С високо вдигната глава и тръпнещо сърце Дамита последва двамата мъже навън, където луната бе само тънка ивица на небосклона, а звездите горяха като малки свещици по тъмното небе.

Големият огън догаряше, само въглените блещукаха, а в далечината самотен вълк виеше срещу назъбената луна.

Дамита се вледени, когато Железния облак нададе силен, оглушителен писък. Стори й се, че този звук разцепи небето.

Тя въздъхна и го погледна питащо, но след това осъзна бъркотията и суетнята, настанала изведнъж, когато мъже, жени и деца наизскачаха от колибите си с лъкове, стрели, пушки и копия в ръце.

Железния облак тласна Черния койот напред, между хората си, които се наредиха в голям кръг наоколо.

— Черния койот се завърна при нас — извика Железния облак и пристъпи така, че да може да гледа предателя право в лицето. — Черни койоте, ще кажеш ли защо точно сега се върна?

Черния койот стисна здраво челюсти, без да дава и най-малък признак на унижение или на готовност да се разкае пред вожда си и хората от своето племе. Той скръсти ръце пред гърдите си, разтвори краката си и гледаше в упор Железния облак.

Дамита неволно се почувства част от всичко, което ставаше наоколо. И като че ли по нареждане на някаква висша сила, тя пристъпи до Железния облак, обърна се с лице към народа и извиси глас в нощта:

— Този човек дойде тази нощ, за да убие Железния облак — каза тя, чувайки ехото на гласа си в дърветата наоколо. — Той влезе във вигвама на вашия вожд с изваден нож.

Дамита спря дотук — не искаше да се хвали, че тя е била тази, която го е спряла. Нямаше и нужда от това. Железния облак я прихвана през кръста и високо вдигна ръката й.

— Тази жена, която всички сега познавате като Бялата върба, е причината вашият вожд да остане жив! — каза той със силен глас. — Тя смело застана срещу Черния койот и му попречи да забие ножа в сърцето ми. Тя отново доказа своята смелост и това, че е достойна за вашата похвала и радушен прием! Нека чуя сега вашия поздрав за моята жена! Извисете гласовете си до небето! Нека възхвалата ви се чуе надлъж и нашир!

Младата жена цялата се изчерви под одобрителните възгласи на омахите. Оръжията кръжаха високо над главите им, където те ги запращаха отново и отново в знак на признание. Тя се усмихна смутено и промълви само „Благодаря!“, но беше особено доволна, когато всичко това свърши.

Железния облак прихвана през кръста Дамита и отново я постави редом със себе си.

— А сега е време да произнесем присъдата над Черния койот — извика вождът. — Някой може да каже, че заслужава наказание. Друг може да каже, че заслужава публично да бъде бит. Трети може да каже, че той… трябва да умре! Помислете сега какво е сторил, преди да решите какво да бъде наказанието му. Той открадна Свещения стълб от Палатката на войната. Избяга от мен, защото знаеше, че след завръщането си в селото ще бъде наказан. Може би е довел и правителствения агент при нас! И най-сетне, по необясними причини, той се опита да ме убие — мен, вашия вожд! Тъй че, вината му е огромна. И наказанието трябва да е равно на престъплението, извършено от него!

Дамита нямаше много време, за да обмисля нещата. Като че ли всички в един глас завикаха:

— Смърт! Смърт! Смърт!

Без да се колебае повече, Железния облак отиде до своя вигвам, върна се отново при хората, застанали в кръг, с малка стъкленица, пълна с някаква течност, и пръчка с издялан остър връх.

Железния облак се приближи до Черния койот и го погледна право в очите:

— Легни на земята! — заповяда той с глас, лишен от емоции.

Дамита наблюдаваше с широко отворени очи как Черния койот направи това, което му бе заповядано: легна по гръб, загледан с празен поглед в безкрайността, докато Железния облак коленичило него. Тя наблюдаваше тържествения ритуал, въпреки че все още, не разбираше какво точно става. Железния облак натопи края на пръчката в стъкленицата с бялата мътна течност, а след това бързо я заби в пулсиращата вена на врата на Черния койот.

Тялото на Черния койот затрепери в конвулсии, слюнка потече от крайчеца на устата му.

Той погледна към Железния облак и издаде гърлен, отмъстителен смях.

— Не гледай самодоволно, вожде! — подигравателно подхвърли той. — Това, което аз не успях да сторя тази вечер, ще го сторят други. Агентът от форт Калхуун е наблизо с много войници. Те идват за бялата жена и брат й. Но и за теб. Ти… ще… умреш, Железен облак. Ще умреш!

Заплахата му премина през тялото на младата жена като тръпка, сякаш леден душ я обля цялата. Тя знаеше, че каквото и да каже на братовчед си, това не би го спряло да накаже Железния облак и хората му за това, че са напуснали резервата.

Но след това страховете й утихнаха за момент, когато тялото на Черния койот за последен път потрепна и духът му се отправи към небитието. Очите му бяха загледани право напред. Беше изпаднал в мъртвешки транс.

