамита нежно прегърна красивото му лице.

— Искам да бъда твоя навеки! — прошепна тя, като доближи устни до неговите и го целуна нежно и страстно.

Той откъсна устните си от нейните и тържествено я погледна.

— Церемонията, която двамата с теб ще споделим днес, не е типична за омахите — каза той. Гласът му издаваше чувствата му. — Но поради твоето състояние, не мисля, че е необходимо да те натоварваме с цяло тържество. Не би могла да се включиш в танците и в многото други обреди, задължителни за една сватбена церемония. Днес аз, като вожд, и с благословията на Уакода, ще се постарая да се закълнем във вечна вярност и любов пред утринното небе и под бледнеещите на небосклона звезди. Дали това ще ти е достатъчно?

— Да, това ще ме направи щастлива — отвърна Дамита, сподавяйки сълзите на радост. — Обичам те! О, колко те обичам, скъпи мой!

После сведе очи с думите:

— Но, любими мой, ние няма да можем да споделим най-важното за сватбените ни дни, тъй като аз… аз не се чувствам добре. И едва ли ще се оправя през следващите няколко седмици.

— И ти мислиш, че това има някакво значение за мен? — попита я нежно Железния облак. — Моя Бяла върба, та ние имаме безкрайността, за да наваксаме тази единствена брачна нощ.

Те отново се целунаха, докато вятърът меко галеше лицата им, донасяйки със себе си свежия дъх на елите.

Все още държейки Дамита в обятията си, Железния облак кимна към гледката, която се разкриваше пред очите им.

— Нима това не е прекрасно място за венчавка, моя любов? — попита той, загледан в мъгляво-сините очертания на възвишенията в далечината. — От тази отвесна скала се виждат гори, които са по-диви, по-обширни и с повече дъх на свобода от всичко, което съм виждал някога. Това е приятният мирис на несечени дървета, огромни и покрити с мъх. Това е вековният дъх на необезпокоявания девствен лес, който никога не е опожаряван, никога не е залесяван или докосван по какъвто и да било начин от човешка ръка. Това е краят на девствената земя, началото на нашето бъдеще — индианецът я погледна с обожание: — Нашето бъдеще, Дамита. Всички наши бъдещи дни.

— Да, скъпи мой, цялото ни бъдеше — повтори младата жена, а след това устните им се съединиха в нежна целувка.

Железния облак се отдръпна от годеницата си, но здраво поддържайки я, леко я въведе в палатката. Дъхът й замря, като видя какво е приготвил той за нея в минутите, когато тя лежеше във вигвама с мисълта, че я е изоставил!

Големи, плътни кожи бяха наредени около горящия огън. Навсякъде имаше разпръснати цветя, които изпълваха помещението с прекрасен, сладък мирис. Плодове бяха подредени в подноси. Кана с „табехи“ — чай от листа на билки и алкохол — бе поставена до огъня заедно с чашки от кратунки до нея.

Младата жена обърна овлажнелия си поглед към Железния облак.

— Всичко е толкова прекрасно — тихо каза тя, развълнувана от желанието му да направи всичко за нея в момента, в който тя бе загубила толкова много. Младата жена обсипа устните му с безброй леки целувки: — Благодаря ти, любими мой! Благодаря ти.

Железния облак я накара да седне до него върху меката кожена постелка и зави скута й с една от кожите.

— Сега ще се венчаем по един прекрасен начин — каза младият мъж, застана на колене пред годеницата си и взе ръцете й в своите. — Това ще е сватбена церемония без роднини и гости. Боговете ще ни бракосъчетаят.

Той помълча за миг.

— Моят Бог и твоят, моя любов — допълни той усмихнато. — Ще ти попея, а след това ще изречем думите, които ще запечатат желанието ни да се съберем в семейство като мъж и жена.

Дамита избърса сълзите, които не бе в състояние да сдържи, докато слушаше песента на Железния облак. Гласът му бе дълбок и преизпълнен с чувства:

Когато песента свърши, Дамита се усмихна през сълзи.

— Беше толкова красиво — каза тя.

Той пусна ръката й и нежно погали лицето й, като изтриваше сълзите от него.

— Жено моя, ти, която изпълваш сърцето ми с радост, вземаш ли този мъж за съпруг? — произнесе Железния облак, безпомощен пред напиращите в очите му сълзи.

— Да, вземам този мъж за съпруг — отвърна Дамита с преливащо от щастие сърце.

Младата жена замълча за миг, след това тихо промълви:

— Любими мой, ти, чието сърце се сля с моето и който изпълни живота ми с такова съдържание, с такава блажена радост, вземаш ли тази жена за съпруга?

— Да, вземам тази жена за своя съпруга — каза Железния облак с лице, озарено от безмерно щастие…

Железния облак сложи ръцете си на кръста й и нежно я сложи на коленете си. Целуна тръпнещите устни, а радостните им сълзи се сляха.