Дамита застана пред него на колене и сложи ръце на кръста му, а след това ги смъкна леко надолу.

— Скъпи, аз още от сутринта правя своите тайни планове, преди още да си ми дал първата си целувка — прошепна тя.

Железния облак замря, когато младата жена докосна с пръсти тялото му. Тя движеше ръцете си бавно и внимателно, а след това все по-настойчиво.

— Ти заговорничиш? — през стиснати зъби попита той. — Моята жена знае как тайно от мен да крои планове?

— Единствено заради теб, мой скъпи, и нуждата ми да бъдем заедно! — Дамита хвърли настрана дрехите му.

— И какво успя да сториш? — мъжът сложи ръце върху нейните, спирайки за момент безкрайното удоволствие, което докосването й му доставяше, тъй като то бе твърде бързо и силно. Сложи ръце на раменете й и я положи върху меката кожа. Отпусна се до нея и с устни загали гърдите й, изтръгвайки дълбоки страстни стенания.

— Докато се къпехме със Засмяното момиче в реката, аз й подхвърлих, че може да накара Стройния лос да прекара нощта с Тимоти — призна тя. — Стори ми се, че Засмяното момиче одобри предложението ми.

— Това е чудесно за мен и теб — каза индианецът и леко разтвори с коляно бедрата й. — Моя Бяла върба, моята интригантка… — Железния облак започна да я целува пламенно и още по-страстно я облада.

Дамита извика от удоволствие, след това обви с крака кръста му, отдавайки се на завладяващото я силно желание. Той я прегърна и я притисна до себе си. Сля се с нея, докато устните му мълвяха любовни слова. Те продължиха да се любят бавно, като всяка частица от телата им беше събудена от удоволствието и насладата, а всяка ласка ги доближаваше все повече и повече.

Мигът на върховно удоволствие ги разтърси. Невероятното усещане нахлуваше и покоряваше изцяло телата им. Накрая легнаха притиснати един до друг. Ръцете на Железния облак не преставаха да галят прелестната копринена кожа на младата жена.

— Бих могъл да те любя през цялата нощ, ако ми разрешиш — прошепна в ухото й той.

— Съгласна съм — отвърна Дамита и въздъхна с притворени очи, докато устните му бавно тръгнаха надолу от шията към гръдта й…

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Брезовото кану на Железния облак тихо пореше водата, веслото му ту се потапяше, ту блесваше на слънчевата светлина. Въздухът бе свеж. Запознати с начина на живот на индианците, Дамита и Тимоти седяха един зад друг зад Железния облак и се радваха на ниско надвесените дървета, обграждащи тихата и спокойна река, която змиевидно лъкатушеше през гората.

Дърветата от едната й страна бяха без листа, залети дълбоко от водата. Изглеждаха като гротескни скелети, които им махаха с ръце. Дамита отвърна поглед от странните дървета — не искаше нищо да разстройва разходката й през този ден. Железния облак бе обещал да научи Тимоти на много неща и тя също бе поканена да присъства на урока.

Младата жена леко се усмихна. Мислеше, че добре разбира причината за сърдечната покана да се включи в излета.

Железния облак не можеше да се насити на присъствието й — нещо, което и тя самата изпитваше към него. И двамата ценяха всяка свободна минута, като че ли нямаше да има друга такава. Та нали животът е хазарт и човек трябва да се възползва от всеки удар на сърцето си!

Младата жена се загледа в гърба на индианеца. Възхищаваше се на стегнатите му мускули, докато той продължаваше да гребе. По гладката му медна кожа бяха се появили капчици пот, които лъщяха като лек пролетен дъждец.

Дамита се надяваше, че Тимоти не я следи с поглед. Страхуваше се, че може да открие дълбокото й чувство към Железния облак. Споменът за дългите часове, изпълнени с любов, караше бузите й да розовеят и горят. Буен огън гореше и дълбоко в нея.

Не бе предполагала, че любовта може така изцяло да я погълне.

Разбира се, тя отдавна бе осъзнала, че на земята няма друг мъж като Железния облак. След като го бе сътворил, Господ сигурно бе захвърлил калъпа!

Дамита се вкопчи в лодката, когато индианецът неочаквано смени курса и те се насочиха към брега. След като спряха в тясна песъчлива плитчина, той се приближи до Дамита, взе я на ръце и я отнесе на сушата.

Тимоти скочи от кануто, побърза да ги настигне и тръгна редом с тях. Изпъкналите му голи гърди издаваха чувството на гордост от факта, че Железния облак специално отделя от времето си, за да го посвети в начина на живот на неговото племе. Това, че Дамита бе с тях, не разваляше нещата.

Тимоти скришом погледна към сестра си. След като тя не се държеше с него като с бебе пред Железния облак, присъствието й с нищо не му пречеше. Подобно държание би било най-лошото за момчето, особено сега, когато то бе успяло да си възвърне любовта на индианския вожд, както и благоразположението на много от жителите на селото.

Новите му приятели го гледаха в очите, вслушваха се във всяка негова дума.

Разбира се, мислеше си той усмихнато, те не забелязваха, че и той прави същото. Всяка дума, всяко движение бяха нов урок за него. Всеки ден той се събуждаше с желанието да научи нещо повече за техния живот.

