— Защо кучетата ще лаят по младежа? — запита с широко отворени, невинни очи Тимоти.

— Защо кучетата ще лаят по него е останало загадка — със смях отвърна Железния облак — Но тази загадка кара младите да се страхуват да ядат уашна, тъй че старците могат на воля да й се наслаждават.

Железния облак отново изпружи крака пред себе си.

— Има много поговорки, разказвани от старите хора, които съм запомнил от своето обучение като дете — каза той, отново загледан в далечината, виждайки сцени от детството си. — Когато изсушаха мазнината от мозъка на бизона, ако някой от младежите пожелаеше заедно с месото и късче от нея, старците казваха, че, ядеш ли от мозъка, ще станеш невъздържан, сърцето ти ще се смекчи и ще удариш на бяг пред враговете си — ще бъдеш в плен на страха.

— Разкажи ми още! — помоли Тимоти, застанал на колене и с нетърпение взирайки се в очите на Железния облак. — Толкова е интересно.

Железния облак сложи силната си ръка на рамото на Тимоти.

— Добре е, че искаш да научиш много неща, дори и ако някои от поговорките звучат глупаво за едно бяло момче — каза той.

— Нищо, което казваш или правиш, не може да е глупаво — отвърна Тимоти, след това хвърли поглед към сестра си, която тихо седеше и попиваше всичко казано. — Нали така, сестричке? Не е ли това най-умният мъж, когото някога си познавала?

За момент Тимоти сведе глава и тежко преглътна.

— Като изключим татко — промърмори момчето. — Освен… баща ни.

Дамита почти се задави от изненада, като сети чувствата на брат си и едва сега разбра

колко добре той е прикривал мъката си след смъртта на родителите им.

А сега той преживяваше още една загуба.

Разбира се, тази загуба бе несравнима с това да се лишиш от майка и баща, но, все едно, момчето болезнено преживяваше загубата на дивата котка. Изведнъж Дамита осъзна, че котето по особен начин бе запълвало празнотата в сърцето на момчето, останала след загубата на родините им.

Сега тя разбра колко важно е Бейби да се намери, ако това изобщо бе възможно!

— Да, Тимоти — каза тя и докосна с ръка бузата му. — Той е много умен, а и татко беше такъв. Както си и ти. Ти научаваш толкова нови неща така бързо. Аз искрено се гордея с теб.

Целият сияещ, Тимоти погледна сестра си, а после отново се обърна към Железния облак.

— Какво друго би могъл да ми кажеш за бизоните? — попита той и стисна челюсти. — Аз ще убия бизон някой ден и ще докажа на твоите хора, че съм Достоен войн. Все още някои обикалят земите ни. Един от тях ще е мой, дар за теб и хората ти от мен!

— Нашите хора — поправи го Железния облак. — Моите хора са вече и ваши хора — той погледна към Дамита и двамата прекрасно се разбраха с очи. — Твои и на сестра ти.

— Моят народ… — каза Тимоти, като че преценяваше думите по това, как излизаха от устата му. Момчето се усмихна и изпъчи гърдите си: — Да, моите хора. Това ми харесва. Прави ме някак си по-значим. Моля те, разкажи ми още примоли се той.

Железния облак погледна по посока на извисилото се над дървесните корони слънце. Скоро щеше да се смрачи и той искаше да се върне в селището, преди нощта изцяло да е покрила всичко наоколо с тъмата си. Утре бе особен ден за него и любимата му. Те щяха да станат мъж и жена. Нищо не би могло да им попречи. Нищо!

— Само още няколко приказки, останали от старците, и ще трябва да потегляме към селото — каза Железния облак, потупвайки го по рамото. — Дробът на бизона трябва да се яде суров — за да направи мъжа смел и да му даде силен глас. Мазнината около сърцето на бизона се дава на децата, за да имат силни сърца и да са смели. Също така младежите се учат, че когато някой рани бизон, младите бойци не бива да го пронизват със стрелите си. Който го стори, ще бъде наказан — бизонът принадлежи на онзи, който го е ранил.

Железния облак се изправи и подаде ръка на Дамита. Тимоти също скочи на крака, след това коленичи и взе своя лък и лъка на Железния облак, после подаде на индианеца неговия. След това и двамата преметнаха лъковете си през рамо.

Железния облак застана между Дамита и Тимоти и като ги хвана за ръце, ги поведе далеч от потока. Очите му светеха, докато гледаше брата и сестрата.

— Някои мъдрости на старците ме развеселяват, въпреки че никога не бих го признал пред другиго, освен пред вас — каза той през смях. — Според една стара поговорка, когато младеж се опита крадешком да пие бульон от казана, старците казват: „Младежът не трябва да пие бульона, в противен случай глезените му ще се разклатят и ставите му ще тракат.“

Дамита леко се усмихна. Чувстваше се по-свободна, след като и Железния облак бе признал, че се забавлява с приказките на старците от племето. Тя вървеше, хванала го за ръка, и мечтаеше този миг на невинност да продължава вечно, но започна да чувства нещо като болка ниско в стомаха си. Беше като леко замаяна.

Една силна болка, някъде вътре в корема й, я сграбчи, но благодарение на това, че трая не повече от една секунда, тя само леко се препъна за миг и се радваше, че Железния облак не забеляза нищо. Не би желала да стане причина да се помрачи чувството на приятелство, което в момента се изграждаше между любимия й мъж и брат й.