— Свърши се! — каза Железния облак сред победните викове, които изпълниха нощта. — Не позволявайте заплахите му да разтревожат сърцата ви! — обърна се към Дамита, като я гледаше право в очите: — Никой не се бои от заплахите му. Преди агентът и войниците му да са ни открили, ние ще ги намерим. Ще ви запазим на всяка цена! Всички вас, хора от моето племе! — след това сведе глава към Дамита с думите: — Както и теб, и брат ти, моя жено.

Забравила за множеството наоколо, Дамита се отпусна в прегръдките на Железния облак. Тя здраво го обгърна с ръце.

— Не мога да не се боя — промълви тихо. — Железен облак, всичко, което сме преживели, може да бъде разбито от братовчед ми. Но той няма право на това. Моля те, не му позволявай!

— Никой няма да разруши онова, което сме съградили — прошепна Железния облак. — Никой.

Погледът на Дамита падна върху Черния койот, проснат бездиханен. Беше все пак успокоена от това, че смъртта му не бе ненужно жестока.

Тя се отдели от вожда на индианците и го погледна настойчиво:

— Как умря той? — тихо попита Дамита. — Не бе напълно безболезнено, въпреки че бе далеч по-милостиво, отколкото всички останали биха искали.

— Отрова от гърмяща змия — монотонно каза Железния облак.

Дамита се стресна:

— Ти си използвал това?

— Такъв е законът на омахите — отвърна той. — Това е начинът за изпълнение на смъртната присъда, който се предава от поколения. Бърз и безотказен.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Независимо от това, че бяха добре охранявани, Железния облак остави Дамита и Тимоти, изпълнен с опасения. Вождът яздеше през гората със своите войни. Очите им напрегнато търсеха следи, които биха им показали накъде са отишли Джонатан и войниците му. Дотук нямаше каквито и да било признаци, че някой е минавал по тези места, освен онези, които те в момента оставяха по дебелия слой гниещи листа. Нямаше пътеки, проправени преди тях. Нямаше остатъци от лагерни огньове, нито конски тор където и да било.

Обзет от съмнения, както и от нарастващо подозрение към изреченото от Черния койот в предсмъртния му час, Железния облак вдигна ръка и спря хората си. Той и войните му бяха пътували през остатъка от нощта и ранното утро. Време беше да вземат решение.

Да продължат ли? Или да се оттеглят и да се завърнат при любимите си? Глождеше ги мисълта, че може би войниците и Джонатан, минали по други пътеки, са стигнали до селището им и в този момент опустошават, разбиват и унищожават всичко.

— Мои войни, какво ви подсказват вашите сърца, вашият инстинкт? — извика Железния облак, когато хората му се подредиха в кръг около него. — Ще продължаваме ли? Или да се върнем в селището?

Той внимателно огледа хората си един по един в очакване на техния отговор. Един от бойците напусна кръга и приближи коня си до този на Железния облак.

— Ти си мъдър човек — каза той. — Ти си нашият водач. Ние те следваме. Ще направим това, което ти ни кажеш. Твоите решения са винаги най-добри за племето ни. Никой не желае да ти противоречи — воинът вдигна и постави за момент ръката си върху рамото на Железния облак, след това я свали и се върна при останалите, които предано очакваха решението на своя вожд.

— Моето решение е следното: ще продължим да яздим още час и ако дотогава не открием следи от агента и войниците му, бързо ще се върнем у дома — каза Железния облак с надеждата, че никой не е чул къркоренето в стомаха му.

Не бяха спирали да ядат. За него това би било глупаво губене на време. Всеки от бойците владееше изкуството на въздържанието, дори и когато ставаше дума за глад. Той се гордееше с това. Нямаше други такива бойци — равни на неговите. Те бяха дисциплинирани, силни и верни до гроб.

Индианецът гордо се усмихна, изправи рамене, изви коня си и продължи да язди през тъмните горски сенки. Но когато през една пролука между дърветата видя нещо, подобно на човешко тяло, изтегнато край лазурносиньото поточе, дръпна юздите и неочаквано спря.

Той вдигна ръката си нагоре и хората му също спряха. Извади пушката от калъфа й под седлото и леко слезе от коня. Винаги беше нащрек за възможността да попадне в капан. След това кимна с глава на останалите да го последват. Те слязоха от конете си, като здраво държаха оръжието си в ръце и внимателно тръгнаха след своя вожд.

Преди да стигнат до тялото, което видяха до поточето, те поспирваха зад някое дърво и разглеждаха всичко наоколо, докъдето очите им виждаха. След като се увериха, че няма нищо обезпокояващо, индианците бързо се приближиха до лежащия мъж.

Железния облак пръв стигна до Джонатан. За момент той задържа погледа си върху лицето му — изтощено, с хлътнали очи и челюст, с бакенбарди.

След това коленичи до него. Остави настрана оръжието си и допря ръка до вената на врата му, за да види дали бие сърцето му. Когато се убеди, че е жив, огледа тялото за следи от ухапвания или кървящи рани, но не откри нищо.

— Какво му е? — попита един от войните на Железния облак. — Пътя ли е сбъркал? Може би е припаднал от глад? — мъжът предпазливо се огледа наоколо. — А къде са войниците?