Каси Едуардс - Диви мъгли

Железния облак се извърна към Дамита. Очите на всички от племето бяха обърнати към тях двамата. Тогава индианецът изпя песента на разбираем за Дамита език:

Без повече думи вождът, обут само в къси панталони, се изправи и заедно с още няколко бойци отиде до храната, която няколко жени разпределяха в чинии.

Бяха обяснили на бялата жена, че на официално тържество като това мъжете поднасят храната. Приношението пред Уакода се правеше от най-висшите по ранг мъже, които присъстваха, и сега тази чест се падаше на Железния облак като вожд на племето.

Скоро на всеки бе дадена храна. Дамита наблюдаваше тяхната учтивост. Всеки благодареше, когато получаваше своя пай. Събраните мълчаливо наблюдаваха застаналия до огъня Железен облак, който принасяше дара на своето племе пред Великия дух. Той вдигна малък къс месо, след това го хвърли в пламъците на огъня като признание за това, че храната им изцяло е дар от Уакода.

След ритуала всички усмихнато заговориха и започнаха да се хранят, като използваха лъжици от рог и метал. Повечето омахи наричаха металните прибори „метален рог от бизон“.

— Интересно ли ти е празненството? — попита вождът, като се наклони към Дамита, докато оставяха настрана празните си чинии. — Нима нямаш усещането, че това те прави по-близка на омахите?

— Да, забавлявам се — тихо каза тя. — Много ми е интересно!

Вниманието им бе привлечено от силна врява. Погледите им се спряха върху група младежи и девойки, които бързо бяха изяли храната си и се бяха отдали на игри…

Дамита откри Тимоти и Стройния лос сред младежите, които стояха отстрани. Вместо да вземат участие, те просто наблюдаваха отстрани детската игра. Дамита отново се вгледа в играещите деца и забеляза, че през кръста на едно от тях е привързано дълго въже. Същото въженце беше увито около телата на много от децата. Играта, която индианчетата започнаха, донесе много настроение и смях. Децата запяха и затичаха, весело преминаха през селото и правеха по някоя безобидна беля — хвърляха камък в отвора на някой вигвам или почукваха върху купчина дърва. Всяко от децата се бе хванало за въжето на пояса на момчето пред него.

— Играта им се нарича „ухе-бошо-шо“ или кривата пътека, позната още и като „последвай водача“ — обясняваше й Железния облак.

Очите му случайно се спряха върху Тимоти. Вождът се радваше, че с облеклото си той почти не се отличава от останалите младежи на неговата възраст. Беше доволен, че момчето толкова бързо се бе приспособило към новия начин на живот. Индианецът чувстваше, че става все по-близък с Тимоти, и това го радваше повече от всичко друго. Бе завоювал сърцето на любимата си, но и любовта на единствения човек, на когото тя държеше много — брат й. Железния облак се усмихна, защото знаеше, че именно това му създава особен вид удобство. Да, чувстваше се спокоен…

Веригата от деца се разпръсна и те започнаха някаква нова игра. Момчетата, които бяха войници, носеха шапки, направени от царевична шума, а момичетата носеха одеяла.

— Сега те играят „отиване на лов“ — обясни й пак индианецът. След това посочи с кимване групичка невръстни деца, които наблюдаваха игрите. — Виждаш ли малките момиченца? Те носят кукли, направени от царевични кочани, а момчетата яздят своите въображаеми кончета от слънчогледови стъбла с оставен цвят накрая. Но скоро те ще възседнат истински коне.

— Колко мило! — засмя се Дамита. — Железен облак, всички те изглеждат толкова доволни. Сигурно това кара сърцето ти да се изпълва с гордост. Планът ти е успешен. Ти пресели хората си, затова те са щастливи сега.

— Те наистина са доволни — съгласи се Железния облак, но леко смръщи веждите си. — Но някои от тях все още са тъжни. Те никога няма да престанат да чувстват липсата на бащината ни земя. Не им липсва резерватът, а земята на Небраска, небето на Небраска, птиците на Небраска. Да, всичко това им липсва, но те не са от хората, които се оплакват. Отдавна са се научили да използват това, което Уакода им дава. Аз бях този, който не можеше да се примири с малкото, което народът ми получаваше. Уакода разбра съмненията ми, моето нещастие, в противен случай нямаше да получа благословията му днес чрез множеството засмени лица наоколо.

Дамита се сгуши в него и сложи ръката си в неговата.

— Аз самата се чувствам благословена — прошепна тя, като го гледаше, без да е в състояние да потисне своя възторг. — Скъпи мой, ти ме направи толкова щастлива. Как бих могла някога да ти се отблагодаря?

— Като станеш моя жена — отговори Железния облак и нежно стисна ръката й. — Скоро. Ще оставим още малко време на хората ми да привикнат с мисълта за нас, след това ще се съединим завинаги.

— Нищо не би ме направило по-щастлива — тихо каза младата жена и взе нова чиния, която един от младежите й предложи. Тя се засмя, когато погледна яденето. Веждите й се вдигнаха въпросително, докато се мъчеше да разбере какво е това.

