Да, тя го съжаляваше. Той изглеждаше така, сякаш се намираше на прага на смъртта.

Но когато си спомни защо този човек е бил в гората, така близо до селището на омахите, състраданието й постепенно премина в бавно разпалващи се гняв и злоба. Сигурна беше, че целта на братовчед й е била не толкова да намери Тимоти и нея самата, колкото да залови и накаже любимия й, Железния облак!

— Ако го излекувам, какво ще стане тогава, Железен облак? — попита Дамита, като се изправи и застана редом с него. Тя внимателно се вгледа в очите му, преди да продължи: — Той може отново да доведе войниците и да разруши селището ни.

— След като оздравее и може да язди, той ще бъде отведен оттук с вързани очи — безпристрастно изрече Железния облак. — И трябва да разбере, че втори шанс за живот няма да има, ако отново покаже лицето си в Илинойс.

Дамита се обърна, погледна надолу към Джонатан и тежко въздъхна. Той беше неин братовчед — кръвен роднина. Не можеше да произнесе смъртната му присъда. Не можеше да понесе тя да е причина за смъртта на някого — още повече, ако това бе братовчед й!

— Ще направя това, което мога — тихо каза младата жена. — Но нека Господ ми е на помощ, ако някога съжаля за решението си.

Джонатан й се усмихна накриво.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

След като видя, че настаняват Джонатан зад паравана — там, където обикновено спеше той, Тимоти взе вещите си и ги премести в предната част на вигвама, при сестра си. Железния облак нави няколко кожи на руло. Щеше да ги изнесе от жилището си и да спи навън. Не искаше Дамита да е принудена да отговаря на неудобните въпроси на братовчед си, ако той видеше, че двамата делят една постеля.

Тимоти изприпка навън от вигвама заедно с играещата на верижка Бейби. Беше нетърпелив да разкаже на Стройния лос всичко за братовчед си, който неочаквано отново се бе появил в неговия живот. Железния облак взе навитите на руло кожи и погледна изпод вежди Дамита.

— Наистина няма защо да правиш това — тихо за младата жена и докосна с ръка медночервеното му лице, галейки с любов гладката му кожа. — Не е необходимо да спиш навън, далеч от мен, заради Джонатан. Аз не се срамувам от нашата връзка. А и той скоро ще научи за намерението ни да се оженим. Искам да му кажа всичко, Железен облак — тя меко се засмя. — Страшно доволна ще съм да видя изражението на лицето му, когато разбере, че братовчедка му е влюбена във вожда на омахите и смята да се омъжи за него. Джонатан ще се стресне не на шега.

— Зная, че говориш от сърце — отвърна й Железния облак, хвана ръката й и я притисна здраво към голите си гърди. — А още по-хубаво е, че ти ще му разкажеш всичко за нас. Независимо от всичко обаче, не е необходимо да излагаме на показ пред него нашата близост. Вигвамът е прекалено малък за човек с толкова дълги уши.

Дамита цялата се изчерви, защото осъзнаваше за какво намеква индианецът. Тя срамежливо сведе поглед. Цялата бе обзета от желание, като си припомни прекрасните мигове, прекарани с Железния облак. Те много щяха да й липсват.

Дамита вдигна очи и с дяволита усмивка обърна към него.

— Къде смяташ да нощуваш? — тихо попита младата жена. — Ще дойда при теб. Няма да е по-различно от времето, когато напускахме вигвама, за да търсим уединение от Тимоти. Не можем прекараме и една нощ, скъпи, без да сме заедно.

Железния облак засмяно впери очи в нейните.

— Нима жена ми се е превърнала в хитра лисана? — помъчи се да я подразни той. След това със свободната си ръка обгърна кръста й и я притисна здраво до себе си: — Любов моя, ще бъда край реката. Можеш да видиш светлината на огъня ми. Ще вдигна малка палатка, но тя ще е достатъчна, за да подслони и двама ни.

Той погледна към одеялото, за да се убеди, че Джонатан не ги шпионира, допря устни до устните на Дамита и я целуна нежно и продължително.

Когато се отдели от нея, Железния облак взе опряната си до стената пушка:

— Спи с оръжието до себе си през цялото време — каза той строго, като й я подаде. — Може да се окаже, че братовчед ти не е толкова болен, колкото изглежда. Ако се почувства застрашен тук, в нашето селище, и реши да бяга — спри го, Бяла върба! Ако трябва — застреляй го.

Дамита пребледня при вида на пушката, после вдигна поглед към Железния облак.

— Не съм сигурна дали ще мога — пророни тя. — Той… ми е роднина.

— Само поради грешка на съдбата — припомни й Железния облак. — Сърцата ви са различни. Никога не му се доверявай, Бяла върба… Никога.

Той отново погледна към паравана, после към Дамита.

— Може би не е разумно да те оставя насаме с него, без своята подкрепа — каза той. — Може би ще трябва просто да спя отвън, тъй че ако ти дотрябвам, бързо да се отзова.

— Не — отвърна меко момичето, като го хвана за ръка и го поведе към изхода. — Не е необходимо да ме охраняваш през цялото време. Джонатан е много болен. А и да не е, аз мога сама да се защитя.

