Железния облак постави силната си ръка върху момчешкото рамо, за да го възпре:

— Разбираме любовта ти към твоята четиринога приятелка — меко каза той. — Всички ще търсим. Но трябва да разбереш, че след като претърсим наоколо и не намерим Бейби, трябва да продължим пътя си. Трябва да научиш докъде стигат задълженията ти — към семейството ти, към приятелите, а не към опитомената котка.

— А мечката, Железен облак? — изплашено каза Дамита. — Ако се върне отново?

— Страхът й ще я отведе далеч оттук — опита се да я успокои индианецът.

— Трябва да намерим Бейби — каза Тимоти, едва сдържайки нетърпението си да започнат издирването.

Всички бавно се запридвижваха из храсталака, покрай острите боровинкови храсти, целите отрупани в цвят, и под дърветата, чиито корони бяха толкова гъсти, че през тях не проникваше никаква светлина и всичко там долу се превръщаше от ден в нощ.

Тимоти не обръщаше внимание на шипковите клонки, които забиваха тръните си в месата му, докато напредваше през храсталака; очите му внимателно оглеждаха земята наоколо. Той се зарадва, когато излязоха на чисто място, защото можеше да се изправи и да погледне в далечината.

Сърцето на Дамита се сви от жалост към него. Тя повдигна полите на кожената си рокля, приближи се до брат си и го хвана за ръка.

— Тя си е отишла — каза тихо младата жена. — Мечката я изплаши твърде много. Съжалявам, Тимоти.

Момчето объркано погледна сестра си, а след това Железния облак, който стоеше редом с Дамита.

— Не можем да си тръгнем точно сега — промълви той, сподавяйки надигащото се в гърлото му ридание. — Нека направим тук лагер. Бейби ще се върне при мен. Убеден съм!

— Тимоти, ние току-що напуснахме своя лагер, за да продължим пътя си тази сутрин — каза Железния облак и премести пушката в лявата си ръка. — Ако се забавим с цял един ден в търсене на Бейби, това прави един ден загубен, далеч от нашите хора. Това крие рискове, Тимоти. Сигурен съм, че ще ме разбереш.

Тимоти изгледа диво приятеля си — Стройния лос.

— Строен лос, ще останеш ли с мен? — проплака той. — Нека останем тук. Ти и аз. Сами. На връщане ще тръгнем с Дамита и Железния облак.

Стройния лос не можа да му отвърне, тъй като вождът на индианците се намеси:

— Това не е най-доброто решение — каза той — Както вече видя, мечките са реална опасност Не мога да ви оставя сами. А сега вървете при конете си. Възседнете ги. Продължаваме пътя с напред. Веднага.

Дамита не бе го чувала да говори толкова категорично и решително с Тимоти преди това, но независимо от всичко, тя го прие с разбиране и беше напълно съгласна с него.

Тимоти погледна безпомощно към двамата след това се спусна напред към коня си, но не го възседна веднага. Погледът му се плъзна по Джонатан, тъй като братовчед му стоеше настрана в очакване някой да му помогне, за да се качи на коня си. Момчето сви ръцете си в юмрук, докато го гледаше. След това го заудря с все сила по гърдите.

— Ти си виновен! — крещеше Тимоти, нанасяйки му удари отново и отново. — Ако не беше ти, Бейби щеше да е с мен! Твоя… е… вината! Мразя те! Чуваш ли? Мразя… те!

Дамита хвана ръцете на брат си и го отстрани от Джонатан. Тя отново скри лицето му в пазвата си и го залюля нежно. Гледаше към Джонатан, готова също да го удари. Но като видя неговото безпокойство и недоверието, с което се отнасяше към станалото, сметна, че това му бе достатъчно засега.

Тя отведе Тимоти до коня и му помогна да се качи на седлото.

— Може би тя ще намери пътя обратно до лагера — младата жена се опита да окуражи брат си. — Спомни си и други случаи, когато те е следвала. Любовта й към теб е много силна, Тимоти. Никога не я забравяй. Никога.

— А може би така е най-добре — каза Железния облак, като пристъпи до Тимоти и го потупа леко по рамото. — След време щеше да си принуден да се сбогуваш с нея. Вече всичко е свършено и с времето раната ти ще зарасне. Ще видиш.

Тимоти изтри сълзите от очите си и изправи рамене. Беше забравил за момент, че трябва да е смел и благороден в очите на собствения си вожд.

— Да продължим пътя си — каза Железния лак и помогна на Джонатан да възседне коня си. — След това и той скочи и подкара коня си в тръс. Но независимо от всичко, докато яздеше, забеляза, че неочаквано и за него самия, вождът на омахите непрекъснато се обръщаше и се оглеждаше за дивото коте.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Изминаха няколко дни, откакто Джонатан бе освободен от селището на омахите. Железния облак бе се завърнал бързо при хората си, защото имаше желание да се занимава с по-приятни неща.

Конете на Дамита и Тимоти бяха изчерпали силите си, тъй че те следваха Железния облак от разстояние, пешком през гората. В ръката си Железния облак носеше лък, а през рамото му бе преметнат колчан със стрели, висящ на голия му гръб. Тимоти също носеше лък и стрели, тъй като денят бе избран от индианеца, за да учи Тимоти на основните правила на ловуването.