— Омахите го считат за деликатес — успокои я вождът, като забеляза колебанието й да опита от новото блюдо. — Приготвено е от костен мозък на преден и заден сърнешки крак. Разбива се с края на клонка от дива череша, която се използва при сервирането му. Тази черешова пръчка се нарича „уашибе ибагу-ди“.

Железния облак поднесе късче от деликатеса до устните й. Дамита отхапа малко, за да опита специалитета, но след това нетърпеливо го взе от ръката му и го изяде.

Остатъка от вечерта премина в песни и игри. Младата бяла жена внимателно слушаше, докато вождът разказваше на групичка малчугани, които го гледаха с широко отворени очи, как е започнало всичко и за тайнството на съзиданието.

— В началото — каза той, като се усмихна поотделно на всяко от децата — Уакода, Великият дух, създал света за собствено удоволствие. Той натрупал планините, издълбал езерата, прокарал реките, посадил горите. Той създал насекомите, рибите, влечугите, птиците, зверовете и хората. Всичко тленно и нетленно е творение на Великия дух. Всички са негови чада, както и човекът, който стои малко по-високо от животните. Той е по-съвършен единствено с това, че разбира по-добре и знае повече за Великия дух…

След разказа всяко от децата силно прегърна Железния облак и отиде да си легне.

Тимоти дойде развълнуван до сестра си, като държеше в ръце дивото коте.

— Искам да прекарам нощта със Стройния лос — помоли той с широко отворени очи. — Може ли, Дамита? Имаме толкова много да си говорим.

— Засмяното момиче позволила ли е на Стройния лос да те покани? — попита сестра му и прибра кичур от косата му под мънистената превръзка. Брат й никога не бе изглеждал толкова добре.

— Да — отвърна й Тимоти. Той гледаше към очакващия го заедно с още няколко момчета Строен лос и отправяше умоляващ поглед към сестра си. — Моля те, Дамита! Умолявам те!

Младата жена внимателно огледа момчетата, след това се обърна към Железния облак, който й се усмихна и кимна утвърдително. Тя прегърна брат си с думите:

— Добре, отивай! Вървете право в дома на Стройния лос. Да не направите някоя пакост.

— Мислим да приседнем край огъня и да си разправяме разни истории — тичайки, през рамо й каза Тимоти. Групата момчета се скупчиха около брат й в момента, в който той се приближи до тях.

Дамита проследи с поглед как се отдалечават. Тя виждаше с облекчение, че брат й е щастлив сред новите си другари. Той бе принуден да изостави приятелите си в Бостън, но сега като че ли бе намерил техни заместници, дори по-добри приятели, между тези момчета, чиито думи и постъпки бяха искрени. В Бостън много от другарите му бяха разглезени и със своите лудории причиняваха не една безсънна нощ на майките си. Но тук, в гористите хълмове на Илинойс, всичко беше толкова спокойно, така съвършено!

Хванати за ръце, Дамита и Железния облак влязоха във вигвама. В огнището още проблясваха въглените. За момент младата жена спря и се огледа наоколо, обгърна с поглед новия си дом. Тя го намираше напълно достатъчен и твърде различен от съвършения дом на родителите си в Бостън, където всяка скъпа вещ имаше своето определено от стопанката място и никой не смееше да се докосне или да премести нещо там.

Тук, сред простотата на вигвама, тя се чувстваше по-жизнена и по-свободна. Мебелировката бе проста. Постелките на леглата бяха от меча кожа, от животно, убито през зимата, когато козината му е най-гъста. Възглавниците бяха направени от мека сърнешка кожа, напълнени със зимна сърнешка козина. Освен няколкото върбови столчета, нямаше къде другаде да се седне във вигвама. Домакинските прибори също бяха малко, но напълно достатъчни. Жените правеха доста груби съдове, украсени с вдлъбнати линии. Едно гърне постоянно стоеше на огъня. Използваха се керамични и дървени купи. В дъното на вигвама, върху въже, бе метнато одеяло, което отделяше постелята на Тимоти от тази на Дамита и Железния облак. През повечето нощи те дълго бродеха из гората, за да намерят нужното тихо кътче за страстните си прегръдки.

— Тази нощ, моя Бяла върба, домът ни принадлежи изцяло — каза индианецът, като измъкна цветята от косите й и ги хвърли настрани.

— Затова ли с такова удоволствие ми кимна, когато Тимоти поиска да остане със Стройния лос през цялата нощ? — попита Дамита с разтуптяно сърце, докато той сваляше роклята й и топлината на въглените от огнището облъхваше и галеше моминската й снага.

— Може би? — отвърна любимият й. Като захвърли настрана роклята и коленичи пред нея, той повдигна стъпалото на единия й крак, за да свали мокасината от него. — Нима и ти като мен не виждаш в това една възможност да останем сами? — попита той, като я гледаше дяволито.