Каси Едуардс - Диви мъгли

— Дамита? — слабо изрече иззад одеялото Джонатан. — Какво… искаш… да кажеш? Дамита, къде си? Къде, по дяволите се… намирам аз?

Преглъщайки, младата жена се приближи до гърнето със супа и изсипа доста бульон в кратунката. Тя внимателно я взе в едната си ръка и отиде до паравана. След като изцяло дръпна одеялото, Дамита коленичи до Джонатан, който лежеше на мекото ложе от кожи.

— Не се преструвай, знаеш къде си — каза тя, повдигна главата му с едната си ръка и доближи с другата кратунката до устните му. Той бавно запреглъща бульона, а очите му не слизаха от Дамита.

— Това, което бих желала да зная, е какви са били плановете ти, ако не беше се разболял от шарка? — сухо попита тя. — Щеше ли да дойдеш и да изколиш хората на Железния облак? И него ли се готвеше да убиеш? Какво би си помислил, ако и аз бях една от тези, които насочват пушките си срещу теб? Щях да искам да те премахна, ако беше убил Железния облак. Бих те застреляла, Джонатан, без да ми мигне окото. Ако някога навредиш на Железния облак, ще отговаряш пред мен!

След като преполови кратунката, Джонатан се закашля и я отстрани от устните си. Той избърса устата си, очите му все още бяха вперени в Дамита.

— Това е всичко, което бих могъл да поема засега — каза той. — И нямам предвид единствено храната. По дяволите, Дамита, онова, което говориш, кара сърцето ми да замира. Ти говориш като жена, която е влюбена в един мъж. И не какъв да е мъж. А индианец!

— Сигурно така звучи, защото точно така е в действителност — каза Дамита и остави кратунената чаша настрана. Тя оправи одеялото, с което бе покрит Джонатан. — Ще се оженим — аз и Железния облак — тя вдигна очи и срещна погледа на братовчед си. — Скоро, Джонатан — каза тя с преднамерено копринен, мъркащ глас. — Веднага, щом нещата тук се уредят. Ако не беше се намесил, за да провалиш всичко, сигурна съм, че Железния облак и аз вече щяхме да сме дали венчалния обет, може би точно днес.

Джонатан въздъхна, огромна изненада се четеше в очите му.

— Един индианец те отвлича — и ти се обръщаш и се съгласяваш да се омъжиш за него? — попита той, сякаш искаше обяснение. — Как можеш? Помислила ли си за евентуалните последствия?

— И какви ще са последствията според теб? — отвърна Дамита и отпусна ръце в скута си. Тя седеше с изправен гръб, а лицето й беше невинно и спокойно.

— Ами, такива например, че ще живееш в нищета вместо в охолство, както си свикнала в Бостън. — каза Джонатан и се опря на лакът, но слабостта му надделя и той отново се изтегна по гръб. — И за бога — децата ви? Нима би желала за полите ти да се държат деца с медночервен цвят на кожата? Нима не осъзнаваш предубежденията, с които ще бъдат приети? А и ти самата? Ще станеш за посмешище, ако някога решиш да се върнеш в Бостън и поискаш да видиш старите си приятели. Ще те отбягват, Дамита. Никой няма да иска да се вижда с теб!

— Предубежденията съществуват само благодарение на хора като теб, братовчеде — каза Дамита, стараейки се да потисне гнева си. — Много са онези в правителството, които мислят като теб. Жалко, но именно думата на такива хора се слуша от мнозинството. Повечето от вас не заслужават дори човек да прекоси улицата, за да ви стисне ръката, камо ли да ви слуша какво говорите. А ти си един от най-лошите, братовчеде Джонатан. Моля се един ден, и то скоро, да имаме президент, който да изкорени злото и да посее добро. Само тогава индианците ще имат възможност да заживеят нормално в тази страна.

— Чуй се само какво говориш — изхриптя цинично Джонатан. Препирнята с Дамита го бе изморила. — Не спираш глупавото си бръщолевене. Ти си като всички жени, нямаш и най-малка представа какво всъщност говориш. Мнението ти не струва пукната пара, Дамита. Абсолютно нищо не струва.

Без да може повече да издържа на тази напълно безсмислена караница, Дамита скочи на крака и не се спря дори когато в бързината си катурна чашата с бульон върху застлания с рогозки под.

Като дишаше тежко, тя дръпна одеялото обратно и остави Джонатан зад себе си. След това грабна шала си и тръгна към реката. Когато се приближи достатъчно, за да вижда добре как Железния облак издига палатката си, тя се спря и застана неподвижна, наслаждавайки се на тази гледка.