Не искаше никога да престава да се учи. В мечтите си момчето се виждаше като голям боец!

Един ден той щеше да стане омахски воин и щеше да заслужи тази почетна титла с постъпките и делата си!

Тези мисли така бяха го завладели, че момчето се препъна в една дупка и неочаквано зарови лице в земята. Железния облак веднага се притече на помощ — протегна нежно ръката си и му помогна да стане.

Унизен, Тимоти не можеше да скрие червенината, избила по бузите му, докато изтупваше пръстта и парченцата изсъхнали листа от гърдите и панталона си.

— Тимоти, трябва да бъдеш… — започна Дамита, но спря насред изречението, като видя мълниеносния поглед на брат си, който й показваше, че не иска да се отнасят с него като с дете.

Тя се усмихна от неудобство и се отдръпна от него. Обърна се и тръгна редом с Железния облак. Тимоти вървеше от другата страна на вожда и внимателно гледаше в краката си, за да не допусне нова подобна ситуация. Бейби бе оставена у дома при този излет, а Стройния лос проявяваше голямо желание да се грижи за котето.

Железния облак продължи още малко напред, докато намери подходящо място да поседнат и да поговорят — малко езерце с тихи води, където цъфтяха множество водни лилии, а водните паяци подскачаха над водата под слънчевите лъчи, случайно прокраднали се през пролуките в листака отгоре.

— Седнете — каза Железния облак, подканвайки първо Тимоти, а след това и Дамита. Той взе ръката на младата жена и седна до нея върху покритата с мъх земя, която приличаше на огромна пружинираща възглавница.

Тимоти също приседна, предано загледан Железния облак. Момчето допря колене до голите си гърди, обгърна ги с ръце и кръстоса стъпалата на краката си.

— Тимоти, има много мъдрости, предавани от поколение на поколение в племето омаха, които бих искал да ти разкажа — пророни Железния облак. Той изпъна дългия си тънък крак и сви другия, като го обхвана с ръка. Така приличаше на човек, който се намира някъде далеч-далеч зареян във времето.

— Пътеката на мързеливеца води до позора — започна вождът. — Когато едно момче реже месото си с нож, старците винаги казват: „Ножът изяжда повече, трябва да гризеш пая си“ — той погледна Тимоти с очи, изпълнени с мъдрост. — Смисълът на тази поговорка е в това, че употребата на ножа прави човека по-мързелив. Човек трябва да използва собствените си възможности и онзи, който се тренира така, е готов за всякакви изненади.

Тимоти гледаше с широко отворени очи и очакваше да чуе повече.

Дамита поглеждаше ту Железния облак, ту Тимоти и имаше чувството, че до нея седят баща и син. Баща, който наставлява сина си! В известен смисъл тя бе майка на Тимоти и когато се омъжеше за Железния облак, той щеше да му стане баща, макар и не по кръвна линия.

Тя внимателно слушаше, изпълнена с гордост и особено чувство на меланхолично спокойствие.

Железния облак продължи:

— Ако момче вземе назаем котле за майка си, обичаят повелява никога да не го връща празно — оставя се последната порция от сготвеното в него. Ако младежът изяде оставеното в котлето, старците казват: „Ако изядеш донесеното вкъщи, стрелите ти ще бъдат омагьосани и когато стреляш, няма да попадат в целта.“

Железния облак замълча и се усмихна на Тимоти, като рошеше острата му коса под мънистената превръзка:

— Значението на тази поговорка е — меко каза той, — че младият човек, който егоистично мисли първо за себе си и забравя по-възрастните, никога няма да успее. Нищо няма да му се удава.

Железния облак смени позата си. Сгъна и двата крака под себе си, отскубна стръкче трева, сдъвка я между зъбите си за момент, след това я захвърли и продължи с думите:

— Младите хора не бива да пушат — той сурово погледна Тимоти. — Пушенето вреди на дишането на младежите и когато влязат в битка, те бързо ще бъдат победени. Трябва също така да се научиш да правиш стрели. Старците казват, че който не може да прави стрели, той ще взема назаем мокасини, гамаши, рокли и ще бъде пренебрегван от онези, от които е поискал заем. Поуката е, че трябва да бъдеш прилежен и изкусен, за да имаш собствени вещи. Ако едно момче не може само да си направи стрели, то ще се полакоми да открадне от онзи, който е по-сръчен и работлив от него.

— А какво ще кажеш за битките? — нетърпеливо попита Тимоти. — За това, как ще стана боец? — той се наведе напрегнато в очакване на отговора.

— Независимо от това, че битките са били необходими на племето ми, за да се защитава, и че наистина и аз яздех редом с войниците през войната, която белите наричат Гражданска война, сърцето ми е преизпълнено с мир. Искам никога да не вдигам оръжие срещу когото и да било, освен срещу онези, които са ми смъртни врагове или в защита на обичаните от мен хора — мъчеше се Железния облак да обясни. — Но аз ще те науча на някои от основните положения на боя, тъй като, мое дете, преди да умреш, ти също ще видиш много ненужни смърти. Така е създаден човекът — да търси причини за битки и омраза към себеподобните си.