— Ако момче обича да яде главата на пуйката, казват му: „Ако изядеш това, в очите ти ще се появят сълзи, когато излезеш на лов. Очите ти ще овлажнеят“ — продължи Железния облак весело. — А ето какво се казва, ако едно момче иска да си играе с отрязаните крака на пуйката — „Ако си играеш с краката, ръцете ти ще са студени през зимата и възможно е да премръзнат. Тогава ти няма да можеш да държиш каквото и да било.“

Тимоти се разкиска, след това изведнъж пребледня, когато Дамита издаде неочакван стон и падна на земята, без да дава никакви признаци на живот.

Железния облак коленичи до нея и взе главата й в скута си. Беше притеснен от припадъка й и се чудеше каква може да е причината.

Само минути преди това тя бе споделяла радостта им, бе се смяла заедно с него и брат си!

— Тичай! — строго каза той на Тимоти. — Вземи манерката от коня ми! Донеси я! Бързо, Тимоти! Бързай!

— Какво й е? — проплака Тимоти, без да може да помръдне от мястото си.

— Тимоти, прави това, което ти казвам — строго го изгледа Железния облак. — И побързай!

Със страх, сковал сърцето му, Тимоти се обърна на пета и побягна към конете, които се виждаха през една пролука между дърветата само на няколко крачки в далечината. С треперещи пръсти той откачи манерката и бързешком се върна при сестра си.

Падна на колене и подаде манерката на Железния облак. С широко отворени очи и силно разтуптяно сърце наблюдаваше как Железния облак изсипа малко вода в шепата си и внимателно започна да потупва лицето на Дамита с влажната си длан.

— Бяла върба! — повтаряше Железния облак, мъчейки се да прикрие обзелото го отчаяние. — Кажи ми. Какво стана? Кажи ми, Бяла върба, любов моя. Говори!

Дамита се разбуди в ръцете му и чуваше гласа му който сякаш й говореше от глъбините на бездънен кладенец.

След това започна да го чува, като че ли се приближаваше, и когато отвори очи, видя, че я държи на ръце и пръска лицето й леко със студена вода.

— Какво се случи? — попита младата жена, като примигваше и учудено гледаше ту брат си, ту Железния облак и виждаше невероятния страх, вледенил лицата им.

— Ти припадна — каза Железния облак, като й помагаше да седне, а след това здраво я подпря.

— Припаднала ли съм? — отвърна Дамита, след това една лека болка в корема й подсказа причината за това. Болките, които бе изпитала преди, бяха непосилни за нея. В момента болката в корема отново я сграбчи, младата жена почувства, че отново изпада в унес и всичко й причернява.

— Бяла върба! — рече Железния облак, гласните му струни се опънаха до крайност, докато гледаше сгърченото лице на любимата си. — Какво ти е? Не ме напускай отново. Запази съзнание. Кажи ми какво ти е, за да ти помогна.

Неочакван поток от гореща влага, бликнала между бедрата й, накара Дамита да дойде в съзнание. Бе помагала достатъчно в кабинета на баща си, за да разбере какво става с нея самата. Това бе началото на месечния й цикъл, който бе закъснял с четири седмици. Количеството кръв, както и съсиреците, които Дамита чувстваше, че изтичат от нея, означаваха, че прави спонтанен аборт.

— Не! — извика тя и се хвана за корема, след като почувства, че болката й намалява и кръвта също. Тя се опря на Железния облак и се разрида на воля.

— Железен облак, най-добре ме върни обратно в селото. Аз… аз може би имам кръвоизлив и се нуждая от помощта на жените.

Когато видя кръвта, Тимоти изпадна в истерия.

— Няма причини да се безпокоиш — каза му Дамита, едва сдържайки плача си. — Да няма защо да се безпокоиш — повтори тя и се опита да спре насила сълзите си.

Да, но как можеше да обясни всичко на Тимоти, без да го шокира? Може би той напълно ще загуби чувството си на уважение към нея. Бе забременяла, преди сватбената церемония да я е свързала с мъжа, когото обичаше!

Но тя никога досега не бе го лъгала, дори и за да запази авторитета си, нямаше да го стори и сега!

— Това, което става сега, не е нещо необичайно за жените. Аз… аз абортирах, като дори не бях сигурна, че съм заченала и нося дете в себе си. Бях… прекалено заета с ежедневието ни, за да помисля за възможността да съм забременяла — тя погали с ръка първо лицето на Железния облак, а след това на Тимоти. — Ще имаме още много деца. Ще видите. А сега, моля ви, върнете ме в селото.

— Дете? — ахна Тимоти и пребледня. Погледна към Железния облак, раздиран от съмнения, но все пак не бе толкова наивен, че да не може да се сети, че сестра му питае към индианеца чувства, каквито не бе изпитвала към когото и да било в Бостън.

Младежът се опитваше да разбере, доколкото му стигаха познанията, но всичко в новия им живот бе толкова далеч от нормалното. Той няма да негодува против сестра си за това, че се е влюбила в най-решителния за тях момент. Независимо че сестра му се бе поддала на една забранена любов, Тимоти реши в себе си, че той никога няма да е причината, тя да се чувства виновна. Железния облак бе необикновен човек.