Грозните думи, които Джонатан бе изрекъл за индианците, отекваха в съзнанието й. Тя не можеше да разбере как някой би могъл да погледне Железния облак и да го види по друг начин, освен като достоен мъж, наследник на горди хора, човек с особено силно развито чувство за чест.

Тя се срамуваше от това, че братовчед й можеше да бъде толкова арогантен. Той не заслужаваше каквато и да било добрина от страна на Железния облак, а индианският вожд бе отстъпил жилището си на този лицемер!

Дамита се устреми към любимия си и хвърли шала си настрана.

— Нека ти помогна — каза тя и взе един кол, като го придържаше, за да може той да го привърже към останалите.

Железния облак й се усмихна, черните му очи блестяха.

— Все още не е настъпила нощта, а ти си вече тук? — подразни я той. Прътите бяха закрепени и индианецът продължи да прикрепя кожите към тях.

Дамита се изчерви и се засмя.

— Железен облак, престани да ме дразниш — промърмори тя. — Дойдох да ти помогна за палатката. Това е всичко.

Той преметна последната от кожите върху прътите, след това се приближи до младата жена и като взе ръцете й в своите, насочи я към входа на палатката. Тя приведе глава, за да мине през тесния процеп.

— Очите ти и това, колко силно бие сърцето ти, ми подсказват, че не си дошла само като помощник — приглушено каза Железния облак.

Когато влязоха вътре, той я положи на голата земя — нямаше още одър от кожи, дори място за огнище не бе издълбано.

— Навън все още свети слънцето — каза Дамита, без да е в състояние да се възпротиви на унеса, който я обзе, когато Железния облак покри с дъжд от целувки лицето и врата й.

— Уакода не е издал закон, според който мъжът и жената да се любят само нощем — каза Железния облак и вдигна полата й. Тя не носеше вече бельо — кожената рокля и мокасините бяха ежедневното й облекло сега, когато вече бе се превърнала в омаха!

Тръпнеща, Дамита пресегна към панталона му. Всички грижи от само себе си отидоха на втори план, когато той я облада, целувайки я с огнена страст. Силните му мъжки ръце я обгърнаха, докато тя влезе в естествения му ритъм, и телата им бяха обхванати от непреодолимата, сладка агония на изпепеляващото ги възторжено чувство. Скоро щастливи достигнаха върховния миг. Бяха се вкопчили един в друг тръпнещи, а стоновете на удоволствие се сляха с безкрайните целувки, с които Железния облак я даряваше.

След това мъжът се отдръпна от любимата си, но в следващия миг се върна и докосна с устни гръдта й, езикът му блажено се плъзна по моминската й плът. Дамита обгърна с ръце главата му и го притисна до себе си със затворени в екстаз очи. Когато тя махна ръцете си и езикът и устните му се плъзнаха надолу по тялото й, сърцето й силно заби. В един миг той отново я изпълни с блаженство по начин, който тя все още приемаше като „забранен“. Но Дамита не бе в състояние да се противопостави на онова, което той й предлагаше. Тя потрепна с глава и издаде кратък вик на сладка агония, почувствала отново мигновеното блаженство, отварящо й вратите към рая.

Звучен детски смях и кикотене раздели Железния облак и Дамита и ги накара бързо да оправят дрехите си.

Младата жена се прокрадна до отвора на палатката и надникна през прореза, за да види с облекчение, че това бе групичка малки момиченца и че те не бяха така близо до палатката, а играеха край реката.

Железния облак седна до нея, загледан навън, след това тихо се засмя.

— Всичко е наред — каза той, вдигна косите на Дамита и я целуна по тила. — Дошли са на реката за кал. Ще я отнесат в селото и ще си направят кукли от нея. Някои от децата ни умеят да правят много хубави кукли.

Дамита бе потресена от това, защото си припомни какво бе й казал Джонатан, сравнявайки живота тук с този в Бостън. Истина беше, че животът я бе дарил с прекрасни родители, които й подаряваха много кукли и играчки. Но тук имаше деца, които никога нямаше да видят истинска кукла, още по-малко щяха да притежават такава, но независимо от всичко бяха щастливи.

Тя се обърна към Железния облак и се отпусна в прегръдката му.

— Прегърни ме, скъпи — тихо каза тя и щастливо въздъхна. — Обичам те толкова много. И с нетърпение вече очаквам да имам деца от теб.

— Деца? — каза Железния облак, като вдигна високо веждите си. След това усмихнато повдигна лицето й нагоре така, че очите им се срещнаха. — Да, това действително е нещо, което трябва да очакваме. Скоро и ние ще имаме свое дете, моя Бяла върба.

Той се наведе до устните й и нежно я целуна, като че тя вече носеше неговото дете в защитеното укритие на своята утроба.