Тимоти стремително се втурна във вигвама с Бейби на ръце. Когато видя оръжието в ръцете на сестра си, той погледна към паравана, след това се обърна към Железния облак.

— Аз ще я браня, Железен облак — каза момчето и гордо изпъчи гърди. — Ще стоя около нея, вместо да играя навън с приятелите си. Те ще ме разберат.

Дамита се обърна към него и се засмя при вида на Бейби, която беше вече порасла и изпълваше обятията на брат й. С всеки изминал ден котето ставаше все по-тежко и тромаво:

— Няма да правиш нищо подобно — каза тя и прокара ръка по петнистата козина на Бейби. Сърцето й се стопли, когато диването лизна ръката й с грапавия си език. — Вие с Бейби имате нужда от игри и занимания. Няма да ти хареса да прекарваш дните си с мен и братовчеда Джонатан.

Бейби се заизвърта, докато успя да скочи от ръцете на Тимоти, затири се към гърнето, което все още не бе свалено от огъня, и започна да души наоколо. Дамита се впусна след нея, отстрани я и погледна недоволно към брат си.

— Тимоти, тя става все по-непослушна.

Независимо че съжаляваше за казаното, младата жена знаеше, че все едно след време щеше да се наложи да я освободят. Но никой не бе готов за това — най-малко Бейби. Дивото коте не знаеше още как да се грижи за себе си в дивата гора. Но зъбите и ноктите му с всеки изминал ден ставаха все по-остри и то несъзнателно причиняваше болка на околните, когато, за да си поиграе, ги хапеше или закачаше с лапа.

— Зная, сестричке — каза Тимоти и отново взе котето на ръце. — Но ние ще успеем някак да се оправим, нали?

Дамита тежко въздъхна, след това кимна.

— Да, все някак ще се оправим — прошепна тя.

Тимоти отново напусна вигвама с дивата котка на ръце. Железния облак леко целуна Дамита по челото и също излезе.

Младата жена се обърна към паравана. С особено задоволство очакваше времето, което бе принудена да прекара с Джонатан.

Но поради кръвната им обвързаност се чувстваше длъжна да се грижи за него. Когато оздравееше, нещата щяха да стоят по друг начин…

Тя повдигна края на одеялото и се вгледа в лицето на Джонатан. Когато видя, че е изпаднал в унес, тя се върна към ежедневните си задължения. Знаеше, че повече от всичко друго сега за оздравяването му можеше да помогне доброто хранене. Слабостта му се дължеше преди всичко на липсата на храна, а не на лекарства. Той не бе вече болен, просто твърде много бе изнемощял от болестта и от липсата на нормални условия за живот през последните дни.

В жарта бе заровена плешка от сърна, която се печеше. Бутът й бе нарязан на ситни парченца и вреше в гърнето, което Бейби се бе опитала да души. Бульонът бе станал гъст и вкусен.

Дамита се приближи до готварските си принадлежности и избра една от най-шарените кратуни. Щеше да я използва като купа, когато Джонатан се събуди.

В този миг си спомни купчината корени, които бе оставила навън, за да ги изсуши и нареже, а по-късно да ги сложи в отделни торби. Дамита излезе от вигвама, но на изхода се спря и се усмихна сама на себе си, докато наблюдаваше как малките момиченца играят недалеч от жилището им.

Те имитираха родителите си, като си играеха на семейства. Бяха си построили миниатюрни вигвами, шаловете и роклите на майките си използваха за покривала, а за пръти им служеха високи слънчогледови стъбла. Когато децата се скупчеха във вигвама и се разположеха там, краката им стърчаха навън.

Дамита с умиление се смееше на малките. Тя бе наблюдавала тези игри достатъчно дълго, за да знае, че щом главите им се намираха под покрив, това бе достатъчно, за да ги пренесе в света на техните фантазии.

След като провери корените и реши да ги остави на открито още малко време, тя изведнъж потъна в мислите си. Представи си какво би станало, ако някога имаше свои собствени деца, които да растат сред омахите, а не при белите деца.

Тя се извърна и се огледа наоколо. Търсеше Тимоти и когато го откри, заслони с ръка очите си от слънцето и се загледа как брат й играе с останалите младежи.

Тя виждаше колко щастлив е Тимоти и това я накара да почувства, че никога не би се противопоставила на възможността децата й да израснат като индианци, а не като бели хора. Имаше много предимства в това децата им да растат в този далеч по-невинен, див свят, който животът в заточение им предлагаше.

Но тя също така познаваше и несгодите на този живот, за които нейният собствен братовчед имаше особена вина! Дамита се надяваше, че след време това ще се промени и индианците и белите ще заживеят като един народ, делейки всичко по равно.

— След време — прошепна тя, като клатеше глава. — Сигурно след време нещата ще се променят.

Гражданската война току-що бе свършила и трудно можеше да се очаква страната да намери покой, да няма подозрения и напрежение между хората.

Младата жена стисна челюсти, а очите й горяха, когато влезе във вигвама.

— Индианците също са част от населението на нашата страна — гласно изрече тя, като стоеше сърдито загледана в паравана. — Но докато има хора, отговорни за държавните дела, като моя братовчед, индианците никога няма да бъдат признати за нещо повече от диваци!