Дамита замислено погледна брат си. Този излет бе предприет отчасти и с цел Тимоти да се отвлече от мисълта за изгубената Бейби.

Дамита и Железния облак бяха отложили сватбената церемония, поставяйки Тимоти и проблемите му на преден план. Те усещаха как чувството на угризение гложди все по-дълбоко душата на младежа след загубата на дивата котка и нищо, което някой можеше да каже или предложи, като че ли не можеше да облекчи болката му.

И днес дори Дамита би могла да се закълне, че мислите му не са съсредоточени върху лова.

Погледът му непрекъснато шареше, търсеше, не за развлечение — търсеше Бейби.

Стройният лос не бе ги последвал в гората този път. Тимоти го бе помолил да остане в селото, в случай че котето неочаквано се завърне там.

Дамита ги придружаваше в ловуването днес с благословията на Железния облак — не само за да повдигне духа на брат си, но и за да бъде с любимия си. Тя никога не пропускаше подобна възможност. Момичето знаеше, че винаги ще е с него; в битка, ако се наложеше, също би застанала редом с него.

Младата жена го обичаше до полуда. Понякога дори се страхуваше от своята безкрайна обич към индианеца. Ако нещо се случеше с него, тя едва ли би могла да продължи живота си. Той бе нейното дихание, нейният пулс!

Сега той се придвижваше тихо през гората, силните му мускули играеха, тъмната му кожа блестеше. Той се шмугваше през храсталака като лисица, безшумен като сянка, очите му напрегнато оглеждаха всичко наоколо.



Следобедното слънце проникваше през пролуките в гъстия балдахин на широколистната гора, лъчите му проблясваха в изплетените от паяка в ранната утрин нишки, поклащани от лекия ветрец.

Чучулигите пееха, скакалците скачаха из високата трева близо до гората. В тучния лес имаше множество изворчета и ручейчета. Железния облак заведе Дамита и Тимоти до един студен поток, където двамата утолиха жаждата си. След това приседнаха на брега да си починат и да поговорят в това уединено кътче. Дамита примижа от силната слънчева светлина, процеждаща се през дърветата, изпъстряйки гората с дантела от светли петна. Една синя сойка изпусна орехче, гарга предупредително изграчи в далечината, катеричка прошумоля високо над тях. В дълбокия вир на потока долу, на десетина метра от тях, се мятаха едри пъстърви.

— Днес решихме, че няма да убиваме дивеч — каза Тимоти и поглади с ръка лъка си. — Само ще се учим как да го преследваме. Кога ще отидем на истински лов, Железен облак?

Дамита леко се засмя. Истински лов. Само нейният брат можеше да го каже. Беше чудесно това, че той проговори за нещо друго, освен за Бейби. Този излет бе добре замислен. Тимоти си припомняше нетърпението да научи, желанието да продължи обучението си в изкуствата на племето омаха.

— Важно е да се научиш на предпазливост — точно толкова, колкото и да се научиш да убиваш — каза Железния облак и остави лъка си настрана. Той изправи единия си крак, сви удобно другия и полегна, опрян на лакът. — Мъжът не може да бъде пожелан за съпруг, преди да е доказал умението си да ловува, преди да се е изявил като предпазлив и смел боец — той се усмихна на Тимоти. — Ти вече си доказал смелостта си. Днес ще се учиш на предпазливост. Скоро ще станеш истински ловец.

— Не искам да зная всичко, на което ти ме обучаваш, само заради някаква си жена — отвърна с насмешка момчето. — Съмнявам се, че някога изобщо ще се оженя. Жени. Кому са притрябвали?

Железния облак се засмя. Те размениха погледи с Дамита, които говореха повече от всякакви слова, след това Железния облак продължи урока си.

— Както вече си забелязал, Тимоти, днес трудно се срещат стада бизони — тъжно изрече индианецът. — Белите хора отнеха на индианците този традиционен лов. Но когато бях младеж, обучаваха ме главно в лов на бизони. Аз сега ще те науча на същото, защото може би ще дойде време, като пораснеш, когато броят на бизоните по нашите земи отново ще се увеличи.

Вождът на омахите помълча известно време, като че ли се пренасяше в миналото, после заговори с монотонен, изпълнен с нотки на меланхолия глас.

— Ако един младеж е непосветен, когато попаднат на стадо бизони, може да срещне друг младеж, когото да смята за незначителен — меко продължи той, — но който е убил благодарение на енергията си бизон. Младият мъж с копнеж ще стои загледан как се разпределя най-доброто от месото на животното, но този, който е успял да убие животното, ще го раздаде на други и ще бъде признат за спестовен и благороден, а младият, неопитен боец ще си тръгне разочарован.

Железния облак отново замълча, намести се по-удобно, като почти докосна с колене гърдите си. Когато отново проговори, той обгърна коленете си с ръце и обърна поглед към Тимоти.

— Част от вътрешностите на бизона, наречени „уашна“, са толкова крехки, че дори и беззъбите старци или ония, на които им е останал някой и друг зъб, могат да ги сдъвчат и преглътнат — промърмори той. — Ако някой младок пожелае да яде от това месо, старците ще му кажат „Не бива да ядеш уашна. Ако го сториш, когато тръгнеш с останалите на лов, кучетата ще лаят по тебе.“