— Да, Тимоти, дете — каза Дамита, като наблюдаваше как се променя изражението на лицето му от шок в мълчаливо разбиране, и това я накара облекчено да въздъхне. Когато той нежно погали с ръка по бузата, младата жена се усмихна, а от очите й потекоха сълзи на благодарност.

— Съжалявам, сестричке — тихо каза момчето, а в очите му пробляснаха сълзи. — Наистина сестричке, искрено съжалявам.

— Благодаря ти — каза тя, преглъщайки с усилие. Беше радостна, че той се държи като истински мъж сега, когато това й бе особено необходимо. Но отвътре чувстваше как умира — разбираше, че един спонтанен аборт води до друг и още един, и още един. Можеше да не е в състояние да дари с дете своя любим.

А за един вожд това бе целувката на смъртта, тъй като те разчитаха на наследниците си, които да продължат водачеството след смъртта им!

Погледна към Тимоти. Може би той щеше да бъде синът, който Железния облак никога нямаше да има.

Но тя тъжно се запита ще го задоволи ли това?

Железния облак внимателно я вдигна на ръце и я понесе към конете.

— Тимоти, вържи коня на сестра си за своя каза той, като я гледаше нежно. — Тя ще язди мен.

Много внимателно Железния облак я качи на коня. След това седна зад нея, повдигна я и я сложи в скута си тъй, че да може да го прегърне с ръце и да прислони тялото си до неговото.

— Съжалявам — каза Железния облак и повдигна брадичката й, за да срещне погледа й. — Ще ти се отблагодаря. Ще видиш.

— Вината не е твоя — тихо прошепна Дамита, два сдържайки напиращите неукротими потоци сълзи. — Това е начинът, по който бяхме предупредени, че не е настъпило още времето да имаме дете. След време, любими мой, ще бъдем ощастливени с рожба. Обещавам ти.

Той я изгледа замаяно, след това сръга с петите си своята апалуза и се понесе в бавен, спокоен тръс през гората. Държеше високо изправена главата си, но вътрешно изпитваше силна сърдечна болка. Беше виждал жени от племето му да помятат. Но обикновено те никога повече не раждаха деца на съпрузите си.

А утре Бялата върба щеше да стане негова съпруга!

Независимо от всичко, мислеше той упорито тя ще му стане жена. Той ще се моли дълго на Уакода да им помогне и те ще преодолеят тази криза. Тази нощ той ще вземе лулата си и сам ще отиде на хълма; там мълчаливо ще пусне дима и ще призове от безкрая Уакода Хо!

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Докато зората хвърляше меката си светлина през пролуката над огнището, Дамита се обърна в съня си. Тя бавно се пробуждаше и си припомняше всичко, което се случи предишната вечер — и тъжното и красивото.

Нощта бе дълга, но сладко-горчива за Дамита. Тя бе прилегнала, плътно притисната до Железния облак, в прегръдката на силните му ръце. Усещаше топлия му дъх до лицето си — той и в съня си се мъчеше да я успокои.

Бе й помогнал да превъзмогне всичките си съмнения и страхове относно спонтанния аборт, като й нашепваше, че най-важното за него е това тя да е жива, неговата Бяла върба да диша и живее редом с него.

Бе я убедил, че много още техни деца ще бъдат заченати в нея, за да дойдат при тях и да станат част от живота им.

Неговият Уакода ще стори това за тях!

Когато се събуди през нощта, тя също безмълвно се молеше на своя бог думите на Железния облак да се сбъднат. Младата жена съзнаваше колко важно бе за вожда на омахите да има деца, още повече да има син!

Дамита отвори изведнъж очи, когато разбра неочаквано, че не чувства нито дъха на Железния облак до себе си, нито силните му ръце, които я прегръщаха тъй нежно. Тя рязко се извърна и тихичко въздъхна, като разбра, че е станал. Присви очи в полумрака, търсейки го във вигвама, и страх сви сърцето й при мисълта, че си е отишъл.

Това не бе типично за него! Означава ли това, че именно в този момент се е проявило неговото разочарование? Сега, когато бе имал на разположение цяла нощ, за да размисли, и възможно е да е сънувал кошмари за това, че никога не ще има син от нея, може би най-накрая това го е накарало да промени решението си и да се откаже да я направи своя съпруга.

Дали бе отишъл в гората на разговор с Великия дух, за да го пита как да съобщи решението си на Дамита, без напълно да я съкруши?

Сълзи потекоха по бузите на младата жена. Сгуши се в леглото, загледана в догарящата жарава на огъня. Тя ридаеше, потокът от сълзи по бузите й не спираше. Дамита се чудеше дали ще има някога късмет в тоя живот. Бе загубила любимите си родители толкова трагично. А сега бе на път да загуби и мъжа, когото обожаваше с цялото си същество.

— Не мога! — простена тя на глас. — О, Господи, моля те, не позволявай това! Моля те!

— Сестричке?

Гласът на Тимоти накара Дамита да спре.

Тя моментално изтри сълзите от очите си и се обърна към него, когато момчето се свря в постелята до нея.

— Защо си се събудил толкова рано, скъпи! — попита тя, отмахвайки кичур непокорна коса челото му.

— Сестричке, тревожа се за тебе — каза Тимоти и луничавото му лице издаваше безпокойство — Как си? Аз… аз никога няма да забравя тази кръв.

Дамита едва преглътна. Разбираше, че е дошло време да му обясни някои истини за живота. Но едва ли щеше да й е лесно да го стори в състоянието, в което се намираше мозъкът й сега, когато самата тя не бе сигурна в своето бъдеще.

Но брат й бе на първо място, преди всички останали нейни желания и мечти. Трябваше да помни това. Сега тя изцяло бе отговорна за него.

— Чувствам се добре тази сутрин — помъчи се тя да му вдъхне увереност. — Много съм уморена, но съм добре.

Помълча известно време, като гладеше с ръка бузата му.

— А за тази кръв, скъпи, тя не беше толкова много. Тялото ми скоро ще си я възвърне — отново настъпи пауза. Дамита леко се закашля, след това продължи тихо да му говори, обяснявани му за бебетата, за любовта, която ги сътворява в утробата на жената, както и за взаимната любов между нея и Железния облак.

Тя твърде боязливо се опита да обясни как се бе случило така, че бе забременяла, преди да са дали сватбения обет. Не искаше брат й да загуби необходимото чувство на уважение към нея.

— Нещата в пустошта са напълно различни от тези в града — промърмори тя. — В града сватбите се уговарят предварително и има много шум и подготовки, които съпровождат церемонията. В нецивилизования свят дори едва ще се намери пастор, отдалечен на мили оттук, за да извърши церемонията и да събере по този начин двамата влюбени. Освен това, Тимоти, като имаме предвид обстоятелствата, при които Железния облак и аз се срещнахме, нямаше никаква възможност, както няма да има и занапред, да се оженим със свещеник по обичайния за нашата църква начин, тук няма такива неща. Няма и следа от пастор. А ние нямаме намерение да ходим в града, за да търсим свещеник.

Тя си пое дълбоко дъх — усилието да говори бе я уморило.

След това продължи, радостна, че Тимоти е от децата, които внимателно слушат и се поддават на обучение.

— Също така, Тимоти, положението, в което аз се намирам, е напълно различно, отколкото, ако бях се влюбила в бял мъж — каза Дамита. — Знаеш, че повечето от хората считат брака между бяла жена и индианец за немислим. Церемонията на бракосъчетанието ни, определена за днес, щеше да е индианска. Зная, че бих приела това. Както и ти трябва да го приемеш.

Тя изтри сълзите, появили се в очите й, и силно притегли Тимоти до себе си.

— Твърде много обстоятелства попречиха на по-ранната ни женитба с Железния облак — тихо каза младата жена. — Но, Тимоти, в очите на Бог ние вече бяхме венчани. Бог знаеше всички пречки. Той не разделя хората по цвета на кожата им както и той самият не принадлежи на определена раса. Той вижда любовта ми към Железния облак — така искрена и красива. Точно такава той я е благословил, аз… чувствам това със сърцето си, Тимоти. Аз се чувствам съпруга на Железния облак във всяко едно отношение. Липсва ми само къс хартия, с който да докажа това.

Тимоти обгърна с ръце врата на сестра си:

— Разбирам всичко — каза момчето и нежно се притисна до нея. — Не се притеснявай, сестричке. Разбрах те.

Той се отскубна от обятията й и я погледна в очите.

— Сестричке, съжалявам за бебето — меко каза той. После очите му се проясниха от нова мисъл и той се усмихна: — Когато имаш дете, аз ще се чувствам повече негов брат, отколкото негов чичо. Сестричке, ти стана моя майка, знаеш ли? И аз толкова много те обичам!

Той отново се хвърли в обятията й и силно се притисна до младата жена.

— Както и аз те обичам — прошепна Дамита, галейки нежно голия му гръб. — И ти благодаря за комплимента — ние имахме чудесна, необикновена майка. Горда съм, че ме сравняваш с нея.

Тя погледна през рамото на момчето към входа на вигвама, отново обзета от страхове за Железния облак.

Къде бе той?

Какво толкова е натежало на сърцето му, че я е напуснал толкова рано тази сутрин, без да провери как се чувства тя?

Ако наистина я обичаше, не би отишъл никъде, докато не се увери с очите си, че вече се е оправила.

Тя не бе в състояние да потиска чувството на обида, което я обземаше, давайки си сметка, че той никога не е държал на нея толкова, колкото тя бе предполагала! Не бе в състояние да потисне яростта, надигаща се вътре в нея — яростта към този, за когото тя с радост би дала живота си!

Сега вече не знаеше какво да мисли за него!

Процепът на вигвама се разтвори и Железния облак влезе неочаквано, с блеснали очи, с усмивка на устните си, загледан в Дамита, после премести поглед върху брат й.

— Тимоти, дошъл съм за сестра ти — каза той. — Днес ние ще излезем заедно.

Железния облак коленичи до постелята на брата и сестрата.

— Тимоти, по време на моето отсъствие ще поемеш ли задълженията ми на вожд? — подразни той малкия със смях, като видя широката усмивка и ококорените му очи върху луничавото момчешко лице.